Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

НЕДЕЛЯ НА СВ. ЖЕНИ-МИРОНОСИЦИ

Автор: св.свщмчк Сергий Мечев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днешният празник по преимущество принадлежи на светите жени. Наскоро чух една сестра да казва: „Това е нашият празник“. Какво велико заблуждение! Ако наистина е така, то празникът принадлежи не на всички жени, а само на онези, които са мъдри. В днешния ден не възпоменаваме всички жени, живели през земния живот на Иисус Христос, а само онези, които Му служели, които Го следвали, които не Го оставили дори в ужасните минути на Неговите страдания и смърт.

Днес празнуваме паметта на онези жени, които в часа на погребението на своя Господ и Учител гледали, де Го полагат (Марк. 15:47). И когато Неговото пречисто тяло било положено в гроб, а входът му запечатан с камък, те не си тръгнали, а останали, седейки срещу гроба (Мат. 27:61). Те отишли там, движени от велика любов към своя Учител, за да могат дори и в този последен час да Му служат и по иудейския обичай да помажат тялото Му с аромати. Когато не успели да изпълнят своето намерение, те се върнали у дома си и преди да настъпи следващия ден, приготвили благовония и миро (Лук. 23:56), за да могат след края на съботния отдих, на зазоряване в първия ден на новата седмица, да отидат отново до гроба и с аромати да помажат тялото на Иисус. И те наистина отишли „в първия ден на седмицата“, много рано, „докле беше още тъмно“ (Иоан. 20: 1); отишли, макар да знаели, че входът е преграден с камък и че не е по силите им да го отместят; отишли, без да разсъждават, движени от вяра и любов към Разпнатия, и заради тази своя любов получили великата радост на първото благовестие за Неговото възкресение.

Това е техният празник, на светите жени-мироносици, а заедно с тях и на останалите евангелски жени, които в дните на земния живот на Иисус Христос с вяра и любов пристъпвали към Него, с молитва падали в нозете Му и получавали изцеление и прошка на греховете си. Ето кръвоточивата, която вярвала, че е достатъчно само да докосне края на Иисусовата дреха, за да получи изцеление (Мат. 9:20-22); ето жената хананейка, чиято дъщеря била изцелена според  вярата ù (Мат. 15:21-28); ето грешницата, която донесла миро в дома на фарисея, за да помаже нозете на Спасителя Христос (Лук. 7: 37-50).

И най-сетне това е празник на всички онези жени, живели в Църквата в други времена, отдали на Господа всичко, което имали, служили Му от своите имоти и най-вече принесли Му в дар  всички добри и прекрасни неща, с които Бог е надарил женската душа.

Наистина, това може да бъде и наш празник, ако в своя духовен живот ние следваме стъпките на тези велики жени.

Вие знаете, че всеки, който иска да служи на Христос, преживява в живота си съблазни и изкушения. Св. апостоли също преминали през големи съблазни и претърпели изкушенията на гордостта, страха и унинието. Спомнете си как апостолите спорели помежду си кой от тях да бъде пръв в царството небесно (Мат. 20: 20-28); (Марк. 10:35), спомнете си за отричането на Петър (Мат. 26: 69-75), за предателството на Иуда (Мат. 26: 14-16), и накрая, за това как „най-добрите апостоли“ били налегнати от сън и не останали будни с Христос нито на планината на Преображението, нито в часа на Неговата пламенна молитва в Гетсиманската градина. И ако апостолите имали такива изкушения, то  навярно още по-големи изкушения се наложило да преживеят жените, които Го следвали. Светите евангелисти не ни разказват за тях, защото в Евангелието те споменават единствено онова, което сами са видели или чули.

Трудностите и изкушенията, през които преминали св. жени, както и всички жени, желаещи да служат на Христос, значително се различават от трудностите на св. апостоли и това до голяма степен се дължи на своеобразието на женската душа, която се различава от душата на мъжа. Това е така, защото жената възприема явленията в заобикалящия ни свят по различен от мъжа начин. Умът на мъжа обхваща същността на събитията, той е склонен да обобщава житейските явления и да основава своите действия върху резултатите от това обобщение. За разлика от мъжа, жената има способността да вижда отделните детайли на всяко дело или събитие, а във всеки човек да обръща внимание главно на индивидуалните особености, често дори на някои дребни детайли, които мъжът нерядко ще подмине, без дори да забележи. И това до голяма степен се обяснява с факта, че в своя подход към живота и към хората жената влага много повече чувства и душевна топлота, отколкото мъжът...

Източник: https://www.bogonosci.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%86%D0%B8/

 

Възкресение Христово – ПАСХА, Великден

 

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

(Възкресение Христово, ПАСХА)

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ

Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!

Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън ­ тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов ­ мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!

Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.

Великден е празник на вечната духовна пролет в живота.

Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб ­ радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин ­ боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна! ­ Вечно веселие!

Човешкото сърце жадува за радост. Радостта ­ това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.

Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости ­ извори на вътрешно щастие за сърцето.

И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!

Християнството е религия на живота и оттук ­ религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!

Нашият Спасител Иисус Христос дойде като Пратеник на радостта в света.

Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.

Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба ­ в Кана Галилейска ­ и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” ­ възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!

Рождественската радост и Пасхалната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христос!..

Източник: https://bg-patriarshia.bg/easter-passover

 

Житие на преподобна Мария Египетска

Прп Мария Египетска

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.
През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: „Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: „О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до река Йордан“.
Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от техния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.
Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.
През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: „Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен“. Той чул отговор: „Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня“. Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: „Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни.“
Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: „Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш.“ Тогава тя благословила:
– Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?
– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.
– На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено от Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.
Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смущение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: „Господи, помилуй“. В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:
– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.
Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!
Като чул тези думи, старецът паднал пред краката ѝ и просълзен казал:
– Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.
– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля...

Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/propovedi/46-svetiiski/2165-0401_zhitie

Кръстът на живота, смъртта и възкресението

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Това е част от стихирата, която четем всяка неделя на утринната служба след възкресното евангелие. Докато четецът я казва, свещеникът изнася Евангелието и ние го целуваме, като се покланяме и на Кръста, изобразен върху него. Това напомня на християните, че те могат да се спасят единствено, ако Евангелието стане основа и смисъл на техния живот, а Кръстът – начин на тяхното преображение.

Кръстът се издига на всеки купол на християнски храм и така ознаменува смисъла на Кръстната жертва за човешкото спасение. Носенето на кръст от християните и полагането на кръстния знак не са просто механични движения, а онагледяване на нашата принадлежност към реалността на Кръста. Църквата винаги е напомняла, че човекът се спасява чрез стремежа към богоподобие, а то се осъществява чрез подражание на Христа. Днес мнозина стават църковни учители, но малцина от тях разбират жестоката и страшна реалност на Кръстната жертва – страдания, съразпъване, печал и победа над смъртта. Ние не подражаваме на Божия Син само в Неговото учителстване; това подражание е преди всичко в Неговата любов към човека – до кеносис: „А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лука 9:23). Не само в храма, не само през поста или на празници, а всеки ден. Кръстопоклонната неделя напомня това ежедневно кръстоносене и съразпъване чрез подражание на Христа, което се постига не чрез следване на Господа като нравствен образец, а в усвояването на Неговия божествен живот.[1]

За този живот в Христа ни напомня Синаксарът на Кръстопоклонна неделя: „… Кръстът се нарича и Дървото на Живота, което е било посадено посред рая; затова и светите отци са го въздигнали насред светия Велик пост, припомняйки ни едновременно блаженството на Адам и това как той се е лишил от него, припомняйки ни също, че вкусвайки от това Дърво, ние повече не умираме, а се оживяваме…“.[2]

Заради придобиването на този живот, изборът на кръст в света изглежда безумство за човека, но то е необходимо условие за богоподобието. Земната мъдрост не може да обясни такъв избор, „защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (1 Кор. 3:19). Човекът обаче решава кое безумство да избере: на мъдростта на света, който е преходен, или на Кръста – който е път към вечността.

Св. Теофан Затворник казва, че има три кръста, които са спасителни за нас.

Първият кръст за човека са скърбите, страданията и лишенията. Светецът пише, че те са нишките, които ни свързват с Христовия кръст, защото от него извират спасителни за нас сили. Ако не сме свързани с Него, нашият кръст ще тежи, а ако сме благодарни за скърбите в този живот, кръстът, който носим, ще е лек и благодатен.

Вторият кръст са нашите страсти и похоти. Ние не можем да ги победим без да се поклоним на Христовия кръст и да го приемем. Покланяйки се на Кръста и славейки го, ние му предаваме и страстите си, за да ни помогне в борбата с тях. Без Христовия кръст тази борба е обречена на неуспех. Затова има толкова молитви към честнѝя Кръст, а една от вечерните молитви е тази: „Огради ме, Господи, със силата на честнѝя и животворящ Твой Кръст и ме запази от всяко зло“.

Третият кръст е предаността на Божията воля. „Да погледнем към Голгота. – казва св. Теофан. – Там кръстът на благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод от предаността на Божията воля – безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? – Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се е молел в Гетсиманската градина да Го отмине тая чаша, но решително е добавил: „… обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39)“.[3]

Има и друг вид кръст, който е мъчителен и не е спасителен за нас. Това е кръстът на разбойника, който е стоял вляво от Христа. Той е роптаел за своето наказание, въпреки че го е заслужавал, и този кръст изобразява онези, които служат на страстите и роптаят срещу скърбите. Такова роптание не примирява човека с Бога, а го отдалечава още повече от Христа.

Кръстът събира в себе си живота, смъртта и възкресението – от раждането, през кръщелния купел, до гроба – в очакването на вечния живот. Целият цикъл на човешкия живот се концентрира в жертвата на Богочовека. За нас обаче е трудно обяснима смъртта на Източника на живота, Който… не може да умре.

Митр. Антоний Сурожки казва: „Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той е отдал Своя живот, приел е невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение. Господ Сам е взел на Своите плещи първия кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца са взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек от Кръста Христов, който изглежда толкова страшен“.[4]

„Какво ли не е направил кръстът? – казва св. Йоан Златоуст в своите проповеди. – Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе“.[5]

Християните нямат друг избор, освен този, който прави Христос – да направи земята небе. Тихата печал на Кръста в средата на Великия пост събужда очакването за това ново небе и този нов живот в светлата радост от Възкресението. Очакваме и знаем, че Животът победи смъртта и Богочовекът ще върне човека отново при Себе Си.

Твоят Кръст, Христе, е нашата сила, Твоята смърт – нашето възкресение, а Ти – Предвечният Живот – нашето спасение...

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,72198/view,article/?fbclid=IwAR0TD1G9W69qZfjUFz7vBiZmE9CHT6Uj5bTqZ9HnmsqfRL-HVWSiWxQ2fU0