Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

Кръстът на живота, смъртта и възкресението

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Това е част от стихирата, която четем всяка неделя на утринната служба след възкресното евангелие. Докато четецът я казва, свещеникът изнася Евангелието и ние го целуваме, като се покланяме и на Кръста, изобразен върху него. Това напомня на християните, че те могат да се спасят единствено, ако Евангелието стане основа и смисъл на техния живот, а Кръстът – начин на тяхното преображение.

Кръстът се издига на всеки купол на християнски храм и така ознаменува смисъла на Кръстната жертва за човешкото спасение. Носенето на кръст от християните и полагането на кръстния знак не са просто механични движения, а онагледяване на нашата принадлежност към реалността на Кръста. Църквата винаги е напомняла, че човекът се спасява чрез стремежа към богоподобие, а то се осъществява чрез подражание на Христа. Днес мнозина стават църковни учители, но малцина от тях разбират жестоката и страшна реалност на Кръстната жертва – страдания, съразпъване, печал и победа над смъртта. Ние не подражаваме на Божия Син само в Неговото учителстване; това подражание е преди всичко в Неговата любов към човека – до кеносис: „А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лука 9:23). Не само в храма, не само през поста или на празници, а всеки ден. Кръстопоклонната неделя напомня това ежедневно кръстоносене и съразпъване чрез подражание на Христа, което се постига не чрез следване на Господа като нравствен образец, а в усвояването на Неговия божествен живот.[1]

За този живот в Христа ни напомня Синаксарът на Кръстопоклонна неделя: „… Кръстът се нарича и Дървото на Живота, което е било посадено посред рая; затова и светите отци са го въздигнали насред светия Велик пост, припомняйки ни едновременно блаженството на Адам и това как той се е лишил от него, припомняйки ни също, че вкусвайки от това Дърво, ние повече не умираме, а се оживяваме…“.[2]

Заради придобиването на този живот, изборът на кръст в света изглежда безумство за човека, но то е необходимо условие за богоподобието. Земната мъдрост не може да обясни такъв избор, „защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (1 Кор. 3:19). Човекът обаче решава кое безумство да избере: на мъдростта на света, който е преходен, или на Кръста – който е път към вечността.

Св. Теофан Затворник казва, че има три кръста, които са спасителни за нас.

Първият кръст за човека са скърбите, страданията и лишенията. Светецът пише, че те са нишките, които ни свързват с Христовия кръст, защото от него извират спасителни за нас сили. Ако не сме свързани с Него, нашият кръст ще тежи, а ако сме благодарни за скърбите в този живот, кръстът, който носим, ще е лек и благодатен.

Вторият кръст са нашите страсти и похоти. Ние не можем да ги победим без да се поклоним на Христовия кръст и да го приемем. Покланяйки се на Кръста и славейки го, ние му предаваме и страстите си, за да ни помогне в борбата с тях. Без Христовия кръст тази борба е обречена на неуспех. Затова има толкова молитви към честнѝя Кръст, а една от вечерните молитви е тази: „Огради ме, Господи, със силата на честнѝя и животворящ Твой Кръст и ме запази от всяко зло“.

Третият кръст е предаността на Божията воля. „Да погледнем към Голгота. – казва св. Теофан. – Там кръстът на благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод от предаността на Божията воля – безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? – Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се е молел в Гетсиманската градина да Го отмине тая чаша, но решително е добавил: „… обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39)“.[3]

Има и друг вид кръст, който е мъчителен и не е спасителен за нас. Това е кръстът на разбойника, който е стоял вляво от Христа. Той е роптаел за своето наказание, въпреки че го е заслужавал, и този кръст изобразява онези, които служат на страстите и роптаят срещу скърбите. Такова роптание не примирява човека с Бога, а го отдалечава още повече от Христа.

Кръстът събира в себе си живота, смъртта и възкресението – от раждането, през кръщелния купел, до гроба – в очакването на вечния живот. Целият цикъл на човешкия живот се концентрира в жертвата на Богочовека. За нас обаче е трудно обяснима смъртта на Източника на живота, Който… не може да умре.

Митр. Антоний Сурожки казва: „Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той е отдал Своя живот, приел е невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение. Господ Сам е взел на Своите плещи първия кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца са взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек от Кръста Христов, който изглежда толкова страшен“.[4]

„Какво ли не е направил кръстът? – казва св. Йоан Златоуст в своите проповеди. – Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе“.[5]

Християните нямат друг избор, освен този, който прави Христос – да направи земята небе. Тихата печал на Кръста в средата на Великия пост събужда очакването за това ново небе и този нов живот в светлата радост от Възкресението. Очакваме и знаем, че Животът победи смъртта и Богочовекът ще върне човека отново при Себе Си.

Твоят Кръст, Христе, е нашата сила, Твоята смърт – нашето възкресение, а Ти – Предвечният Живот – нашето спасение...

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,72198/view,article/?fbclid=IwAR0TD1G9W69qZfjUFz7vBiZmE9CHT6Uj5bTqZ9HnmsqfRL-HVWSiWxQ2fU0

 

Света Четиридесетница (Великденски пост)

Светата Четиридесетница е най-важният период от църковната година, в който християните се подготвят духовно и телесно да посрещнат достойно най-древния християнски празник Възкресение Христово - Пасха. Великден е центърът на всички празници на Църквата.

В ранната християнска епоха от църковната история първите християни придавали чисто есхатологичен характер на този ден, в очакване на второто идване на Господ Иисус Христос. С такъв пасхален характер е и неделята, денят посветен на Господа и на Неговото Възкресение, като ден на Светлината, в който всички християни се събират, за да извършат Евхаристия и да станат едно тяло в Господа, който е Главата на Църквата, според еклезиологията на св. ап. Павел.

Така по примера на първите християни, повечето от които са жертвали живота си за своята вяра в Христа като Изкупител и Спасител на човешкия род, и ние до ден днешен празнуваме и възпоменаваме всички евангелски събития, които ни напомнят за живота, мисията, страданията, смъртта и Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос, Сина на Живия Бог, въплътил се чрез Дева, бидейки Бог и Човек.

Честването на Пасхата е разделено на два периода:

1. Покаен, включващ периода на св. Четиридесетница, като период за подготовка, по време на който в древност оглашените са били катехизирани, а от IV в. под влияние на египетските аскети този период бил трансформиран в постен период на Църквата.

2. Тържествен период, включващ празнуването на самото Възкресение - Пасха, като ден, в който първата Църква чествала тържественото си влизане в Царството Божие.

Нека да спрем нашето внимание върху първия период, свързан с нашата духовна и телесна подготовка по време на поста. Този период е наречен от Православната църква триоден, носещ името на т.нар. песенни триоди, които съдържат химнографията, т.е. песнопенията и текстовете, които се изпълняват по време на Четиридесетницата, съдържащи всички евангелски теми по този повод.

Четиридесетницата в Православната църква обхваща цели седем седмици, асимилиращи два различни по произход постни цикъла на древната Църква: следбогоявленския пост на египетските християни и едноседмичния предпасхален пост, който според свидетелствата на св. отци и древните канони първоначално траел един, после два дни, а накрая цяла седмица, т.нар. Страстна седмица, чийто постен характер бил задължителен за всички християни - аскети, клирици, миряни.

По време на св. Четиридесетница всяка седмица има своя особен богослужебен характер, различен от дните извън великопостния период. Например всяка неделя се извършва Василиева св. литургия, всяка събота - Златоустова св. Литургия, всяка сряда и петък, освен ако не се случи тогава да е Благовещение, се извършва Преждеосвещена литургия. В първата седмица от Великия пост в дните от понеделник до четвъртък вечерта се извършва Велико повечерие с Покайния канон на св. Андрей Критски, а в сряда на петата седмица се извършва Малко повечерие с целия канон на св. Андрей. По време на поста всеки петък вечер се извършва Малко повечерие с Богородичен акатист, разделен на отделни части, а в четвъртък на петата седмица се чете целият Акатист на Пресвета Богородица.

Както свидетелства Евангелието, Господ, след като бил кръстен от св. Йоан Предтеча в р. Йордан, бил отведен от Духа в пустинята и там постил четиридесет дни и нощи (вж. Мат. 4:1-11).

Това евангелско събитие ни прехвърля 2000 години назад във времето. Какъв е нравственият и антропологичен характер на покаянието? Не е ли това едно пълно обновление на личността чрез благодатта на Св. Дух, получена при кръщението, не е ли това една метаноя, която обаче става не против, а само и чрез нашата свободна воля?

Покаянието онтологично ни свързва със Стария и Новия Завет, антропологично ни разграничава от стария и ни обединява с Новия Адам, есхатологично ни прави синове Божии и участници в Божията слава, като членове на Христовата Църква.

Защото Синът Божи стана Човек, за да могат синовете човешки да станат синове Божии.

Веднага след момента на Неговото кръщение, при явяването на Св. Дух и възвестяването от Самия Бог Отец: "Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение", започва спасителната мисия на Иисус Христос.

Той е изпратен, както казва Евангелието, от Духа в пустинята.

Там, в пустинята, Синът Божий разбира Своето божествено призвание, разбира Своята мисия на Спасител на човешкия род. Там, в пустинята, се срещат Бог и дяволът, Доброто и злото, Светлината и тъмнината, Спасението и гибелта. Защо Господ трябваше да премине това изпитание, бидейки съвършен Бог и съвършен Човек?

Ненапразно възлюбеният Син Божи е поставен от Отца в този период на изпитание, от който зависи съдбата на цялото човечество. Борбата на Иисус от Назарет срещу Сатаната е както духовна, така и телесна, проявена с цялата вътрешна и външна сила както от страна на Месията, така и от страна на погубителя на душите. Дяволът три пъти Го изкушава, казвайки Му: "Ако си Син Божи...", т.е. кара Го да се усъмни в собствената Си природа, опитвайки се да отслаби собствената Му вяра, като Го подтиква да направи от камъка хляб, да се хвърли от Йерусалимския храм, да придобие цялата власт на Земята. Христос надделява над изкушенията, отговаряйки с думи от Свещеното Писание:

"не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста";
"няма да изкусиш Господа, Бога твоего";
"Господу Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш".

Тези изкушения са около нас всеки момент, актуални във всяко време. Във време като нашето сме изкушени да избираме между мира и разрухата, между спазването на Божиите заповеди и изкушаването на Бога, между спасението и гибелта.

Християнските ценности за светост, добро и красота се осмислят в контекста на осъзнатата отговорност и свобода, дадени ни от нашия Творец.

Небесният хляб е който ни се дава в молитвата, в причастяването с Кръвта и Тялото на Господ Иисус Христос, в мистичното и реално участие заедно със светиите в живота на Църквата.

В древност Православната църква в Първата неделя на Великия пост е чествала само паметта на пророците, които първи възвестиха идването на Месия, после се прибавя честването на победата на Православието над иконоборската ерес и възстановяването на иконопочитанието през 843 г., така тази неделя бива наречена Неделя на Православието (вж. Йоан 1:43-51).

В началото на евангелския текст са думите "последвай Ме", казани от Иисус, когато среща св. ап. Филип. Малко по-късно свидетелства за изповядването на св. ап. Натанаил, който разпознал в лицето на Иисуса от Назарет предречения от пророците Месия, казвайки: "Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев"...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/sv_Chetiridesetnica_djakon_I.Ivanov.htm 

Цар Симеон Първи

"Цар Симеон" от Димитър Гюдженов (1927). Източник: president.bg.

 

Цар Симеон Велики като дарител

Цар Симеон. Детайл от миниатюра в Мадридския препис на хрониката на Скилица-КедринДесетият век е колкото бляскав и величествен за България, толкова и драматичен. Началото му съвпада с върховите постижения на Симеоновия век, а последните десетилетия – с краха на държавата.

Преди Великден на 972 г. византийският император Йоан Цимисхи нахлува по настланите с каменни блокове улици на града между високите сгради. Нарича го в памет за победата си на свое име Йоанопол. В главния храм на столицата се отслужва великденската литургия. Потегля за триумфа си към Константинопол. На собствената си колесница той натоварва чудотворна икона – пазителка на града и негов символ, а върху нея – образът на Божията майка. Затова колко голямо е било значението на Богородица и ценността на иконата може да се съди по това, че фактът не само се споменава от византийските хронисти Лъв Дякон и Йоан Скилица, но и отнасянето на иконата на императорската колесница е изобразено в миниатюра към съчинението на Скилица. Иконата се е съхранявала в особено важен храм на столицата на най-личното й място и в близост до дворците на владетеля. И там бе открит.

През 2003-2004 г източно от Тронната палата на старата столица от земята като по чудо изникнаха руините на забележителен по размерите, строителството си и запазените части от украсата храм. Само известната Голяма княжеска базилика в първата столица Плиска може да му съперничи по представителност. Между най-значимата дворцова сграда на столицата и новооткритата църква се е разстлал големият площад на столичния център. А между входа на двореца и входа на новооткритата църква върви специално оформена улица. Дали още по плочите й се чуват отривистите стъпки на владетеля княз и цар Симеон, който отивал да се черкува и да измоли победа и благини за държавата си? Тридесет метра изминавал той за да влезе сред блясъка на своя храм и да се потопи в светостта му.

Откритата в руини постройка в окончателния си вид е базилика план на християнските постройки, особено характерен за най-ранните християнски строежи на IX век. Пространството във вътрешността на тези сгради събирало много поклонници. В окончателните си размери сградата е дълга 47,5 метра и широка над 21 метра Замисълът носи белезите на строителството от времето на княз Борис. А после за величието й се погрижил Симеон и макар и зле запазени, останките от богатството на сградата, украсата и обзавеждането говорят за намесата на владетеля.

Подхождайки към храма, владетелят се спирал пред величествената фасада на белокаменната постройка и пристъпвал през аркирания вход на външното преддверие, през още едно плитко преддверие във вътрешността. А там го посрещали всевиждащите очи на свети покровители от стенописите и мозайките. А мраморната везба върху плочите на олтара и парапетите на галериите, по преградите, спиращи посетителя пред светия олтар, също е забележителна.

Цялото майсторство на декораторите било вложено, за да може сградата да бъде най-бляскавият храм на държавата. Насред плетениците, покриващи с трицветието си в бяло, червено и зелено централната, широка повече от 10 метра част на сградата, бели мраморни плочи очертават кръст. Там, където се кръстосват раменете му, се издига монументален амвон. Не може да се каже, поради големите разрушения в източната част на сградата, как е изглеждала олтарната част, но тя е необичайно дълбока – повече от 10 метра. А това вероятно има връзка с функциите на храма.

Не може да се каже и кои са били почитаните люде, погребани в деветте гробни камери на преддверието под бялата мраморна настилка. В някакъв момент от ползването на сградата към южната й фасада издигнали два параклиса. Очевидно е, че те също са били предназначени да приемат особено скъпи за държавата напуснали този свят люде – владетели или членове на фамилията. Преди повече от век, в ръкопис от XII век, запазен в Московската библиотека, прерисувано от по-стар ръкопис изображение е определяно като образ на българския владетел Симеон. В лявата си ръка той държи изображението на църковна постройка като неин дарител – ктитор.

Камък с изображение на църква, намерен в руините на Владетелската базилика
Камък с изображение на църква,
намерен в руините на Владетелската базилика във Велики Преслав

Сред огромните каменни блокове, останали в руините, често се крият изненади. И такава изненада е малък по размери блок, върху който с умела ръка просветен посетител на града е изразил впечатлението и преклонението си пред това, което е видял в тази великолепна, доминираща над всички останали сгради на столицата постройка. Усещането му за святост и величие се е изляло в рисунка. На нея условно сградата се увенчава, подобно на миниатюрите от епохата, от три увенчани с кръстове купола или сводове, лягащи на колони. Под тях подобно на Божия гроб, осветен с голям кръст, се издига вероятно представящо амвона съоръжение. Надписи на гръцки език повтарят една християнска формула, споменаваща победата на Христа...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/history/09/864_tsar_Simeon/index.htm 

Житие на св. благоверни Борис-Михаил, цар Български

Св. цар Борис-Михаил

 

Подвигът на св. благоверни цар Борис-Михаил (852-889 г.) е равноапостолен: той покръстил българския народ. Разбира се, той имал своите съображения на външната и вътрешна държавна политика, които могат да нямат отношение към неговата лична святост. Но по целия му живот се вижда, че той имал любов към християнството и бил дълбоко убеден в неговите предимства над езичеството. Историята ни дава основание да мислим, че християнството е имало влияние в неговото семейство още от времето на дядо му, княз Звиница. Знаменателен исторически факт е обстоятелството, че гонителят на християнството хан Омуртаг не оставил за свой наследник най-големия си син, княз Енравота – Боян, нито следващия по старшинство, княз Звиница, но най-малкия си син Маламир. Навярно по-големите синове на Омуртаг, преди той да забележи това, са попаднали под влиянието на пленника византиец Кинам, който бил християнин, заради което бил хвърлен в тъмница. Княз Енравота – Боян приел християнско кръщение и станал жертва на ненавистта на брата си Маламир към християнската вяра; а княз Звиница останал жив, защото навярно не дошъл до кръщението, но все пак семето на Христовото евангелие дълбоко било паднало в неговата душа и в неговото семейство. Ето защо, когато подир смъртта на Маламир се възцарил синът му Пресиян (836-852 г.), гонението против християнството в България престанало. А синът на Пресиян, княз Борис, вече и сам приел християнството с името Михаил (865 г.) и покръстил целия български народ.
Освен това върху Борис оказала християнско влияние неговата родна сестра, чието име останало неизвестно, но която дълго време прекарала в Цариград като заложница и там приела кръщение. Също такова влияние упражнил известният пленник в българската столица, византийският държавен мъж Теодор Куфара, който често правел услуги на Борис със своите съвети и незабелязано го подготвял към приемане на християнската вяра. Чрез покръстването на българския народ и учредяването на Българската църква благоверният цар Борис, като мъдър управник, обединил духовно двете съставни части на населението в българската държава: славяните, които били мнозинство и принадлежали към християнството, и прабългарите, които били езичници и се опасявали да не попаднат чрез християнството в зависимост от съседната християнска Византия. Удовлетворявайки първите, той въвел християнската вяра; удовлетворявайки вторите, той настойчиво се борел ту с Цариград, ту с Рим, докато най-после извоювал пълна църковна независимост през 870 г. на Цариградския поместен събор. Като се възползвал от апостолското дело на светите братя Кирил и Методий, свети цар Борис утвърдил Българската църква окончателно още и със славянския език в богословието и богослужението.
Като направил всичко необходимо за утвърждаването на християнството в България и след като преодолял всички препятствия, свети цар Борис се отдал на личното си благочестие и – както говорят дори чуждите летописци – денем той се явявал пред народа в царска багреница, а нощите прекарвал във власеница в църквата, молейки се на Бога със сълзи. Той увенчал тази си ревност по Бога с това, че се отказал от царския престол (889 г.) и приел монашество в един манастир близко до новата столица Преслав, гдето и завършил своето земно поприще в трудове над славянската писменост, в пост и молитва. Свети цар Борис починал на 2 май 907 г.
По свидетелството на блажени Теофилакт Охридски, Господ прославил свети цар Борис с нетленни мощи, при които ставали дивни чудеса, но мощите не се запазили до наши дни. Недопустимо е да е нямало в древността служба в негова чест, щом такава служба е имало в чест на неговия внук благоверния цар Петър, но такава до нас не е дошла. Службата, която сега се служи в българските църкви, е новосъставена.

Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/bgsvetii/80-1/1553-0502_boris