Неугасващ светилник
Слънцето изгря величествено, излизайки от своя чертог и обгръщайки нежно Троянската планина. Птичият хор с омайни песни приветстваше новия ден, предвещаващ тиха надежда.
Покрит с планинско наметало, на брега на река Черни Осъм се издигаше най-големият старопланинки манастир − „Успение Богородично“. Той беше истинско молитвено пристанище за всяка нуждаеща се душа. А стенописите в манастирската църква бяха от възрожденския художник Захарий Зограф. Те говореха чрез образи за чудото на вярата. Тук се намираше и иконата на света Богородица Троеручица – Пътеводителка. По време на османското робство тя била нестихваща надежда, даваща опора на страдащия български народ. Оттогава и до днес пред Нея стават много чудеса, а Тя милва с Майчина любов молещите се пред Нея.
В едно ноемврийско слънчево утро пред иконата дойде младо семейство. Това бяха Пена и Найден от село Орешак. Те дълго се молиха, след което оставиха дарове за храма и си тръгнаха. Семейството дойде да благодари на Бог и на света Богородица за новородилия им се младенец, когото нарекоха Марин. Момченцето растеше здраво и благословено под молитвената десница на неговите родители. Майка му имаше нестихваща вяра в Бога. И несъмнено пося зрънцето на вярата и в сърцето на малкия си син. Тя го водеше на служби в манастирската църква всяка неделя и на всички големи празници. Разказваше му за Бог, за светиите, учеше го на любов към Бога и непрестанно се молеше той да стане Божи служител. Така малкият Марин се изкачваше по небесната стълба на вярата още от детските си години. Животът му беше като в интересно училище по Благочестие. А благият Бог по Своя промисъл имаше необикновена мисия за него занапред.
От малък Марин обикна Бога и всяко Негово творение. Любуваше се на планината, на реката, на цветята, на птичия хор. Благодареше на Бога за тази неповторима и изящна красота, която е сътворил за нас, хората. Обичаше България от цялото си сърце. Често ходеше в храма и се молеше с чиста детска вяра.
В една Възкресна нощ Марин присъстваше на Пасхалната служба. Камбаните биеха тържествено, манастирът приличаше на небесна приказка, която неустоимо те приканва да влезеш в нея. Свещниците бяха препълнени с горящи свещи и всичко беше огряно от малките им пламъчета. Момчето почувства, че небесната и земната църква са едно неразделно цяло. Хората заедно с ангелите и светиите от небето ликуваха в единен поздрав: „Христос Воскресе!“
Марин, окрилен от радост, застана пред лика на любимата му Божия Майка и горещо Я помоли да изпълни цялата земя с Възкресна радост и мир.
Една нощ през Светлата седмица момчето сънува необикновен сън. Ангел Господен му се яви в сияйни одежди, държащ в ръката си необикновен светилник. Материалите, от които беше изработен той, бяха молитви и добри дела, а пламъкът в него отразяваше степента на силата на вярата в Бога. Ангелът погали момчето по главата, подаде му светилника и му каза, че трябва да свети и да не угасва. Сънят свърши, но това беше и реално събитие в духовния свят. Наистина Бог чрез светъл Ангел благослови Марин за бъдещото му служение.
С благословията на родителите си Марин отиде да учи в Духовната семинария в град София. Копнежът към Бога запали у него постепенно желанието да стане монах. Един ден той написа писмо до Зографския манастир в Света гора с молба да бъде приет за послушник, след като завърши образованието си. Писмата тогава се пускаха в кутия, която се преглежда от учителите, преди те да изпратят кореспонденцията. След няколко дни един от учителите го заговори и му каза, че не е задължително да бъде монах, че може да бъде полезен за Църквата и като свещеник. И така, писмото не стигна до Светогорския манастир, явно учителят го беше задържал. Това неизпратено писмо беше ключов момент от Божия промисъл за Марин. Бог беше решил той да остане и да служи на България.
Този развой на събитията не сломи вярата на момчето. Той продължи да върви с ревностна вяра по Божия път. Няколко години по-късно, през 1941 година, Марин прие монашески чин с духовното име Максим – на името на св. преподобни Максим изповедник. В продължение на 30 години след това Максим продължаваше да се изкачва по небесната стълбица, а духовният живот му носеше истинско удовлетворение.
През 1971 година се реализира Божият промисъл, за който Бог го подготвя от малко момче. Максим бе избран за Патриарх на Българската православна църква по време на атеистичния режим. Едно несъмнено благословено призвание, но изпълнено и с много изпитания и предизвикателства за вярата. Така патриарх Максим стана Светейши отец на Българската православна църква и на българския народ. Виждайки неговите духовни подвизи и ревност по Бога, врагът на човешкия род – дяволът – се опитваше по различни начини да угаси светилника на вярата му. В това безбожие, което цареше наоколо, поднебесните духове на злобата яростно нападаха Архиерея с отровните си стрели, но той с търпение, вяра, молитви и добри дела успяваше да съхрани светилника на вярата в сърцето си невредим. Онзи светилник, който Ангел Господен му подари, когато беше още малко момче. С този неугасим пламък на вярата, той беше стожер и пазител на църквата ни. От малко момче с времето той стана благ, мъдър и сияен отец, който обичаше всички и се грижеше за благото на Църквата. Бог го призова при Себе Си на 98-годишна възраст. Неговият светилник осветява България и днес от небесните селения. Приживе, водещ ни по пътя към небето, сега той ни благославя с отеческата си десница оттам.
Вечна и блажена да е паметта му!
Автор: Цветелина Гергинова
снимка: https://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1914_patr_Maxim/index.htm