Всички знаем, че днес както никога досега, нашите деца са изложени на всевъзможни опасности и предизвикателства от всякакъв вид. Тези предизвикателства не са вече вън от нашия дом, но са влезли до голяма степен вътре, дори в стаите и чантите на нашите деца, след като е достатъчна само една обичайна  употреба на компютър, интернет или телевизия, и всеки, който иска може да види и научи всичко. Тази наша действителност за съжаление е безпощадна и неумолима, и искаме или не, нашите деца израстват в тази среда, и колкото и да ги предпазваме, опасността е във всеки момент близо до тях. И докато са малки и ни слушат е добре, какво се случва обаче когато навлязат в пубертета, както и с навършването на пълнолетието? Това е болен въпрос на повечето чувствителни и отговорни родители.

Темата, с която ще се занимая, е: възпитанието на детето според стареца Паисий.

По благоволението на всеблагия Бог ни бе дадено благословението да познаваме отблизо преподобния старец Паисий, да го видим, да го чуем и докоснем ръка за ръка обитаващата в него благодат на Пресветия Дух. Така, посредством боговдъхновените негови слова и писания ще се опитам да ви разкажа с малко думи, кои са възгледите и учението на преподобния старец за възпитанието на децата.

Както всички светци, така и старецът Паисий локализира началото на възпитанието на децата дори преди самото им раждане; възпитанието на детето започва от бременноста, казва старецът. Ако майката, която носи плода се нервира и притеснява, ембрионът в нейната утроба се вълнува. Докато, ако майката се моли и живее духовно, детето в нейната утроба се освещава. Затова, когато жената е бременна, тя трябва да се моли, да изследва малко от Евангелието, да пее, да няма стрес, както и другите да внимават, като не я притесняват. Тогава детето, което ще се роди ще е осветено и родителите няма да имат проблем с него, нито когато е малко, нито когато порасне.^[1]

Нашата Църква винаги е вярвала, а днес науката тържествено я оправда чрез изследването и разчитането на генетичния код (ДНК), че още от първия момент на зачатието в майката, имаме съвършен човек. Следователно възпитанието започва от първия момент на влизането на новия човек в този свят. Затова преподобният старец говори толкова категорично за периода на бременността, защото вече научно е прието от всички, че ембрионът приема влияния от психологията на бременната майка, но дори и от околната среда. Днес говорим за психология на ембриона като наука, от която проличава колко важен е този период от живота на човека, в който започва да приема първите добри или лоши семена на влияние, още оттогава, когато е бил ембрион. Главно обаче родителите са тези, които въздействат пряко във възпитанието на ембрионния човек, и специално бременната майка.

Колко са майките, които са водили свят живот и са имали осветени деца! Ето, майката на стареца Хаджи-Георги. Дори и млякото на тази благословена майка, от което е сукал Гавриил, светското име на стареца Хаджи-Георги, е било аскетическо ^[2].

Родителите имат отговорността за възпитанието още от ембрионна възраст. Ако родителите, казваше преподобният отец, във времето когато детето е все още в корема на майка си, се молят, живеят духовно, детето ще бъде осветено. И ако впоследствие му помогнат духовно, то ще стане осветен човек и ще подпомогне обществото.^[3]

Доколкото възпитанието на детото започва от неговата ембрионна възраст, много повече то продължава, когато вече детето се роди и е под настойничеството на своите родители. Затова родителите трябва да чувстват голяма благословия, голяма привилегия, но и голяма отговорност за това, че са станали родители на един нов човек, на един образ Божи в този свят. Бог, казва старецът, е дал на първосъздадените, на Адам и Ева, голямата благословия да станат Негови сътворци. Впоследствие родителите, прародителите и т.н., са сътворци на Бога и те, защото дават тялото^[4].

Веднага щом майката и бащата приемат радостта като поемат детето в ръцете си,  същевременно поемат и отговорността за възпитанието на този нов човек, на тяхното дете, чиято първа цел на живота е да стане подобен на своя баща Бог, обичайки свободно и изцяло Христа, отхранен с благодатта на Светия Дух в светите тайнства на Православната Църква на нашия Христос. Родителите трябва да знаят, че тяхното им дете, колкото и да е ангелче, носи наследствено в себе си последствията на паденията, разчупването на образа Божи и влечението към лукавите неща още от неговата младост. Затова, като един добър педагог, преподобният Паисий казва: родителите трябва да подпомагат децата духовно когато са малки, защото тогава и слабостите им са малки и лесно могат да се отсекат. Те са подобно на пресен картоф, който, ако малко го постържиш, той се обелва. Когато обаче остарее, ти трябва да вземеш нож и да го очистиш, ако пък има и някое черничко, ще трябва да проникнеш и още по-дълбоко^[5].

Възпитанието на децата е необходимо от малка възраст, защото в тази възраст влизат добрите принципи и благите семена, които впоследствие ще дадат добрите плодове. Всички ние имаме опит, колко влияе детската възраст върху живота на човека, така че когато психолозите се занимават с многобройните психологични проблеми на съвременния човек, те винаги прибягват до тяхната детска възраст, търсейки да открият там причините и травмите, които въздействат върху целия остатък от живота. Родителят трябва да знае, че възпитанието е подобно на медицинското изкуство, което от една страна трябва да лекува, борейки се срещу микробите, засилвайки обаче организма чрез лекарствена терапия, за да функционира той нормално. Отнасяйки се към свети Арсений Кападокийски, чийто житие е написал, преподобният старец Паисий описва как свети Арсений е използвал и сходни упражниения при децата, (освен, че ги учел на писменост като учител, какъвто бил), но паралелно с това и да осмири страстите им, за да развие тяхното мъжество. Преподавал е на децата и умната молитва: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме” или “В името на Христа и Богородица”, а когато понякога са грешили или правили някоя пакост, той ги е учил да казват: “Съгреших ти Господи”. Казвал им е да режат парчета лозови пръчки, да ги нанизват и да ги правят на броеница (като плетена броеница), за да броят молитвите и съответните поклони, които е имал всеки един като правило, и така умът на децата се очиствал чрез непрестанната молитва^[6].

Тук трябва да отбележим мястото на подвига при децата, за да придобият чувство на мъжество и да не се страхуват от страданията, тъй като им предстои да придобият благото,  да придобият добродетелта. Боязливостта на душата е рожба на себелюбието, а според светите отци себелюбието е рожба на маловерието. Така свети Арсений практически помагал на децата да придобият мъжество, така че след това чрез чувството за мъжество, както казва старецът Паисий по-долу, да осмирят своите страсти и да очистят своя ум чрез непрестанното призоваване на името на нашия Христос, както и чрез поклоните на всеки един от тях на единственно истинския Бог и наш Спасител. Много важно е също така, че преподобният Арсений е учил децата да имат надежда и да черпят сила от името на Христа и Богородица, както и да имат мъжеството да се смирят, когато правят грешки, да ги признават, да ги приемат и да ги поправят, казвайки: “Съгреших, Боже мой”. Колко лошо за съжаление се случва днес, когато родителите постоянно искат да оправдават своите деца поради болна любов, мислейки си, че по този начин ги обичат, като ги отглеждат в един фалшив свят на самохвалство и себеоправдание, което за съжаление в един момент ще доведе до съкрухата на детето, когато то вече се намира пред грешките и техните последствия като непреодолими стени в твърдата и отмъстителна съвременна действителност.

Подвигът на възпитанието на нашата Църква, имайки за основа разсъдливостта, действа терапевтично на душите на нашите деца, поставяйки граници на исканията, воювайки със страстите от първата им поява и очиствайки душите и телата им с любовта на нашия Христос. Разбира се, в подвига на възпитанието на децата основен признак е разсъдливостта, така че това да става с много деликатност и знание за възможностите на детето, за да не донесе то противните резултати. Веднъж попитали стареца:

– Отче, някои майки ни питат каква молитва да правят деца на 3,4 години?...

Източник: https://www.bogonosci.bg/

Денят беше изпълнен с тиха надежда, придружена от малки светли мигове. Пролетта отново беше тук и поздравяваше земята с шарени и неустоимо ароматни букети, които носеше в голямата си кошницата. Куполът на катедралния храм „Света Неделя“ в град София беше прегърнат от слънцето и приканваше минувачите да влязат.

            Към църквата с тихи стъпки се приближаваше млада лъчезарна девойка на име Стефанка. Тя плахо влезе, с наведена глава, запали свещичка и коленичи, изливайки сърцето си пред Господ, пред света Богородица и светиите. Особено страхопочитание изпитваше и пред иконата на света великомъченица Неделя, която още от дете се е посветила на Бога, възпитана във вярата от своите благочестиви родители. Непреклонна в изповядването на Христа, светицата била убита мъченически от император Диоклециан, който не успял да я накара да се отрече от Него.

            След това Стефанка по Божий промисъл се запозна с бъдещия си съпруг Никола. Те създадоха семейство и им се роди момченце − Димитър. Бяха сплотени и животът им се основаваше на чиста и неподправена вяра в Господ. Любимо място за молитва на Стефанка си остана катедралният храм „Св. Неделя“.  За нея това бе духовен пристан, дом, където я приветстваше Сам Господ. Там винаги я посрещаше и света Неделя с благия си поглед.

            В един октомврийски ден през далечната 1945 година Стефанка роди и втория си син, когото нарекоха Симеон. Майката беше истински стожер на вярата в семейството и възпитаваше децата си в трудолюбие, честност и стремеж към усъвършенстване в Божия път. Бащата, железничар по професия, имаше желание синовете му да захванат същия занаят. Но майката, която е клисарка в храма и хористка в църковния хор, увличаше невръстните си момчета към църковното пеене. Семейството бе бедно, живееше в недоимък, нямаше пари за музикални инструменти, но Божията любов в сърцата на тези хора им носеше истинска радост и утеха. Децата имаха чудесни гласове, дар от Самия Бог. И това не остава незабелязано от грижовната майчица. Всяка вечер преди лягане момчетата пееха с майка си любими песнопения: „Светий Боже“, „Богородице Дево“ и „Достойно ест“. Майката водеше постоянно децата на литургии, служби. Те почти израснаха в храма.

            След време двамата братя завършиха Духовната семинария, след това Духовната академия, като не спираха да се занимават с пеене. Така те станаха сред създателите на прочутия хор за църковни песнопения „Йоан Кукузел“. Двамата братя поеха по различни пътища. Димитър се ожени, а брат му Симеон бе призован от Бога към монашеския път, като вече имаше и завършена аспирантура по музика. През 1975 година той бе постриган за монах в Троянския манастир „Успение Богородично“ от дядо Максим. Още от малко момче той се чувстваше под закрилата на Божията Майка и настоящото му пострижение в манастира, носещ Нейното име, му го потвърди за пореден път. Дадоха му ново −  монашеско – име: Неофит, което значи „новопосаден, фиданка“. Дълъг бе житейският му път на Божията нива. Дядо Максим го ръкоположи за йеродякон, след което го взе за свой протосингел. После го ръкоположи за викарен епископ. Неофит стана и ректор на Духовната академия, като бе и първият декан на Богословския факултет. Преживя и разкола в БПЦ през 1992 година. В този ден той бе толкова съкрушен, че косата му побеля. Качи се на камбанарията на храм „Св. Александър Невски“, за да извести това трагично събитие.

            През 1994 година бе избран за Русенски митрополит, като обгрижваше епархията си с много любов и търпение.

            След смъртта на патриарх Максим през 2012 година БПЦ овдовява. Дядо Максим бе неугасващ светилник на вярата и Църквата спешно се нуждаеше от подобен духовен Пастир. По благия Божий промисъл на 24 февруари 2013 година митрополит Неофит бе избран да бъде новият Български Патриарх. Пред него предстоеше трудната задача да оглавява БПЦ. Той истински вярваше, че Господ ще му дава сили и мъдрост, и с молитвен зов поемаше към новото си прозвище, което изпълняваше в продължение на 11 години − до своята кончина.

            От малко момченце до края Неофит измина дълъг и нелек духовен път, тесен и трънлив, но благословен. Остана верен на Бога, на светата Православна Църква, на любовта си към ближния. Стъпка по стъпка той израсна и се превърна в духовен исполин на вярата. Исполин, който е миротворец навсякъде, а милосърдието му към нуждаещите се е нестихващо и тайно – така, както ни учи Господ. Мнозина са тези, които са получили помощ и подкрепа от дядо Неофит. С кроткия си нрав, с благата си усмивка  и със своето добротворство той влезе в сърцата на хората, които го обикнаха завинаги. Ангелоподобният му глас е лечебен елексир за страдащата душа, колоритен, извисен и хвалещ Бога. Любимата песен на патриарха е „Достойно ест“ − във възхвала на света Богородица. Небесносиният цвят на очите му е като символ на постоянно отправения му взор към небето, което е престол на Бога. Там се преселва и обичният ни първойерарх през 2024 година.

            Патриарх Неофит до последно обгрижваше с бащина любов и ревност БПЦ и я обкичваше с венец от добрини.

            Сега от небесните висини ние имаме неугасващия светилник – дядо Максим, и духовния исполин на вярата – дядо Неофит. Нека Господ да упокои душите им, а ние да вярваме, че тези двама духовни старци се застъпват за страдащата ни България.

            Поклон пред паметта им!

Източници:

снимка: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%82_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8

текст: Цветелина Гергинова

Есента отново дойде с китна премяна. Заваля шарен листопад с прокрадващи се слънчеви лъчи между листата.

В големия град ежедневието неуморно те грабва и със забързан ход се надпредварваш с времето. А душата, която е християнка по природа, задушена от суетната празнота, се нуждае от глътка чист въздух.

Така в един неделен следобед аз и приятел тръгнахме към малкото село Байлово, на 47 км. от столицата София. По пътя есента ни поздравяваше с усмивка от колоритни багри.

Наближаваме селцето, то се е сгушило като кротко дете в прегръдката на Средна гора.  Чешмата в центъра свежо клокочи, украсена с красиви цветя и килим от есенни листа, а паметникът на писателя Елин Пелин, който е родом от селцето, сякаш ни приветства за добре дошли.

Идването ми в селцето бе продиктувано от силна, спотаена дълбоко в сърцето емоция, която с времето изгради в мен желанието да дойда тук. Две поредни години посещавайки храма „свети Кирик и Юлита“ в гр. Банкя, аз виждах в църковния магазин картина с образа на дядо Добри от Байлово. И в двата случая бях силно впечатлена и сякаш окрилена от небесно щастие, че виждам дядото. Момчето, което продава в магазина към храма ме попита дали съм ходила в Байлово. Когато разбра, че не съм ме посъветва да отида там непременно. А моята изтерзана душа сякаш точно това чакаше да чуе.

Съвсем скоро, в един есенен неделен следобед пристигнахме в селцето. Жадувах да отида на мястото, където е живял дядо Добре. И без да знаем къде е къщичката му, ние спряхме точно до храма, където се оказа, че се намира тя. Усещането ми беше, че дядото по невидим начин ни посреща и ни приканва да влезем.

Отворих дървената порта и с трепет пристъпих в двора. Почувствах се като в небесна приказка. Като че ли времето беше спряло и всичко беше изпълнено с неземна тишина и покой. Вековният орех в двора, ако можеше да проговори, сигурно би разказал безброй чудни истории за благия старец. Къщичката направена от кирпич ме привлече като магнит. Вратата беше заключена с катинар, но душата ми копнееше да мога да погледна във времето назад, когато дядото е бил още на земята. И тайно да надникна отвън през неговото прозорче някоя вечер, в притаената в двора къщичка. Какво ли бих видяла? Сигурно там, седнал на столчето с Библията в скута, ще видя дядо Добре, държащ запалена свещичка. След това той тръгва към двора със свещичката, шепнейки тихо молитва. Наоколо е тъмно и сиво, но силната вяра на добрия старец и запалената му свещичка огряват всичко наоколо с Божията светлина. Отрекъл се от земните блага, той дарява всичките си имоти на Църквата. Още приживе дядото сияе, сърцето му свети от Божията любов и заразява околните с желание да му подражават, да бъдат добротворци. Възрастен, с окъсани дрехи, шаечни потури и власеница, зима и лято, в студ и пек, той дори и пеш стига до София. Там години наред най-често събира пари в храма „св. Александър Невски“ и така успява да помогне на много църкви и манастири за ремонт и реставрация. Невзимащ нищо за себе си, наричат го „безсребърник“ и „светецът от Байлово“. Близо до схлупената пристройка е и гробът на дядото, който почина на 103 годишна възраст. Запалвам свещичка с тих поклон пред тази чиста душа. А дядо Добре с кротък поглед от небето ме покрива с наметалото на безвремието.

Автор: Цветелина Гергинова

снимка: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8F%D0%B4%D0%BE_%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8

В третата неделя след Пасха, наречена и Неделя на мироносиците, празнуваме съгласно синаксара от Пентикостара, жените носещи скъпоценно миро, които отишли при гроба да помажат тялото Иисусово, но неочаквано научили от ангела, че Той е възкръснал, а те стават вестителки на Неговото възкресение от мъртвите. Също в тази неделя се поменава благообразният (т. е. от благороден род) Йосиф и Никодим, които са били свидетели на погребението на нашия Господ Иисус Христос.

Св. жени-мироносици са учители на Църквата чрез начина им да бъдат вярващи

Тази неделя има особено значение, защото посочва, че в Църквата учим живата вяра в Иисус Христос не само от учението на св. апостоли, което е основополагащо за всички християни, но и от примера на светците. Затова в храма освен св. Евангелие и посланията на апостолите, четем също и житията на светците. Св. жени-мироносици от евангелията, написани от св. Марк и Матей, са посочени като велики учители на Църквата не толкова заради тяхното вероучение, колкото заради техните прояви на вяра и кураж, смирение и почитание към разпнатия и възкръснал от мъртвите Спасител.

Св. отци на Църквата, особено св. Йоан Златоуст, сравняват куража на жените-мироносици с твърде големия страх на Иисусовите ученици. Докато Неговите ученици (бъдещите апостоли) са се намирали събрани и заключени в една къща, поради страх от юдеите, рано сутрин, при изгрев, Мария Магдалина, Мария, майка на Яков и Йосия, и Саломия купуват аромати и отиват при гроба, за да помажат тялото Иисусово, съгласно юдейската традиция. Евангелието според св. Марк ни явява, че в душата на тези жени любовта или почитта към Христос е била по-силна от страха, че те са имали изключителен кураж, какъвто в утрото на Възкресението Иисусово Неговите ученици нямали.

Помазването на мъртвото тяло с аромати символизира в юдейската традиция почитането му и желанието за нетление

Мироносиците са вярващи жени, които са се възхищавали и са ценели Господа Иисуса Христа, а някои от тях били видели и Неговото разпъване и ридаели заради Неговите страдания. Затова с много скръб и уважение, сутринта рано, в първия ден на седмицата, който следвал след събота, те отишли при гроба Иисусов, за да изпълнят започнатото от Йосиф Ариматейски и Никодим дело. Двамата мъже били помазали с алое и смирна тялото на Христос преди погребението. Сега обаче жените донасят скъпоценно миро, за да почетат подобаващо Иисус, погребания Господ, и същевременно по някакъв начин да избегнат разлагането или тлението на тялото Му, подобно на желанието за неговото съхраняване.

Господнето възкресение, Негово преминаване във вечния небесен живот

Любовта и куража на мироносиците са били възнаградени с радостта да се срещнат със Самия възкръснал Христос. Жените-мироносици са апостоли на апостолите, т. е. изпратени от ангела при онези, които ще бъдат изпратени от Христос да проповядват Неговото евангелие.

Както заради тяхното отношение, изпълнено с благоговение и уважение, почит и любов към Христос, така и заради факта, че са повярвали в Неговото възкресение без колебание, без да задават допълнителни въпроси на ангела, жените-мироносици са се превърнали в учителки на Църквата, те са станали „апостоли на апостолите“, както ги нарича св. Йоан Златоуст, т. е. били са изпратени от ангела при онези, които ще бъдат изпратени от Христос да вестят в целия свят Неговото възкресение, бидейки основа на Всеобщото възкресение. Ангелът им е благовестил, а те са благовестили на Христовите ученици истината и радостта на Неговото възкресение. Жените-мироносици са първите човешки същества, които изповядват истината за Христовото възкресение, а начинът, по който Христос Господ възнаграждава тяхното благоговение и вяра е чуден. Той им дарява радост от радостта на Неговото възкресение, като ги среща по пътя. Тук съзираме тайната на Църквата – жените-мироносици стават икона на Църквата, изпълнени с благоговение към Христос и изпълнени с вяра, че възкръсналият от мъртвите Христос присъства посред нея. След като са чули евангелието на Възкресението, благовестено от ангела, и са повярвали на неговите думи, жените-мироносици стават причастни на радостта от самото виждане на разпнатия и възкръснал Христос, Който ги среща по пътя и им казва: „Радвайте се, не се плашете“. Който вярва в Христос и Го обича, се среща с Него. Тази среща с възкръсналия Христос преживяваме, когато целуваме всяка неделя иконата на Неговото Възкресение в църква, слушаме Евангелието на Неговото Възкресение по време на утринната, след което и литургийното евангелие, и в подходящия момент се причастяваме с Него от св. потир. Причастяваме се с Него близо до „мястото където са стоели Неговите нозе“ (на кръста и в гроба, от който е възкръснал), т. е. близо до трапезата на св. олтар, където се извършва Евхаристията или св. Причастие. Жените-мироносици, които са се поклонили на Иисус, прегръщайки нозете Му, ни посочват как трябва да Го приемем или да посрещнем възкръсналия Христос – с поклон до земята. От тях служителите при св. олтар са научили, че влизайки в св. олтар трябва да се поклонят до земята, все едно обхващат нозете на Спасителя Иисус Христос, символизиран от трапезата на св. олтар (гроба на Неговото Възкресение), на която постоянно се намират св. Евангелие, св. Кръст и св. Евхаристия (Неговото Тяло и Кръв), защото чрез тях се явява Неговата смирена и жертвена любов за Бога и за хората, любов по-силна от смъртта. От жените-мироносици научаваме, следователно, как да се държим в църква – мястото на нашата среща с възкръсналия от мъртвите Христос. Те не са казали нищо, а само са се поклонили и са обхванали нозете Му в знак на благоговение, уважение и голяма чест (съгласно Мат. 28:9). Следователно, когато се причастяваме с възкръсналия от мъртвите Христос, присъстващ в св. потир, повтаряме жеста на жените-мироносици, защото пристъпваме към Христос „със страх Божи, с вяра и любов“, при пълно благоговение и мълчание...

Източник: https://dveri.bg/...

Житие на света великомъченица Екатерина

В царуването на император Максимиан (IV в.) живяла в гр. Александрия една девойка от царски род на име Екатерина. Майка й била християнка, но скривала вярата си, понеже в това време жестоко гонели християните. Екатерина била девойка с рядка мъдрости красота. На 18 г. тя била вече изучила лекарската наука.

Богати князе искали ръката на красивата Екатерина. Майка й и роднините й я уговаряли да се омъжи, но тя отказвала на всички, които искали ръката й и казвала на своите близки: "Ако искате да се омъжа, намерете ми момък, който да бъде равен на мене по благородство, богатство, красота и ученост!" Такъв момък нямало. Имало между царските синове момци знатни и богати, но по красота и мъдрост те не могли да се равняват на Екатерина.

В околностите на града по него време се криел един пустинник, човек със светъл ум и праведен живот. Той бил духовен баща на Екатеринината майка. Майката завела при него едничката си дъщеря, за да й даде добри съвети. Като видял мъдростта на девойката, старецът решил да я обърне към познанието на истинския Бог и й казал:

- Аз зная един чуден Момък, Който те превъзхожда във всичко: красотата му е по-светла от слънчевото сияние; премъдростта Му управлява целия свят; богатството му се дели постоянно, но от това не се намалява; благородството Му е неизказано; няма подобен Нему!

Екатерина се смутила, изменила лице и запитала дали е истина това.

- Истина е – отговорил старецът. – При това Той има такива съвършенства, които е невъзможно да се опишат.

- А чий син е тоя момък, когото ти тъй хвалиш? – попитала девойката.

- Той няма баща на земята – казал пустинникът. – Той се е родил по чудесен начин от пресвета и пречиста Дева, която заради великата си чистота и светост се удостоила да бъде майка на такъв син. Тя останала безсмъртна по душа и тяло и е възнесена на Небето, където ангелите й се покланят като на царица.

Екатерина запитала, може ли да види чудесния Момък.

Старецът й казал, че тя ще види Момъка, ако изпълни Неговите повели. Той й дал една икона на пресвета Богородица с божествения Младенец и й заповядал да я отнесе в къщи и да прекара нощта в молитва пред нея. "Тук е изобразена Майката на оня Момък, за Когото ти говорих. Наричат я Дева Мария. Помоли й се с вяра, и аз се надявам, че тя ще изпълни желанието ти, и ти ще видиш лицето на нейния Син", прибавил старецът.

Екатерина послушала стареца. Във време на молитвата си от умора тя заспала и видяла чуден сън. Присънило й се, че небесната Царица стои пред нея и държи на ръце Младенеца, от Когото излизат като че ли слънчеви лъчи. Но напразно се стараела Екатерина да погледне Младенеца в лицето: Той отвръщал от нея своя светъл лик. Тогава Божията Майка започнала да моли Сина си да погледне девойката и хвалила нейната красота и мъдрост. Но Младенецът отговорил, че тя е безобразна, безумна и бедна, поради което той не иска да я погледне.

- Не презирай Твоето създание – казала Божията Майка. – Кажи й какво трябва да прави, за да се наслаждава на Твоята слава и да види Твоето светло лице?

- Нека отиде при стареца – отговорил Младенецът – и ще узнае от него какво трябва да прави. Ако тя изпълни това, ще Ме види и ще намери при Мене благодат.

Чудният сън дълбоко поразил девойката. Щом се съмнало, тя отишла при стареца, паднала при нозете му и поискала неговата помощ и съвет. Старецът подробно й обяснил истинската вяра; говорил й за райското блаженство, за гибелта на грешниците. Учената и мъдра девойка скоро разбрала истината, повярвала от всичкото си сърце и приела от стареца св. Кръщение.

Екатерина се върнала у дома си обновена по душа, дълго се молила, много плакала и отново заспала по време на молитвата. В съня си пак видяла Божията Майка, но сега лицето на божествения Младенец се обърнало към нея. Той кротко и милостиво погледнал девойката.

- Угодна ли ти е сега тая девойка? – запитала Божията Майка.

- Сега – отговорил Младенецът – тя е толкова богата и премъдра, колкото по-рано бе бедна и неразумна. Искам тя да бъде Моя нетленна невяста.

Екатерина паднала на земята и казала: "Аз съм недостойна, преславни Владико, да видя Твоето царство, но удостой ме да бъда Твоя рабиня!" Пресветата Дева хванала дясната ръка на девойката. Младенецът й надянал чуден пръстен и й казал: "Не търси земен годеник!"...

Прочетете повече тук:

източник: http://www.pravoslavieto.com/life/11.24_sv_Ekaterina.htm

Св. мъченик Георги Софийски Най-нови се родил в София от знатни родители българи Иван и Мария. Нариче се "Най-нов" за разлика от другия мъченик Георги Софийски Нови, чиято памет се празнува на 11 февруари.

Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание.

На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците - както обикновено постъпвали в такива случаи - пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.

Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обещания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатната твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със цапалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.

Последвала окончателната присъда на съдията - Георги да бъде обесен на главната стъгда в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още - тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Обаче изтощен от дотогавашни страдания, страдалецът умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата.

Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив - по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 година...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/05.26_sv_Georgi_sofijski_naj_novi.htm

фото: личен архив

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.
През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: „Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: „О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до река Йордан“.
Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от техния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.
Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.
През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: „Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен“. Той чул отговор: „Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня“. Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: „Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни.“
Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: „Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш.“ Тогава тя благословила:
– Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?
– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.
– На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено от Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.
Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смущение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: „Господи, помилуй“. В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:
– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.
Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!
Като чул тези думи, старецът паднал пред краката ѝ и просълзен казал:
– Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.
– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля...

Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/propovedi/46-svetiiski/2165-0401_zhitie

Подвигът на св. благоверни цар Борис-Михаил (852-889 г.) е равноапостолен: той покръстил българския народ. Разбира се, той имал своите съображения на външната и вътрешна държавна политика, които могат да нямат отношение към неговата лична святост. Но по целия му живот се вижда, че той имал любов към християнството и бил дълбоко убеден в неговите предимства над езичеството. Историята ни дава основание да мислим, че християнството е имало влияние в неговото семейство още от времето на дядо му, княз Звиница. Знаменателен исторически факт е обстоятелството, че гонителят на християнството хан Омуртаг не оставил за свой наследник най-големия си син, княз Енравота – Боян, нито следващия по старшинство, княз Звиница, но най-малкия си син Маламир. Навярно по-големите синове на Омуртаг, преди той да забележи това, са попаднали под влиянието на пленника византиец Кинам, който бил християнин, заради което бил хвърлен в тъмница. Княз Енравота – Боян приел християнско кръщение и станал жертва на ненавистта на брата си Маламир към християнската вяра; а княз Звиница останал жив, защото навярно не дошъл до кръщението, но все пак семето на Христовото евангелие дълбоко било паднало в неговата душа и в неговото семейство. Ето защо, когато подир смъртта на Маламир се възцарил синът му Пресиян (836-852 г.), гонението против християнството в България престанало. А синът на Пресиян, княз Борис, вече и сам приел християнството с името Михаил (865 г.) и покръстил целия български народ.
Освен това върху Борис оказала християнско влияние неговата родна сестра, чието име останало неизвестно, но която дълго време прекарала в Цариград като заложница и там приела кръщение. Също такова влияние упражнил известният пленник в българската столица, византийският държавен мъж Теодор Куфара, който често правел услуги на Борис със своите съвети и незабелязано го подготвял към приемане на християнската вяра. Чрез покръстването на българския народ и учредяването на Българската църква благоверният цар Борис, като мъдър управник, обединил духовно двете съставни части на населението в българската държава: славяните, които били мнозинство и принадлежали към християнството, и прабългарите, които били езичници и се опасявали да не попаднат чрез християнството в зависимост от съседната християнска Византия. Удовлетворявайки първите, той въвел християнската вяра; удовлетворявайки вторите, той настойчиво се борел ту с Цариград, ту с Рим, докато най-после извоювал пълна църковна независимост през 870 г. на Цариградския поместен събор. Като се възползвал от апостолското дело на светите братя Кирил и Методий, свети цар Борис утвърдил Българската църква окончателно още и със славянския език в богословието и богослужението.
Като направил всичко необходимо за утвърждаването на християнството в България и след като преодолял всички препятствия, свети цар Борис се отдал на личното си благочестие и – както говорят дори чуждите летописци – денем той се явявал пред народа в царска багреница, а нощите прекарвал във власеница в църквата, молейки се на Бога със сълзи. Той увенчал тази си ревност по Бога с това, че се отказал от царския престол (889 г.) и приел монашество в един манастир близко до новата столица Преслав, гдето и завършил своето земно поприще в трудове над славянската писменост, в пост и молитва. Свети цар Борис починал на 2 май 907 г.
По свидетелството на блажени Теофилакт Охридски, Господ прославил свети цар Борис с нетленни мощи, при които ставали дивни чудеса, но мощите не се запазили до наши дни. Недопустимо е да е нямало в древността служба в негова чест, щом такава служба е имало в чест на неговия внук благоверния цар Петър, но такава до нас не е дошла. Службата, която сега се служи в българските църкви, е новосъставена.

Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/bgsvetii/80-1/1553-0502_boris 

Св. великомъченик Евстатий живял през втората половина на първия и първите десетилетия на втория век. Като езичник носел името Плакида. Бил прославен римски пълководец при царуването на императорите Тит и Траян. Неговият жизнен път изглежда твърде необикновен. Като праведния Иов в Библията той минал през много изпитания, но не паднал духом. Напротив – колкото повече бил поразяван от удари в живота, толкова повече крепнел и растял духом. По своите нещастия, като по стъпала, се изкачвал все по-нагоре, докато стигнал до мъченическия венец. 

Евстатий расъл в езичество. По природа със здрав разум и чиста душа, той скоро разбрал цялата суетност и лъжовност на езичеството. Спасителят е казал: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. И чистият по сърце Евстатий, осенен от особено небесно откровение, познал истинския Бог. Той приел свето Кръщение заедно с жена си Теопистия и синовете си Агапий и Теопист.

Прекарвал живота си в благополучие. Скоро обаче се заредили и изпитания. Историята на благочестието свидетелства, че никой не е удостояван с Небесното царство без венеца, изплетен от тръните, с които е осеян земния път. По трънлив път трябвало да мине и Евстатий със семейството си, за да се спаси. Първото изпитание у него било това, че изгубил цялото си богато имущество и измрели всичките му слуги. За него било особено тежко да изпадне изведнъж в крайна бедност и да се лиши от помощниците си. Към големите материални лишения се прибавили оскърбленията от предишните му приятели. Станал последен бедняк, той узнал, че повече от тях са обичали в него само богаството му. Те го изоставили в нещастието. Готови били да обвинят него за постигналите го беди. Евстатий преживял това много тежко. Но не възроптал против Бога. Решил да напусне родината си заедно с цялото си семейство. Не искал да живее повече там, гдето станала печалната промяна в живота му. Не можел да понася това, че хората изменили коренно отношенията си към него, към жена му, към синовете му.

Той заминал за Египет, гдето можел да скрие своя сан. Заел се с надничарска работа, за да прехранва семейството си. Тук обаче го сполетяла още по-голяма беда: разбойник отвлякъл жена му, а синовете му се изгубили в пустинята. Евстатий прекарал в Египет 15 години в мъки, лишения и труд. С постоянна молитва уталожвал скръбта по загубените скъпи същества. С устойчива покорност на Божията воля, с несъмнена надежда на Бога и със съзнание за краткостта на земните изпитания и с вяра в обещаната блажена вечност Евстатий водел живот, достоен за званието християнин. И Бог го възнаградил щедро за високите му добродетели.

В това време варвари застрашавали столицата на империята – Рим. Император Траян си спомнил за бившия военачалник Плакида, който не веднъж отблъсквал с успех враговете. Заповядал да го намерят, за да му повери наново командването на войската. Евстатий бил открит и доведен в Рим. Императорът го приел с почести и го назначил за върховен началник на римската войска. 

Походът срещу варварите завършил с блестящ успех. Евстатий се връщал тържествено в Рим начело на победоносната войска. При това завръщане той имал голямо щастие: в лицата на двама прекрасни момци – войници открил своите синове, а в лицето на една жена, която прислужвала във войската – своята съпруга. Овчари били отървали синовете му от нападналите ги в пустинята зверове и ги отгледали като свои чеда. Бог бил избавил жена му от нейния пленител, като го наказал със смърт. Вестта за това чудно събитие се разпространила бързо измежду войниците. И цялата войска споделила радостта на своя любим военачалник.

Като че ли нищо вече не могло да помрачи тая радост – радостта на събралите се наново след толкова тежки години съпруг, съпруга и синове. Но кратко е земното щастие. Кратко се оказало то и сега за тия Божи човеци. То блеснало за миг, за да ги укрепи за още по-голямото изпитание, което им предстояло, за да направи още по-скъпоценна пред Бога и човеците тяхната жертва.

Войската пристигнала в столицата. Новият император Адриан, който наследил умрелия Тит, приел с големи почести удържалите славна победа над варварите и пожелал да отпразнува това събитие чрез тържествено жертвоприношение на езическите богове. Насъбрали се за вземат участие в това празненство всички войници, всички граждани на Рим, които все още вярвали в езическите богове. Само Плакида, главният виновник на честваното събитие, не се оказал в храма.

- А къде е Плакида? – запитал императорът, който веднага забелязал отсъствието му. Адриан наредил веднага да го извикат. Запитал го:

- Защо не вземаш участие в благодарственото жертвоприношение на боговете?

- Аз съм християнин - отговорил Евстатий. – Почитам единия мой Бог – Господ Иисус Христос. Нему благодаря. Него славя. Аз знам, че Той изпрати Своята помощ за победа над враговете.

Разгневен от тоя отговор и разярен до крайност от съпротивата на Евстатий да вземе участие в езическото празненство, тоя жесток гонител на християните, император Адриан, не пощадил прославения с победи и любов от народа военачалник. Лишил го от военен сан и заповядал да го предадат заедно с цялото му семейство на зверовете в цирка.

За изумление на многобройните посетители в цирка зверовете не се допрели до Евстатий, до жена му и синовете му. Тогава тия твърди и неустрашими изповедници на името Христово, укрепени от вярата, че временната нова среща на тяхното семейство е само начало на тяхното вечно съединение в обителите на Небесния Отец, с радост приели следващото наказание – да бъдат хвърлени в нагорещена пещ. Тук те се сдобили с блажена мъченическа смърт. Телата им останали невредими в огъня. Благочестиви християни ги погребали с почести.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/09.20_sv_Evstatij_Plakida.htm

Св. Игнатий е роден в Антиохия, сега незначимо селце  на име Антакия, в източната част на Турция, близо до Сирия. Той бил вторият епископ на Антиохия. Епископството му започва от 70 г. сл. Р. Хр. За личното му познанство с апостолите няма никакво съмнение. Текстовете, които са останали от него, издават не само добро образование, но и значим писателски талант с явна наклонност към поетичното слово.

В Антиохия св. Игнатий е имал възможността още като младеж да се запознае с водещите философски и религиозни течения на своята епоха. На каква възраст обаче той е станал епископ, не се знае. Но е сигурно, че неговият авторитет и духовна власт надхвърляли Антиохия, разпростирайки се върху цяла Сирия, а неговата известност била още по-голяма. Това личи от голямото уважение и безкрайното доверие, което му оказвали както малоазийските, така и римските християни. Безспорното е, че ставало въпрос за епископ с вселенски авторитет.

При гоненията на римския император Траян срещу християните св. Игнатий бил заловен и осъден на разкъсване от зверове в римския Колизеум. Той бил закаран в Рим от група войници, които сам нарича "леопарди".

По време на пътуването си правил почивки в малоазийските градове Филаделфия, Смирна и Троада, откъдето  продължил през Филипи, Дирахион (слав. Драч, Албания) и Бриндизи (Италия). В Колизеума след горещи молби към римските християни да не попречат на мъченичеството му, той станал жертва на зверовете през 108 г. сл. Р. Хр.

Произходът на името Богоносец, което и сам св. Игнатий използва за себе си,  не е напълно изяснен. Според Свещ. Предание той е Богоносец, защото е онова дете, което Господ вдигнал на ръце като пример за невинност (Мат. 18:1) и още защото при мъченическия му подвиг християните видели на гърдите му издълбано името на Господ Иисус Христос. Очевидно е обаче, че той се самоназовава „Богоносец", защото е изживявал по изключителен начин своето реално общение с Христос и имал ясно съзнание за това...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/saint-ignatius

Житие на преподобни Йоан Рилски Чудотворец, написано от св. Евтимий Патриарх Търновски 

Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него...

Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.

Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо[1], тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.

Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Йоан. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, като дърво, посадено край водни потоци.[2] Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу. А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която Аз ще ти посоча“[3], се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“[4], като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки.“[5]Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения, и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант, не биваше повреден от никакво желязо...

Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

Бог, Който "произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване"(Деян. 17:26), не преставаше през вековете да се грижи за всички народи, а свидетелствуваше за Себе Си с благодеяния, като им пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълваше сърцата им с храна и веселост (Деян. 14:17). И всичко това Той правеше от любов към тях, "за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас, защото ние чрез Него живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:27-28). В благостта Си Той промисли и за българския народ. След като този народ се бе настанил в границите на днешното наше отечество, Бог благоволи да издигне сред хановете му св. цар Борис, когото подбуди да просвети със светлината на Евангелието своята страна, тънеща дотогава в мрака на езичеството.

"О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!... Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки. Амин" (Рим. 11:33,36).

Българският народ бил съставен от прабългари, дошли със своя хан Аспарух в 680 година в днешна Добруджа и Дунавска България, и от славяни, които прабългарите заварили вече настанени по почти целия Балкански полуостров. Прабългарите робували на разни жалки суеверия: били идолопоклонници, занимавали се с гадания и заклинания, вярвали в амулети, в добри и лоши дни, предавали се на срамни езически игри, били многоженци и се веселели с бесовски зрелища и песни. И славяните били езичници: почитали разни божества. Бог на огъня им бил Сварог, на слънцето - Дажбог, на светкавицата - Перун и пр. За жертвоприношенията си нямали храмове, а ги извършвали на открито - край извори и под големи дървета. Те не познавали истинския, живия Бог, "Който е сътворил небето и земята, морето, и всичко, що е в тях"(Деян. 14:15), а се покланяли на природни стихии и принасяли жертвите си на бесовете(1 Кор. 10:20).

В тоя мрак гинел народът ни и нямало кой да го просвети. Дивите, жестоки нрави правели живота за по-слабите тежък и непоносим. Безправие, кражби, убийства царели навсякъде! Потисничество, гнет, робия съпътствали съдбата на обикновените хора. Безпросветна тъмнина била простряла черно крило над цялата наша страна.

Но ето, над това жалко езическо население изгряла, по Божия милост, светлината на Евангелието. Чула се благата вест за спасението. Разнесла се мирната проповед за любов и братство между всички люде. Онзи, Който в началото на творението казал: "Да бъде светлина!" и се появила светлина (Бит. 1:3), и Който затова е наречен "Отец на светлините" (Иак. 1:17), благоволил да запали светлината на вярата в сърцето на св. цар Борис и чрез него да разгори огъня на светата християнска вяра в целия български народ.

Още преди покръстването християнството взело да се разпространява по нашите земи. Славянските племена, които населявали тия места, били поради по-кротките си нрави и поради липсата на развит езически култ по-склонни да приемат Евангелието. Затова християнството сравнително лесно пуснало корени между тях. Така че, когато хан Аспарух завзел земите на юг от Дунава, мнозина измежду славяните били вече християни.

Някои от по-властните ханове, чужди на всякаква веротърпимост, не само явно проявявали неразположението си към християнството, но предприемали и гонения против християните, като разрушавали храмовете им и избивали свещениците им. Това те правели обикновено във време на война.

Крум Страшни (802-814), неговият син Омуртаг (814-831) и внукът му Маламир (831-836) били усърдни идолопоклонници. По време на своите набези във византийските земи те пленявали християни - славяни и гърци, откарвали ги в плен в своите владения и едни хвърляли в тъмница, а други убивали. Но християнството започнало въпреки всичко да прониква и сред българите. Някои тайно взели да вярват в Христа, приели свето кръщение и заедно със семействата си напускали страната и бягали в християнска Византия. Знае се, че българският хан Телериг бил в близки връзки с византийския двор и когато през 777 г. избухнал бунт срещу него, той забягнал в Цариград и тук се покръстил...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-car-boris

Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела.

Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

- Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

- Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години... През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество.

В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна... След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm

Варвару святую почтим: вражия бо сети сокруши, и яко птица избавися от них, помощию и оружием Креста, всечестная.

Кондак, глас 4

В Троице благочестно певаемому, последовавши Богу, страстотерпице, идольская притупила еси чтилища: посреде же подвига страдальчествующи, Варваро, мучителей прещения не устрашилася еси мужемудренная, велегласно поющи присно: Троицу чту, едино Божество...

Житие на света великомъченица Варвара

През времето на император Максимиан живял в Илиопол един богат и знатен човек на име Диоскор. Жена му умряла. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и пазел като очите си. Полагал големи грижи за нейното езическо възпитание, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал делече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жиллище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур.

Веднъж девойката загледана в природната красота, започнала да размишлява:

- Чия ръка – мислела тя и питала своите наставнички – е създала тая красота?

Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но девойката им отговаряла:

- Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява.

По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае. Тя нямала учител. Но Господ, по Своята благодат, й внушавал тия стремежи и я готвел към разбиране на истината.

Минали години, девойката пораснала и Диоскор вече мислел да я омъжи. Явили се много кандидати, защото на всички били известни и красотата на Варвара, и богатството на нейния баща. Диоскор открил на дъщеря си своето желание. Но тя го помолила да не й говори за това. Диоскор не искал да принуждава любимата си дъщеря, като се надявал, че след време тя самата ще пожелае да се омъжи. Той дори обвинявал себе си, че я възпитал в такава самота и отдалеченост от човеците. Наложило се за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример.

Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси людите от вечното осъждане. Сърцето на девойката, което отдавна жадувало за истината и вече било подготвено чрез тайните внушения на Св. Дух, с неописуема радост приело благата вест за спасението и се изпълнило с вяра и пламенна любов към Бога. Сега вече тя мислила и желаела само едно – да стане християнка. Скоро това желание било изпълнено. В Илиопол дошъл от Александрия християнски свещеник. Като узнал за желанието на Варвара, той й обяснил християнския закон, подготвил я да приеме св. Кръщение и я кръстил.

Варвара била щастлива и усърдно се стараела да стане достойна за името християнка. Прекарвала повече от времето си в молитва и размишления за Бога. В такова настроение на духа тя веднъж дошла на онова място, където по заповед на баща й се строяла баня с два прозореца. Като наблюдавала как във видимия свят са изразени волята, силата и мислите на невидимия Създател, девойката искала и в човешките дела да се изразяват Божиите тайни. Затова тя заповядала да направят в банята вместо два три прозореца – в знак на пресв. Троица. Друг път Варвара влязла и в самото здание на банята, където се намирала къпалнята, облицована с мрамор. Тя се навела и заета с постоянни мисли за Спасителя, с пръст начертала на мрамора изображение на Разпятието. Това изображение се врязало в мрамора, сякаш било издълбано с желязо. Освен това, както свидетелстват св. мъже, които са описали живота на св. Варвара, в къпалнята се отпечатало стъпалото на девойката и се явил извор, чиято вода станала лековита за вярващите.

Диоскор се върнал и скоро след това отишъл да прегледа постройката. С изненада той видял три прозорци вместо двата, които заповядал да направят. Като узнал, че това е направено по искане на дъщеря му, той я повикал при себе си и я запитал защо е изменила плана на постройката. Варвара смело откроила на баща си, че тя вече е християнка и че трите прозореца в зданието на банята са символ на трите Лица в едно Божество, Което е непристъпна и неизказна Светлина, просвещаваща всеки човек, които се явява на света. Тя показала на баща си и спасителния кръстен знак, с които искала да освети строящото се здание. Диоскор страшно се разгневил. Езичниците считали християнската вяра за безумие и безчестие и не могли да разберат, че човек, като презре богатствата и величието на тоя свят, може да се покланя на Оня, Който умря от срамна по тяхното мнение кръстна смърт. Диоскор взел жестоко да бие дъщеря си. След това за няколко дни я затворил в тъмна стая. Но като видял, че заплахите и наказанията остават безплодни, той се ожесточил и решил най-после да я отведе при управителя на страната – Мартиан.

- Дъщеря ми – казал той на управителя – се е отрекла от нашите богове. Тя вярва в Разпнатия, и аз се отричам от нея. Ако тя не се разкае и не се поклони на боговете, тя не ми е вече дъщеря и аз не съм й повече баща. Постъпвай с нея както знаеш!

Мартиан отначало не допускал да срещне твърдост у Варвара. Той се надявал, че ще й подейства с ласкави обноски. Затова започнал да хвали красотата й и кротко я съветвал да не се отклонява от древните бащински обичаи, да не огорчава баща си със своята непокорност и да не отхвърля неговата любов и богатство, което той събирал за нея. Но девойката и пред него изповядала и прославила името на Христа, Който бил за нея по-скъп от всички блага, богатства и светски радости.

Управителят дълго я увещавал. "Не погубвай младостта си – казал той, - пожали себе си, не ме принуждавай да те подложа на мъчения!"

- Славя моя Бог – отговорила Варвара – и съм готова да стана жертва за Неговото име, защото той едничък е истински Бог, Който е създал небето и земята! А вашите богове са лъжливи, и суетна е надеждата ви на тях.

Тогава Мартиан се убедил, че съветите са безполезни и заповядал да бият девойката с волски жили. Дълго я мъчили, но с нищо на могли да разколебаят нейната твърда вяра, и едва жива я пренесли в тъмницата.

Изнемогнала от раните, Варвара със сълзи молела Бога да не допусне тя да се поколебае във вярата си, но да я подкрепя със Своята помощ и сила. Молитвата й била чута. Нощем тъмницата била озарена от дивна светлина и девойката с радост, чувставйки присъствието на Божията слава, видяла Самия Цар на славата – Господа Иисуса, Който я гледал с неизразимо благоволение и чула Неговите думи: "Дерзай и не бой се! Аз, Господ Бог Всесилни, те пазя и наблюдавам твоя подвиг. Аз ще облекча твоите страдания и ще ти приготвя за тях награда. Претърпи докрай и ще получиш вечни блага в Моето царство!" Чудното видение се свършило, като изпълнило сърцето на девойката с неизказана радост. Болките от раните намалявали и мъченицата прекарала цялата нощ в пламенна молитва към Бога, Който я укрепил и й дарувал небесна утеха сред страданията и скърбите.

На другия ден отново довели Варвара при управителя, който с учудване видял, че върху нея не била останала и следа от нанесените рани, че тя е съвършено здрава и че лицето й сияе от неизказана красота. "Ето, виждаш ли, девойко – казал й той, - колко са милостиви нашите богове? Те се съжалиха над тебе и ти върнаха силата и здравето. И тъй, поклони се на тях и им принеси жертва в знак на благодарност!"

- Не твоите богове ме изцериха – казала Варвара – Мене ме изцери Господ Иисус Христос, Който цери всяка болест и на мъртвите дава живот. Нему аз с благодарност се покланям и принасям себе си в жертва!

Тогава управителят отново я подложил на изтезания, но тя, укрепена чрез вярата, всичко понасяла с търпение...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/12.04_sv_Varvara.htm

Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
- Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в ислямската вяра. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мюсюлманския рай, за чувствения живот на мюсюлманите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мюсюлманка и се омъжи за оня турчин.

Туркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мюсюлманите.
Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.
Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме исляма и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.
Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме ислямската вяра.
- Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.
В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите и към сестрите й, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрая решително заявила:

- Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господ Иисус Христос, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!
Турците разбрали, че девицата не ще беде склонена да се откаже от православната си вяра с такива средства. Решили да опитат страшните средства - мъченията.
В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.
Подпомогната благодатно от Господ, светата великомъченица изтърпяла и издържала тия жестоки, смъртоносни мъчения.

Когато била оставена за малко на покой, тя чула, че в селото дошъл духовникът на нейните родители, проигуменът на светогорския манастир „Ставроникита”, йеромонах Тимотей. По един християнин пратила просба до него - да се помоли усърдно за нея, щото Бог да я подкрепи достойно да завърши мъченическия си подвиг...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-zlata-maglenska