Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Душевен мир се придобива чрез скърби. Писанието казва: Влязохме в огън и вода, и Ти ни изведе на свобода (Пс. 65:12). Пътят на онези, които искат да угодят на Бога, минава през много скръб. Как ще облажаваме светите мъченици за страданията, които са претърпели заради Бога, щом не можем да изтърпим една треска?

Нищо не спомага за придобиването на душевен мир така, както мълчанието и доколкото ти е възможно, непрестанно да разговаряш със себе си, а с другите - рядко.

Нищо по-хубаво няма от Христовия мир, защото с него се разбива всяка бран на въздушните и земните духове. Понеже нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. (Еф. 6:12)

Признак за духовен живот е вглъбяването на човека вътре в себе си и съкровения труд в сърцето му. Божията благодат осенява този човек и той отпърво е в състояние на мир, а по този път стига до небесно състояние; в мирно състояние, т.е. с чиста съвест; а пък в небесно, когато умът му съзерцава у себе си благодатта на Дух Свети, според Божието слово: Неговото пребивание - (беше)на Сион... (Пс.75:3)

Може ли да не се радваш, виждайки със сетивните си очи слънцето? А колко по-радостно е, когато умът с вътрешните очи вижда Слънцето на правдата - Христос? Тогава той наистина с ангелска радост се радва. Тъкмо заради това и апостолът казва: нашето живелище е на небесата... (Фил.3:20)

Който живее неотклонно в състояние на мир, той като с лъжица гребе духовните дарби.

Светите отци, имайки мирно състояние и осенявани от Божията благодат, са живели дълго.

Когато човек дойде до състоянието на мир, тогава той може и за другите да излива от себе си светлина за просвещаване на разума. Дотогава е потребно човек да повтаря тези думи на Анна пророчица: Дръзки думи да не излизат из устата ви... (1 Цар.2:3), както и думите на Господа: Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си. (Мат.7:5)

Тъкмо този мир, като едно безценно съкровище, нашият Господ Иисус Христос е оставил на учениците Си, когато пред Своята смърт е казал: Мир ви оставям; Моя мир ви давам... (Йоан.14:27) И апостолът също говори за него: ...и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса (Фил.4:7); да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа... (Евр.12:14)

Затова трябва да съсредоточаваме всичките си мисли, желания и действия към това, да получим Божия мир и винаги заедно с Църквата да казваме: Господи! Ти ни даруваш мир... (Ис.26:12).

Из "Писмени наставления", превод от руски Майя Начкова

Св. Серафим Саровски за поста

Постът се състои не само в това да се яде рядко, но в това да се яде малко; и не в това да се яде веднъж, а в това да не се яде много. Неразумен е онзи постник, който дочаква определеното време, а по време на трапезата цял се отдава на ненаситно ядене и с тялото, и с ума си.

При различаването на храната трябва да се внимава и за това да не избираме между вкусни и безвкусни храни. Тази работа, която е присъща на животните, у разумния човек не е достойна за похвала. Нали ние се отказваме от приятната храна, за да усмирим воюващите членове на плътта и да дадем свобода за действие на духа.

Истинският пост не се състои само в изнуряването на плътта, но и в това ­ онази част от храната, която ти самият би искал да изядеш, да я дадеш на гладния. Блажени гладните... защото те ще се наситят. (Мат. 5:6)

Основоположникът на подвига, нашият Спасител Господ Иисус Христос, преди да встъпи в подвига на изкуплението на човешкия род, се изпитал с продължителен пост. И всички подвижници, започвайки служението си на Господа, са се въоръжавали с пост и са встъпвали в кръстния път не иначе, а с подвига на поста.

Светите люде са пристъпвали към строгия пост не изведнъж, а постепенно и малко по малко са ставали способни да се задоволяват с най-оскъдната храна. Преподобният Доротей, когато приучавал своя ученик Доситей към поста, постепенно отнемал от неговата маса по малка част, така че от ежедневната му мярка от четири фунта храна (около 1600 грама) накрая го довел до осем лота хляб (около 100 грама).

При всичко това светите постници за почуда на другите не се отпускали, а винаги били бодри, силни и готови за работа. Болестите сред тях били рядкост и доживявали до дълбока старост.

И в степента, в която плътта на онзи, който пости, става тънка и лека, духовният живот достига съвършенство и се проявява с чудни явления. Тогава духът извършва действията си като че в безтелесно тяло. Външните сетива все едно се затварят и умът, освободен от земята, се възнася към небето и всецяло се потапя в съзерцание на духовния свят.

Обаче не всеки би могъл да си наложи строго правило на въздържание от всичко, което би могло да послужи за облекчаване на немощите. Който може възприе, нека възприеме. (Мат.19:12)...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/docs/sv_otci/sv_Serafim_Sarovski/1.htm

Рождество Христово

 

Във тиха Витлеемска нощ

Далеч от лукса на света

Дете роди се - Бог и Вожд,

И победител над смъртта.

 

И възглас нов - Христос роди се,

Пастирите огря в нощта,

Звезда над яслите лъчиста

за поклон води към Христа.

 

Но сепна се змията древна,

Що род човешки пороби,

Властта си зърна застрашена,

На Ирода в сърце се впи.

 

И прати Ирод меч коварен

Детето Бог да умъртви.

Във витлеемските предели

И с него много младенци.

 

И плач голям настана в Рама,

Рахил не мож' се утеши.

Но Младенецът там го няма.

Посреща в Рая младенци.

 

Източник: съчинения на редакцията

Житие на св. мъченик Игнатий Богоносец

Апостолите Христови веднъж спорели помежду си кой от тях е най-голям. Иисус Христос, като чул за какво спорят, повикал едно дете, прегърнал го, поставил го сред тях и казал:

"Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно. Който се смири като това дете, той е по-голям в Царството небесно. И който приема едно такова дете в Мое име, Мене приема" (Матея 18:2-5).

Върху това дете, което прегърнал Иисус Христос, пребъдвало Божието благословение. Според преданието това дете е Игнатий Богоносец, който по-късно бил ученик на св. Йоан Богослов, а след това епископ на Антиохийската църква. Като такъв той се удостоил да приеме за името на Христа мъченически венец.

Св. Игнатий, възведен от съвета на всички св. апостоли за епископ на Антиохия, мъдро управлявал паството си, без да жали трудове и грижи, като проявявал във всичко апостолска ревност. Той безбоязнено и усърдно проповядвал словото Божие и мнозина довел до познание на Христа. Пръв въвел в Антиохийската църква пеенето на божествените песни от два хора, което после било прието и от другите християнски църкви. Паството наричало своя епископ Богоносец, защото той самият казвал, че носи в сърцето си Бога.

По случай победите на император Траян (98-117) в Антиохия били устроени тържества и веселия. Християните не могли да вземат участие в тържествата, понеже те били свързани с езически обреди. Съобщили за това на императора, обвинявайки особено техния епископ като враг на езическите богове. Траян, като пристигнал в Антиохия, го повикал:

- Ти ли се наричаш Богоносец – запитал го той – и се противиш на нашите повеления, като се стараеш да водиш цяла Антиохия след твоя Христос?

- Аз съм – твърдо отговорил епископът.

- Та какво е това название – Богоносец? – запитал царят.

- Богоносец е тоя – отговорил Игнатий, - който носи Христа в душата си.

- Та ти носиш твоя Христос в себе си? – пак го запитал Траян.

- Наистина Го нося – казал светият Богоносец, - защото в словото Божие е написано: "Ще се поселя в тях и ще ходя между тях" (2 Кор. 6:16, Лев. 26:12).

Траян дълго се опитвал да склони Игнатия да се отрече от Христа, като осмивал вярата му и му обещавал почести и слава, ако се отрече. Но на всички увещания Богоносецът отговарял, че за него е по-добре да страда за Христа, отколкото, като се отрече от него, да живее във величие и слава. Съдиите, мислейки да го изобличат със собствените му думи, казали му: "Ти сам говориш, че твоят Бог умрял. Може ли мъртвият да спаси и да дарува живот? Нашите богове ние считаме безсмъртни".

- Моят Господ и Бог станал човек за нас – отговорил Игнатий, - и за нашето спасение и по собствено благоволение приел кръст, смърт и погребение. След това възкръснал в третия ден, като съкрушил вражеската сила, възлязъл пак на Небето, откъдето слязъл да ни дигне от падението и отново да ни въведе в рая, из който ние така злополучно сме били изхвърлени. Той ни е дарувал повече блага, отколкото сме имали по-рано. Кой от вашите богове е сторил подобно нещо?

След това св. Игнатий започнал да разкрива с примери от езическата митология всичката нелепост на езичеството. Тогава Траян го осъдил на смърт. Отвели епископа в тъмница, за да го предадат след това да бъде изяден от зверовете. Но като знаели, че често твърдостта на мъчениците сред тежките страдания довеждала езичниците към вяра в Христа, решили да пратят Игнатий за наказание в Рим, където народът ще види в него обикновен престъпник, осъден на смърт за своите престъпления.

Така и направили. Траян тръгнал на поход, а Игнатий, свързан с вериги, бил отправен за Рим. Но нито умората от далечния път, нито близостта на смъртта не могли да сломят в него твърдостта на духа. Той радостно отивал на смърт за името на възлюбения Христа, като утешавал християните, които с плач се трупали около него по градовете, през които минавал: Селевкия, Смирна, всички градове на Мала Азия. Той в Смирна прекарал известно време със св. Поликарп, също ученик на св. Йоан Богослов, и оттам написал послания до църквите – Ефеска, Магнезийска, Тралийска и Римска. Тия послания, стигнали до нас, съдържат истинското християнско учение. В тях е изразена пламенната любов към Бога и към ближните. Пълен с искрено смирение, Игнатий пише на ефеските християни:

"Аз не ви заповядвам като такъв, който има власт, понеже, макар и да съм свързан с Христа, не съм още съвършен в Христа. Аз сега току-що начевам да бъда Негов ученик, а ви говоря като учител. Покрепете ме чрез вашата вяра, вашето търпение! Любовта ми към вас ме подбужда да ви пиша и да ви моля да следвате пътя Господен!"

Игнатий убеждава християните да пазят помежду си единодушие и любов, да се покоряват на своите пастири, да се предпазват от лъжеучители, каквито имало много по онова време.

"Непрестанно и усърдно се молете за всички – пише той, - защото и неверните могат да се обърнат. Вашият свят живот да им послужи като наставление... Не изоставяйте молитвените събрания! Чрез тях отслабва властта на дявола, и силата му се разрушава чрез единодушието на вашата вяра".

Виждайки какво участие християните взимат в неговата съдба и как са огорчени от смъртната присъда над него, Игнатий започнал да се бои да не би римските християни да се опитат да го спасят. Затова той от Смирна им написал послание, в което се стараел да ги убеди, че отива на смърт доброволно и ги моли с нищо да не пречат на неговото смъртно наказание.

Скоро след това Игнатий напуснал Смирна и се отправил за Рим. По пътя написал още три послания, от които едното било до Поликарп, комуто дава наставления за задълженията на епископа.

Като приближили до Потиола, той искал да слезе на брега, за да тръгне по пътя, по който някога вървял св. ап. Павел, но силният вятър попречил на кораба да спре, и след известно време излезли на брега на Остия и оттам продължили пътя за Рим. Спътниците скърбели за него, римските християни силно желаели да го спасят. Но той повторил просбата си и бил предаден в ръцете на управителя. Управителят, като узнал волята на императора, заповядал да приготвят зверовете, и в празничен ден, пред многоброен народ, Игнатий бил доведен на мястото на наказанието. Придружавали го християни и заедно с тях той се помолил да прекрати Господ гонението, да даде мир на Своята Църква и да внуши на всички вярващи взаимна любов.

Като слушали, че постоянно повтарял името на Иисус Христос, езичниците запитали защо така често повтаря това име. Св. Игнатий отговорил, че понеже в сърцето му е написано името на Иисуса Христа, затова устата му изповядват Този, Когото той винаги носи в сърцето си.

Бог дарувал на св. Игнатий сила безбоязнено да срещне ужасната смърт. Преди смъртта, обръщайки се към народа, той с висок глас казал:

"Знайте, римски граждани, че не за злодеяние и престъление съм осъден на смърт, а за моя Бог, от Чиято любов съм завладян и Когото ненаситно желая! Аз съм Негова пшеница и чрез зъбите на зверовете се смилам, за да стана чист хляб за Него!"

Едва успял да изговори тия думи, и лъвовете се нахвърлили и го разкъсали. Християните събрали неговите кости и по-късно ги пренесли в Антиохия. Дълго те плакали и скърбели за него. На някои от тях светецът се явявал, като ги утешавал в скръбта.

Когато Траян узнал как мъжествено и радостно Игнатий отишъл на смърт за своя Бог, съжалил, че го осъдил на смърт, и като се убедил, че християните са люде честни и добри, във всичко покорни на неговите закони, освен в случаите, когато законите са противни на тяхната вяра, той заповядал да ги оставят на мира и да прекратят всяко гонение против тях.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Страдание на светия свещеномъченик Игнатий Богоносец

По времето, когато Траян се възкачил на римския престол епископ в Антиохийската църква бил свети Игнатий, Богоносец по название и по дела, който приел епископията след свети Евод, приемника на апостол Петър. За този божествен Игнатий се разказва, че когато бил малко дете, а Господ Иисус Христос живял на земята с хората и учел народа за Царството Божие, веднъж родителите на Игнатий стоели сред народа и слушали Божиите словеса, излизащи от устата на Спасителя, като били взели и детенцето си със себе си. Като погледнал към тях, Господ повикал при себе си отрока Игнатий, изправил го посред народа, прегърнал го и като го взел на ръце, рекъл:

- "Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно", и "който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема" (Мат. 18:3:5; Марк. 9:37; Лук. 9:48).

Така свети Игнатий бил наречен Богоносец, защото бил носен на ръце от Въплътения Бог, а също и защото носел Бога в сърцето си и в устата си, бидейки съсъд, подобен на свети апостол Павел, съсъд избран, за да носи името Божие пред народите и царете. Отначало той бил ученик на свети Иоан Богослов, заедно със свети Поликарп, епископ Смирненски. След това бил поставен от съвета на всички свети апостоли за епископ в Антиохия, където по-рано от другите места се появило името християни*.

Поемайки управлението на църквата, той проповядвал благочестието, без да щади силите си, като проявявал във всичко апостолска ревност. Този свят иерарх въвел в църквата пеенето на божествени песни от два хора, подобно на ангелските ликове, защото, като се сподобил с Божествено откровение, той видял как ангелските ликове пеели на смени: когато единият лик пеел, другият мълчал, а когато пеел другият лик, първият слушал; когато единият лик свършвал песента, другият започвал; по такъв начин ангелските ликове прославяли Света Троица, като сякаш си предавали песнопението един на друг. Като получил това откровение, свети Игнатий въвел този ред за пеене на свещените песнопения отначало в своята Антиохийска църква, а оттук този прекрасен чин бил възприет и от всички църкви**. Този Богоносен архиерей бил добър ръководител на църковните чинове и съвършен служител на Христовите тайнства***, а после и мъченик, даден да бъде разкъсан от зверовете, за което ще бъде казано по-нататък...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/12.20_sv_Ignati_Bogonosec.htm

„Кръвта на мъчениците е семе, от което поникват нови християни“, казва Тертулиан. А този, който стои в началото на пътя на християнските мъченици е св. архидякон Стефан, за чието служение и убийство четем в Деяния на светите апостоли, гл. 6. Църквата не го забравя и му е отредила светлия трети ден на празника на Христовото Рождество, за да го почете.

Наистина първият християнски мъченик отваря със своята жертва вратата на хиляди мъченици, които ще украсят небето и земята с примера на своето пълно себеотрицание. Но най-великата врата всъщност е Сам Христос, Който казва: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери.” (Йоан 10:9).

В тропара на светеца се казва: „…венец от десницата на Стоящия свише си приел…“. Жертвената любов на младия Стефан му донася първия венец на мъченичеството в историята на християнството. Дори и името му от гръцки – Stephanos, означава „увенчаване“, „венец“. Също като него, всички, които следват примера му, ще получат венеца на живота, според вдъхновените думи на свети апостол Яков: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат.“ (Иаков. 1:12).

Под пороя от камъни на безмилостните съдници със Стефан се изпълват думите на Спасителя: „Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят” (Йоан 15:20).

Той стана достоен да се нарече приятел на Господа, защото не наруши заповедта и послушанието пред Христос, Който казва: „Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам” (Йоан 15:14); Стефан, като всички светии, е приятел не само с Бога, а с всички християни, които изпълняват Божиите заповеди. Приятелството със светиите е голям дар от Господа! В свят, в който приятелството твърде често се определя според интереса, приятелството на светиите е трайно, чисто и без никаква корист. Мнозина от нас са изпитали от опит, че имаме „приятели” най-вече когато живеем нашироко, когато сме на висока длъжност, или просто казано, когато сме здрави и богати. Ако се разболеем и загубим високия си пост, ако обеднеем и т.н., много от тези, които довчера не са спирали да повтарят колко държат на нас, бързо ни изоставят. Светиите обаче са наши приятели във вечността, чиято грижа усещаме най-вече когато сме болни, бедни и отхвърлени…

От друга страна, твърде често пропускаме да се запитаме – дали тези, с които искаме да сме близки, но не ни се получава, не ни избягват заради самите нас и собствените ни недостатъци и грешки, които допускаме… Отговор ни дават отново светиите: те се радват на Божието приятелство, защото имат приятно Нему поведение! Следователно, ако искаме да имаме искрени приятели, нека поведението ни е като това на светиите...

Източник: https://www.pravoslavie.bg/...