Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Самото име на св. архангел Михаил съдържа прослава на Бога — на еврейски то означава "кой е като Бога". Разказвайки за различните появи на ангелите на земята, Писанието нарича със собствени имена само някои от тях — очевидно онези, които идват при нас с особена мисия в делото на утвърждаването на Царството Божие сред хората. Сред тях са архангелите Михаил и Гавриил, споменати в каноничните библейски книги, а също и архангелите Рафаил, Уриил, Салатиил, Йехудиил и Варахиил, известни от неканоничните книги и преданието на Църквата.

Архангел Гавриил обикновено се явява на праведниците като възвестител на велики и радостни събития, засягащи Божия народ (Дан. 8:16, 9: 21; Лук. 1:19-26). В книга Товит архангел Рафаил говори за себе си: "Аз съм Рафаил, един от седемте свети Ангели, които възнасят молитвите на светиите и възлизат пред славата на Светия" (Тов. 12:15). Оттук е възникнало убеждението, че на Небето има седем архангели, един от които е архангел Михаил.

Архангел Михаил е наречен в Писанието "княз", "водач на войнството Господне" и е описан като главен борец срещу дявола и беззакониято на хората. Поради това Църквата го нарича "архистратиг", т.е. пълководец, водач на небесната войска. Така, архангел Михаил се разкрил на Иисус Навин като негов небесен помощник при завоюването на Обетованата земя. Той се явил на пророк Даниил, когато падало Вавилонското царство и предсказал идването на Христа на земята и събитията на свършека на света. В Апокалипсиса архангел Михаил е описан като водач във войната на небесните сили срещу дракона-сатана и и падналите ангели. "И стана война на Небето: Михаил и Ангелите му воюваха срещу дракона, и драконът и ангелите му воюваха срещу тях, но не устояха, и не се намери за тях място на Небето. И низвергнат бе великият дракон, древният змей, наричан дявол и сатана". Апостол Иуда кратко споменава за архангел Михаил като за противник на сатаната (Нав. 5:13; Дан. 10:12; Иуд. 9; Откр. 12:7-9; Лук. 10:18).

В духа на Светото Писание някои отци на Църквата смятат, че архангел Михаил е участник в других важни събития в живота на Божия народ, дори там, където той не е споменат по име. Например, отъждествяват го с тайнствения огнен стълп, който вървял пред израилтяните по верем на бягството им от Египет и погубил пълчищата на фараона в Червено море. Свързват с него и поражението на огромната асирийска армия, обсаждала Иерусалим по времето на пророк Исайя (Изх. 33: 9, 14:26-28; 4 Цар. 19:35).

Църквата почита архангел Михаил като защитник на вярата и борец срещу ересите и всяко зло. На иконите той е изобразяван с огнен меч в ръката или с копие, поразяващо дявола. В началото на IV в. Църквата е установила на 8 ноември празник в чест на събора (т.е. съвкупността) на светите ангели начело с небесния им пълководец – св. архангел Михаил.

По материали от Православие.ru

Източници: текст: https://www.pravoslavie.bg/

икона: https://bg.wikipedia.org/

Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.

Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо[1], тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.

Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Йоан. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, като дърво, посадено край водни потоци.[2] Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу. А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която Аз ще ти посоча“[3], се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“[4], като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки.“[5] Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения, и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант, не биваше повреден от никакво желязо...

Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

Някъде през Х-ХI в. в благочестиво семейсtтво от село Епиват, населено по това време от тракийски славяни, на брега на Мраморно море недалеч от Цариград, между Голямо Чекмедже (Буюкчекмече) и Силиврия се родила Божията отроковица Параскева. Възпитана в християнско благочестие, от детство стремежът й бил живот според Господните заповеди, защото знаела, че единственият начин да заживее с Господа е опазването на закона му в пълнота. Положила милосърдието за свое духовно основание. Онази добродетел, която на дело изпълнява Господнята повеля: “възлюби своя ближен като самия себе си”. Така живеела праведната девица, докато дошло времето да посвети себе си, според единственото си желание, на Господа. Това станало веднага щом починали родителите й. С брат си Евтимий, който също посветил себе си на Господа в епископско служение, раздали имуществото си на бедните и всеки тръгнал по тесния и скръбен път към Господа. Подвизавала се девицата Господня в преподобнически подвизи първо в родния си град, после в Цариград, сетне в Иорданската пустиня. Както се казва в житието й, “трупала подвиг след подвиг”. Изнурявала плътта си, за да очисти разума и чувствата си от стремежите на плътта, защото добре познавала Господните слова: “само чистите по сърце ще видят Бога”. А това бил единственият й стремеж. Да заживее по дух, подобно на светите ангели, за да се сподоби с лицезрението на Господа. Залогът за това бил отречението от света, от похотта на очите и сластите житейски. Деянието било помненето на смъртта, монашеския постриг (според някои изследователи светата приела монашески постриг при първото си отиване в Цариград, а според други – в девически манастир в околностите на Иерусалим, където се подвизавала в иноческия чин няколко години преди отшелничеството си) и пустинножителство. Резултатът бил придобиването в пълнота на Светия Дух. Така Бог се прославил в светата девица. Но не забравил и нея да прослави сред народа й. В края на дните й Той я върнал в родния й Епиват. Починала като странница, непозната никому. Така я й погребали, вън от градските стени. След време върху нея в трапа хвърлили тялото на някой удавен моряк. Епиватчани не се поколебали да го сторят, макар че видяли нетленното тяло на преподобната. Но от незнание какво да сторят, те отново го заровили в трапа. Същата нощ станало чудо. Преподобната в царско одеяние, обкръжена от свети ангели се явила насън на някои благочестиви люде, открила им коя е и повелила да извадят мощите й. Така и сторили. С литийно шествие и много почести пренесли мощите й в храма. Още веднага започнали да източват чудеса на изцеление, които не престават и до днес. Византийската църква, в чийто диоцез се намирал тогава Епиват, положила грижи за прославата на тази чудна Божия девица, просияла в преподобнически подвизи. През ХII в. един патриаршески дякон в Цариград написал първото й житие.
До 1231 г. мощите на преподобната се намирали в местната църква на съседно на Епиват градче, където светицата, според първото й житие, била почитана “като изцелителка и покровителка на бедните”. Сетне, подтикнат от благочестиви подбуди, българският цар Иоан Асен II и улеснен от благоприятни политически обстоятелства, пренесъл светите й мощи като най-ценно съкровище в старопрестолния Търновски град. Поставил ги с много почести в “Царския храм”. Според царската хроника това станало през 1238 година, на 14-я ден от месец октомври. Поради което и паметта на преподобната се чества на тази дата. Мощите на света Параскева останали в Търново 155 години до завоюването на града от османците през 1393 г....

Източник: https://hramsvetapetka.org/content/jitie_svpetka.php

Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
- Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в ислямската вяра. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мюсюлманския рай, за чувствения живот на мюсюлманите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мюсюлманка и се омъжи за оня турчин.

Туркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мюсюлманите.
Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.
Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме исляма и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.
Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме ислямската вяра.
- Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.
В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите и към сестрите й, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрая решително заявила:
- Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господ Иисус Христос, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-zlata-maglenska