Св. архидякон Стефан – първият Христов мъченик
„Кръвта на мъчениците е семе, от което поникват нови християни“, казва Тертулиан. А този, който стои в началото на пътя на християнските мъченици е св. архидякон Стефан, за чието служение и убийство четем в Деяния на светите апостоли, гл. 6. Църквата не го забравя и му е отредила светлия трети ден на празника на Христовото Рождество, за да го почете.
Наистина първият християнски мъченик отваря със своята жертва вратата на хиляди мъченици, които ще украсят небето и земята с примера на своето пълно себеотрицание. Но най-великата врата всъщност е Сам Христос, Който казва: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери.” (Йоан 10:9).
В тропара на светеца се казва: „…венец от десницата на Стоящия свише си приел…“. Жертвената любов на младия Стефан му донася първия венец на мъченичеството в историята на християнството. Дори и името му от гръцки – Stephanos, означава „увенчаване“, „венец“. Също като него, всички, които следват примера му, ще получат венеца на живота, според вдъхновените думи на свети апостол Яков: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат.“ (Иаков. 1:12).
Под пороя от камъни на безмилостните съдници със Стефан се изпълват думите на Спасителя: „Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят” (Йоан 15:20).
Той стана достоен да се нарече приятел на Господа, защото не наруши заповедта и послушанието пред Христос, Който казва: „Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам” (Йоан 15:14); Стефан, като всички светии, е приятел не само с Бога, а с всички християни, които изпълняват Божиите заповеди. Приятелството със светиите е голям дар от Господа! В свят, в който приятелството твърде често се определя според интереса, приятелството на светиите е трайно, чисто и без никаква корист. Мнозина от нас са изпитали от опит, че имаме „приятели” най-вече когато живеем нашироко, когато сме на висока длъжност, или просто казано, когато сме здрави и богати. Ако се разболеем и загубим високия си пост, ако обеднеем и т.н., много от тези, които довчера не са спирали да повтарят колко държат на нас, бързо ни изоставят. Светиите обаче са наши приятели във вечността, чиято грижа усещаме най-вече когато сме болни, бедни и отхвърлени…
От друга страна, твърде често пропускаме да се запитаме – дали тези, с които искаме да сме близки, но не ни се получава, не ни избягват заради самите нас и собствените ни недостатъци и грешки, които допускаме… Отговор ни дават отново светиите: те се радват на Божието приятелство, защото имат приятно Нему поведение! Следователно, ако искаме да имаме искрени приятели, нека поведението ни е като това на светиите...
Източник: https://www.pravoslavie.bg/...