Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

Православни медии

Разпространението на Православната проповед - Евангелието - в днешно време се подпомага от единични средства за масова информация, можещи да бъдат наречени Православни медии.

  • Житие и чудеса на преподобния и богоносен наш отец Сергий, Радонежки чудотворец

     

    Преподобният наш отец Сергий се родил в Ростовската област от благочестиви и знатни родители - болярите Кирил и Мария. Още от майчината утроба Бог го избрал за Свое служение. Немного преди раждането му Мария, в неделния ден по обичая си, дошла в църквата на литургия. Преди началото на четенето на светото Евангелие младенецът в утробата така силно извикал, че гласа му чули всички в храма; по време на Херувимската песен той извикал за втори път; а когато свещеникът произнесъл “Святая святим”, за трети път се дочул гласът на младенеца от утробата на майката. От това всички разбрали, че ще произлезе на света велик светилник и служител на Пресветата Троица. Подобно на това, както пред Божията Майка радостно проиграл в утробата свети Иоан Предтеча, така и този младенец проиграл пред Господа в светия Му храм. При това чудо майката на преподобния била обхваната от страх и ужас; силно били удивени и всички, които чули гласа. Бог дарил на Мария син, на когото дали име Вартоломей. Още от първите дни на своя живот младенецът показал въздържание. Родителите му и близките хора започнали да забелязват, че той не се хранел с майчиното мляко в сряда и петък; не се докосвал до майчините гърди и в другите дни, когато се случвало да употребява в храната месо; забелязвайки това, Мария съвсем се отказала от месна храна.
    Достигнал седемгодишна възраст, Вартоломей бил даден от родителите си да се учи на грамотност; заедно с него се учили и двамата му братя, по-големият Стефан и по-малкият Петър. Те се учели добре и имали големи успехи, а Вартоломей изоставал от тях: трудно му се отдавало учението и макар учителят да се занимавал с него усърдно, той малко успявал. Родителите му се карали, учителят го наказвал, приятелите му се смеели.
    И това било по Божий промисъл, за да получи детето книжен разум не от хората, а от Бога. Много се опечалявал за това Вартоломей, горещо и със сълзи се молел Бог да му дари разбиране на знанието и Господ чул молитвата, произлизаща от дълбините на сърцето на благочестивото момче. Веднъж бащата изпратил Вартоломей за конете; свикнало безпрекословно да изпълнява волята на родителите си, момчето веднага се отправило към полето. По пътя срещнало монах - старец или по-скоро изпратен от Бога ангел в монашески образ; старецът стоял под дъб сред полето и се молел. Вартоломей се приближил към него и като се поклонил, го зачакал да свърши молитвата си. След завършването старецът благословил момчето, целунал го и попитал какво му е нужно.
    Вартоломей отговорил:
    - От цялата си душа искам да се науча на грамотност. Изпратиха ме да се уча, но учението не ми се отдава; сега скърбя за това. Отче, свети, помоли се на Бога за мен, за да ми помогне да разбирам знанието.
    Монахът изпълнил молбата на Вартоломей. Като свършил молитвата, благословил момчето и му рекъл:
    - Отсега Бог ще ти даде, дете мое, да разбираш знанието, така че ти ще надминеш братята и връстниците си.
    При това старецът извадил съд и дал на Вартоломей сякаш частица от просфора; наредил му да вкуси, като казал:
    - Вземи, чедо, и изяж това; то ти се дава в знак на Божията благодат и за разбиране на Свещеното Писание. Не гледай, че частицата е толкова малка, голяма ще бъде сладостта, когато вкусиш от нея.
    След това старецът искал да си тръгне, но зарадваното дете усърдно го молело да посети дома на родителите му. Почитащите монасите родители на Вартоломей с чест посрещнали госта. Те му предложили храна, но старецът отговорил, че първо трябва да се вкуси духовна храна и когато всички започнали да се молят, той заповядал на Вартоломей да чете псалми.
    - Аз не умея, отче - отговорило момчето.
    Но монахът пророчески казал:
    - Отсега Господ ти дарява грамотност.
    И действително Вартоломей веднага започнал гладко да чете псалми. Родителите му много се учудили на такава бърза промяна, станала със сина им.
    На сбогуване старецът казал на родителите на светеца:
    - Велик ще бъде синът ви пред Бога и пред хората, след време той ще стане избрано жилище на Светия Дух и служител на Пресветата Троица.
    От този момент светият отрок без всякакво затруднение четял книги и разбирал всичко, написано в тях; леко му се отдавало знанието, защото “им отвори ума, за да разбират Писанията. Вартоломей растял на години, а заедно с това и на разум и добродетел. Рано почувствал любов към молитвата, той от най-млади години познал сладостта на беседата с Бога; затова така ревностно започнал да посещава Божия храм, че не пропускал нито една служба. Не обичал детските игри и старателно ги избягвал: не допадали на сърцето му веселието и смехът на връстниците, защото знаел, че “лоши беседи развалят добрите нрави”. Твърдо помнел, че “начало на мъдростта е страхът Господен” и затова винаги се стараел да се научи на тази мъдрост.
    С особено старание и ревност се отдавал на четене на Божествените и свещени книги. Благочестивото момче си наложило строг пост: в сряда и петък не вкусвало нищо, а в останалите дни се хранело само с хляб и вода. Без да бъде още в манастир, водело монашески живот, така че всички се изумявали, виждайки такова въздържание и благочестие у момчето. Отначало майката, като се безпокояла за здравето на своя син, го уговаряла да остави толкова суровия начин на живот. Но Вартоломей смирено отговарял на майка си:
    - Не ми пречи; позволи ми да водя такъв живот; не ме принуждавай да не те послушам.
    И майката не желаела повече да пречи на доброто намерение на сина си. Така, смирявайки с въздържание плътта, Вартоломей не престъпвал волята на родителите си.
    Между това Кирил и Мария се преселили от древния и славен град Ростов в скромния градец Радонеж, прочут и впоследствие прославен с името на преподобния Сергий. Родителите на преподобния много обеднели от данъците и опустошенията на татарите, които в това време владеели руската земя, а също от непосилните данъци и притеснения от страна на наместниците на Московския княз Иоан Данилович Калита, управляващи Ростов. Заедно с други ростовци Кирил и Мария се преселили в Радонеж, във феодалния град на по-малкия син на Калита - Андрей, привлечени от това, че княз Андрей обещал на преселниците разни привилегии и свобода от притеснения.
    Вартоломей, който тогава бил на около 15 години, също последвал родителите си в Радонеж. Братята му до това време вече се били оженили. Когато юношата навършил 20 години, започнал да моли родителите си да го благословят да се постриже за монах: вече отдавна желаел да посвети себе си на Господа. Макар родителите му и да поставяли над всичко монашеския живот, все пак молели сина си да почака известно време.
    - Чедо, изчакай малко! - казвали. - Ти виждаш: сега сме в старост, в оскъдица и болест и няма кой да ни послужи. Братята ти се ожениха: те си имат свои грижи, а ти послужи на нас, на своите родители. Ще ни изпратиш до гроба, ще ни погребеш, тогава и ще осъществиш намерението си, ще изпълниш желанието си.
    Вартоломей, като покорен и любящ син, послушал волята на своите родители и прилежно се стараел да успокои старостта им, за да заслужи техните молитви и благословение. Малко преди смъртта си Кирил и Мария приели монашество в Покрово-Хотковия манастир, намиращ се на четири версти от Радонеж. Тук дошъл също овдовелият по това време по-голям брат на Вартоломей, Стефан, и встъпил в числото на монасите. Скоро родителите на светия юноша, един след друг, с мир се преставили и били погребани в Хотковия манастир. След смъртта на родителите си братята прекарали тук четиридесет дни, възнасяйки усърдни молитви към Господа за упокоение на новопреставените Божии раби. Дома и оскъдното си имущество Кирил и Мария оставили на Вартоломей. Но той изразходил част от наследството за упокоение на душите им - за милостиня и хранене на бедните, а останалото дал на по-малкия брат Петър. Нищо не взел за себе си, нищо не задържал даже за прехрана, защото се уповавал на Бога, Който “дава хляб на гладни”.
    Като се стремял към отшелничество, Вартоломей умолявал по-големия си брат Стефан да оставят Хотковия манастир и да отидат за подвизи в пустинята. Стефан се съгласил и братята тръгнали да търсят пустинно място, удобно за отшелнически живот. Дълго ходили по околните гори, докато не дошли до мястото, където сега се издига манастирът на Пресвета Троица, прославен с името на преподобни Сергий. Мястото, наричало се тогава “Маковец”, било покрито с гъста, непроходима гора, която не била докосвана от човешка ръка. И далеч, във всички посоки, се простирала гора и пустиня; край мястото не минавал път и никой не се отбивал тук; наблизо нямало нито села, нито къщи, никакви човешки селища; тук живеели само зверове. С гореща молитва се обърнали братята към Бога, призовавайки Божието благословение за мястото на бъдещото си обитание и предавайки на Неговата свята воля своята съдба. Като си направили колиба, те започнали ревностно да се подвизават и да се молят на Бога. Също така издигнали неголяма църква и с общо съгласие решили да я осветят на името на Пресветата Троица, служител на Която преподобният Сергий бил от майчина утроба; за това те отишли в Москва и поискали от митрополит Теогност благословение за освещаване на църквата. Светителят ласкаво ги посрещнал и изпратил с тях свещенослужители да я осветят. Така скромно била положена основата на Светотроицката Сергиева лавра...
     
  • Житие на преподобна Мария Египетска

    Прп Мария Египетска

    Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.
    През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: „Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: „О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до река Йордан“.
    Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от техния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.
    Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.
    През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: „Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен“. Той чул отговор: „Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня“. Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: „Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни.“
    Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: „Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш.“ Тогава тя благословила:
    – Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?
    – Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.
    – На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено от Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.
    Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смущение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: „Господи, помилуй“. В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:
    – Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.
    Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!
    Като чул тези думи, старецът паднал пред краката ѝ и просълзен казал:
    – Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.
    – С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля...

    Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/propovedi/46-svetiiski/2165-0401_zhitie

  • Житие на преподобния наш отец Антоний Велики

    Св. Антоний Велики
     
    Преподобният Антоний Велики бил родом от Египет. Родителите му, хора благородни и известни с християнското си благочестие, възпитали сина си така, че знаел само тях и своя дом. Стигнал юношеска възраст, той не бързал да се занимава с наука, нито да се сприятелява с други деца, но прекарвал времето у дома си, пазел чистотата на сърцето и се стремял да преуспява в благочестието. Той не търсел забавления, както е характерно за младежката възраст, но обичал да ходи заедно с родителите си в Божия храм и да слуша четенето от божествените книги. Стараел се да извлече оттук цялата възможна полза и да живее точно според тяхното учение. Не искал от възрастните сладкиши, както е обичайно за децата, и изобщо не обръщал много внимание на храната, задоволявайки се винаги с това, което му давали.
    Родителите на преподобния починали, когато бил на двадесет години. Останал сам с мъничката си сестра, първоначално сам се грижел за дома и за възпитанието на девойката. Често, по обичая си, посещавал храма и там слушал да четат от божествените книги как апостолите, оставяйки всичко, последвали Спасителя и как, според свидетелството на книгата “Деяния на светите Апостоли”, мнозина от християните продавали своето имущество и слагали цената при нозете на апостолите за милостиня към нуждаещите се. Юношата размишлявал колко крепка била вярата на тези хора и каква голяма награда е приготвена за тях на небесата. С такива мисли дошъл веднъж в храма и чул отново думите на Христос към богатия юноша: “ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене”. Той приeл това като откровение свише. Сякаш Христос изрекъл тези думи лично към самия него. Той излязъл от храма и още същия ден продал имуществото си, а спечелената от продажбата голяма сума пари раздал на бедните като оставил само незначителна част от тях за малката си сестра. Притежавал триста много хубави и плодоносни финикови палми и ги подарил на съседите, за да освободи себе си и сестра си от всякакви грижи за тях.
    Наскоро след това той отново дошъл в храма и чул думите на Господа в Евангелието: “не се грижете за утре”. Веднага излязъл и раздал на бедните и останалата част от имуществото си. Понеже не искал повече да живее в своя дом, поверил сестра си на верни и познати му девственици, посветили себе си да служат на Жениха - Христос, за да се възпитава сред тях чрез примера на добрия им живот. Самият той започнал да води суров и строг подвижнически живот.
    По онова време в Египет манастирите били все още малко и пустинничеството още не било разпространено. Всеки, който желаел да служи на Христос и да се спасява, се усамотявал някъде наблизо до своето селище, за да се упражнява в добродетелите. Недалеч от родното село на Антоний живеел старец, който от младини се предавал в уединение на монашески подвизи. Като се срещнал с него и получил полза за душата си, Антоний започнал да му подражава и също да търси уединение на различни места близо до своето село. И по-късно, ако се случело да чуе за някой отшелник, той, подобно на благоразумна пчела, тръгвал да го търси и не се завръщал обратно докато не го откриел, и от срещата и беседата си с него не извличал също тъй, както пчелата извлича меда, някаква полза за себе си.
    Такива били първите подвизи на блажения и като преуспявал в тях, той все повече и повече укрепвал своите помисли в добра насока. Заедно с това припечелвал с труда на ръцете си, помнейки словата на Писанието: “който не иска да се труди, не бива и да яде”. Със спечелените от продажбата на своите изделия пари купувал хляб и хранел гладните. Душата му била в непрекъснато молитвено общение с Бога, понеже той знаел от Писанието, че трябва да се молим непрестанно. Четенето на Свещеното Писание изслушвал тъй съсредоточено, че не забравял нищо от прочетеното и при строгото съблюдаване на всички Господни заповеди, паметта започнала да заменя за него самите свещени книги. Така живял Антоний и всички братя, при които идвал, за да получи душевна полза, го обикнали, а той се поучавал от добродетелта им, кой с каквато се отличавал най-много: на едни се стараел да подражава във въздържанието, на други в бодростта, на един в кротостта, на друг в бдението, на трети - в съсредоточеност при четенето; от едни се учил да се подвизава в пост, от други бил учуден от почивката им на гола земя, прославял смирението на един, търпението на друг. Придобивайки общата за всички тях любов и от всички получавайки полза за себе си, той се връщал в килията и там, размишлявайки за това, което бил видял, се стараел да усвои и съчетае в себе си добродетелите на другите, и полагал усилия да не се окаже последен в нито една от споменатите добродетели. Макар че скоро започнал да превъзхожда всички по слава, продължавал да се радва на тяхната любов: съседите и монасите, които често навестявал, виждайки живота му, го наричали боголюбив и го обичали едни - като син, други - като брат...
    Източник на текста и изображенията:
    Други полезни източници за свети Антоний:
     
     
  • Житие на преподобния наш отец Павел Препрости

    Житие на преподобния наш отец Павел Препрости | ПРАВОСЛАВЕН ХРАМ

    Този Павел бил земеделец в едно село. Той бил неук човек, а по душа бил прост и незлобив. Павел встъпил в брак с една жена, която била красива по лице, но с развратена душа и с лошо поведение. Дълго време тя тайно от мъжа си водела прелюбодеен живот. Веднъж, когато се върнал от работа в дома си, Павел заварил жена си с друг мъж. Тогава той само се усмихнал и казал на прелюбодееца:
    - Добре, добре! Аз съвсем не обръщам внимание на това. Призовавам като Свидетел Иисуса Христа, че не желая повече да живея с нея. Ето - ти я обладаваш, затова храни и децата. А аз ще си тръгна и ще стана монах.
    И начаса Павел оставил всичко и излязъл от дома си. При това, той на никого нищо не казал и никак не укорил порочната си жена, но мълчешком тръгнал към пустинята. Там той дошъл при преподобния Антоний Велики и почукал на вратата на неговата килия. Свети Антоний го попитал:
    - Какво искаш?
    Павел отговорил:
    - Искам да стана монах.
    А светият, като видял, че той е вече стар, му казал:
    - Ти, старче, си на около 60 години. Не можеш да станеш монах. Върни се отново в селото си и се труди в своята си работа, като благодариш на Бога. А да понесеш пустинническия труд и изкушения, ти не ще можеш.
    Но Павел отговорил:
    - Отче! Аз съм готов да изпълнявам всичко, което ми заповядаш!
    Но свети Антоний, без да го слуша, му казал:
    - Аз ти казах, че си стар и че вече не можеш да станеш монах. Върви си оттук. А ако искаш да бъдеш монах, иди в манастир, където живеят много братя, които ще могат да носят и твоите немощи. А аз живея тук сам и по пет дена нищо не вкусвам. Поради това ти не можеш да живееш с мене.
    След като казал това, Антоний затворил вратата и три дена не излязъл от килията си. Но старецът през цялото това време останал пред вратата на килията, без да се помръдне. На четвъртия ден свети Антоний отворил вратата и отново видял Павел. За да го накара да си тръгне, той му казал:
    - Върви си оттук, старче. Защо ми дотягаш? Аз ти казах вече, че не можеш да останеш тук.
    - Ще умра тук, но няма да си отида! - отговорил старецът.
    Светият, като видял, че старецът няма нито хляб, нито вода, и че той вече четвърти ден нищо не е ял, си помислил: “Тоя старец, който не е свикнал да пости толкова дълго, може да умре от глад и тогава тоя грях ще тежи на моята душа.” Затова той се съгласил да го остави при себе си и му казал:
    - Ти ще можеш да се спасиш, ако бъдеш послушен и изпълниш това, което ти наредя.
    Павел отговорил:
    - Отче, аз съм готов да изпълня всичко, което ми наредиш.
    А свети Антоний, като желаел да го изпита, му казал:
    - Стой и се моли на това място дотогава, докато не дойда и не ти донеса това, над което трябва да се трудиш.
    После той го оставил и влязъл в пещерата.
    Той не излязъл цяла седмица, но тайно наблюдавал Павел през прозореца и през цялото време, щом погледнел към него, го виждал да стои неподвижно денем и нощем все на същото място.
    Накрая свети Антоний излязъл от килията си и донесъл на стареца палмови клонки. Той ги намокрил във вода и му казал:
    - Плети така, както аз плета.
    Павел започнал да плете въже от клонките и до деветия час с голям труд изплел петнадесет лакти. Но свети Антоний огледал работата му и казал:
    - Не е добро плетивото ти. Разплети го и започни наново.
    А било вече седми ден, откакто Павел не бил ял нищо. Всичко това Антоний правел, за да го накара да си тръгне, понеже мислел, че изпитанията ще го прогонят. Но Павел продължавал с големи усилия да разплита въжето и после пак започвал да плете. Колкото и да бил гладен, той никак не се огорчил и не възроптал. Тогава свети Антоний се съжалил над него и когато слънцето започнало да залязва, той му казал:
    - Старче, не искаш ли да вкусиш малко хляб?
    - Както ти искаш, отче - отговорил Павел.
    Свети Антоний се умилил от тия думи на Павел, който макар и да страдал от глада, не бързал да го утоли с хляб, а се предавал напълно на неговата воля.
    Те вкусили малко хляб и вода и след като станали от трапезата, благодарили на Господа.
    Свети Антоний подлагал Павел на изпитания и в молитвите, като по цели нощи пеел псалми и правел поклони, без да легне да поспи. Но и в това Павел се оказал търпелив и бодър.
    Веднъж, когато вкусвали храна, преподобният наредил на Павел да хапне повече храна от него, понеже го жалел като такъв, който не е привикнал още към строгия пост.
    Но Павел отговорил:
    - Ако ти, отче, приемеш повече храна, тогава и аз ще ям повече.
    - На мен ми е достатъчно - казал Антоний, - защото аз съм монах.
    А Павел отговорил:
    - И за мен е достатъчно, защото аз искам да стана монах.
    И Павел винаги изпълнявал всичко, каквото и да му заповядвал Антоний.
    Веднъж свети Антоний му заповядал да му зашие дрехата. Когато Павел я зашил, му казал:
    - Лошо си я зашил. Разпори я и я заший наново.
    След като дрехата била зашита отново, Антоний пак му наредил да я разпори и отново да я зашие.
    Всичко това преподобният правел, за да изпита търпението и послушанието на Павел. А Павел, от своя страна, никога не роптаел, но с усърдие и старание изпълнявал всички заповеди на Антоний.
     
    Накрая свети Антоний се убедил, че Павел е годен да води пустиннически живот, и му казал:
    - Ето, ти вече направи себе си монах в името на Господа Иисуса!
    След това Антоний му наредил да живее в уединение и му направил килия на разстояние четири хвърлея на камък от своята. И така блаженият Павел заживял близо до свети Антоний, трудейки се ден и нощ в монашеските подвизи. За това той получил от Бога власт над нечистите духове, за да ги прогонва и да изцелява различни недъзи.
    Веднъж довели при свети Антоний един младеж, обладан от нечист дух - един от князете на тъмнината, твърде зъл и силен - който хулел Бога.
    Но светият казал:
    - Това не е за мен, защото не съм получил от Бога власт над най-силните бесове, но Павел Препрости има този дар.
    Той взел младежа със себе си и отишъл при Павел, на когото казал:
    - Авва Павел! Изгони нечистия дух от тоя младеж, та да се върне той здрав в дома си, и да възхвали Бога.
    Но Павел му отговорил:
    - А ти, отче, защо не го изгони?
    Антоний казал:
    - Аз имам една неотложна работа и затова го доведох при тебе.
    И като оставил бесноватия младеж и Павел, си отишъл. А Павел, след като се помолил на Бога, казал на беса:
    - Дяволе! Авва Антоний ти заповядва да излезеш от тоя човек!
    Но дяволът, противейки се, отговорил:
    - Няма да изляза, всезлобни и лъжливи старче!
    Тогава Павел взел кожата, в която се обличал, и започнал да го бие с нея, като говорел:
    - Излез! Така ти заповядва свети Антоний!
    Но дяволът не искал да го послуша. Тогава свети Павел казал:
    - Или излез, или аз ще се помоля на Христа и ще ти стане зле.
    Но бесът, хулейки Христа, отговарял:
    - Няма да изляза!
    Тогава Павел се разгневил срещу беса и в средата на деня, когато в Египет слънцето изгаря като огнена пещ, се качил върху един камък и застанал на него, подобно на неподвижен стълб, като се молел се на Христа:
    - Господи Иисусе Христе, Който беше разпнат при Понтия Пилата! Ти знаеш, че няма да сляза от тоя камък, дори и да трябва да умра върху него, и че няма да вкуся нито хляб, нито вода дотогава, докато Ти не ме чуеш и не изгониш беса от тоя младеж!
    Докато той още се молел така, бесът започнал да крещи:
    - Излизам, излизам и не зная къде да отида.
    И като излязъл от младежа, бесът се превърнал в огромна змия, дълга 70 лакти, която отишла в Червено море. Така свети Павел победил дявола със своята простота и смирение. Защото човеците изгонват по-слабите бесове чрез силата на вярата, а началстващите бесовски князе биват побеждавани от човеците чрез силата на смирението, каквото имал и свети Павел.
    Блаженият Павел притежавал и дара на прозорливостта. Веднъж, като пристигнал в един манастир, той застанал до църквата и започнал да наблюдава кой с каква мисъл влиза в нея. Било време за вечерня и всички влизали с радостни лица и просветлени души, и всеки от тях бил следван от своя радостен ангел пазител. Само един брат влязъл в църквата с мрачно лице и озлобена душа. Той бил обкръжен от бесове, всеки от които го дърпал към себе си. А неговият ангел пазител, скръбен и плачещ, го следвал отдалече. Когато видял това, светият се опечалил и твърде се натъжил заради погиващия брат. Поради голямата си скръб свети Павел дори не влязъл в църквата, а плачейки, останал навън. Когато свършила църковната служба, всички братя започнали да излизат. Те били също такива, каквито и когато влизали, и Божествената светлина ги озарявала. Павел видял и този брат, който на влизане бил мрачен. Но неговото лице сега светело като лице на ангел и благодатта на Светия Дух го озарявала, а неговият ангел пазител радостно го държал за ръката. Бесът пък, ридаещ, вървял отдалеч и не дръзвал поне малко да се приближи до него.
    Щом видял тази толкова бърза промяна, която станала с брата, блаженият се възрадвал и като го спрял, открил на окръжаващите го това, което видял. А след това попитал брата за причината на неговата толкова внезапна промяна.
    Този, като се видял изобличен от Божието откровение, в присъствието на цялото братство разказал всичко за себе си:
    - Аз - казал той, - съм много грешен. Много години, та чак до този ден, преживях в беззаконие. А когато днес влязох в църквата, чух, че четат книгата на пророк Исаия, или по-добре да кажа - чух Самия Бог, Който казва чрез пророка Си: “Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро... Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля.” Щом чух това, аз се умилих душевно, отвориха се духовните ми очи и като познах своето злодейство и нечестие, със съкрушение казах в душата си на Бога: “Ти, Господи, дойде в света, за да спасиш грешниците, както и сега чрез Твоя пророк ми откри това. И сега извърши това с мене, грешния! Защото аз давам обет отсега, с Твоята помощ, не само на никого да не правя зло, но и да оставя всяко беззаконие и да служа на Тебе, Владико, с чиста съвест. Приеми мен, който се кая и не отхвърляй този, който пада пред Тебе и Ти се моли!” С такива обещания - продължил той, - излязох от църквата и реших в сърцето си да не греша повече пред Бога.
    Щом изслушали разказа му, всички със силен глас прославили Бога, Който приема всеки, обръщащ се към Него с покаяние.
    Така прозорлив бил свети Павел, защото заради своята простота и незлобие той бил преизпълнен с Божията благодат. Та и кой е по-приятен на Бога от незлобивият? “Незлобивите - говори Господ чрез устата на Псалмопевеца - и правите по сърце се прилепиха към Мене.”
    Преподобният преживял в тази своя свята простота много години, извършил и много чудеса и се прибрал при Господа. Този, който на земята бил прост и неук, сега станал премъдър на небесата - по-мъдър от всичките мъдреци на този свят - и с мъдрите херувими съзерцава Христа, Божията Сила и Премъдрост. Защото истинската мъдрост е тази - да се боиш от Бога и в чистотата на душата и незлобието на сърцето да Му служиш и благоугаждаш.
    По молитвите, Господи, на Твоя угодник Павел Препрости умъдри и нас в изпълнението на Твоите заповеди. Дай ни да имаме началото на премъдростта - Твоя страх, та и ние, като имаме благоговение към Тебе, да се отвърнем от греха и да можем да вършим пред Тебе добро и да получим Твоята милост во веки! Амин.
    Източник:
     
  • Житие на св. благоверни Борис-Михаил, цар Български

    Св. цар Борис-Михаил

     

    Подвигът на св. благоверни цар Борис-Михаил (852-889 г.) е равноапостолен: той покръстил българския народ. Разбира се, той имал своите съображения на външната и вътрешна държавна политика, които могат да нямат отношение към неговата лична святост. Но по целия му живот се вижда, че той имал любов към християнството и бил дълбоко убеден в неговите предимства над езичеството. Историята ни дава основание да мислим, че християнството е имало влияние в неговото семейство още от времето на дядо му, княз Звиница. Знаменателен исторически факт е обстоятелството, че гонителят на християнството хан Омуртаг не оставил за свой наследник най-големия си син, княз Енравота – Боян, нито следващия по старшинство, княз Звиница, но най-малкия си син Маламир. Навярно по-големите синове на Омуртаг, преди той да забележи това, са попаднали под влиянието на пленника византиец Кинам, който бил християнин, заради което бил хвърлен в тъмница. Княз Енравота – Боян приел християнско кръщение и станал жертва на ненавистта на брата си Маламир към християнската вяра; а княз Звиница останал жив, защото навярно не дошъл до кръщението, но все пак семето на Христовото евангелие дълбоко било паднало в неговата душа и в неговото семейство. Ето защо, когато подир смъртта на Маламир се възцарил синът му Пресиян (836-852 г.), гонението против християнството в България престанало. А синът на Пресиян, княз Борис, вече и сам приел християнството с името Михаил (865 г.) и покръстил целия български народ.
    Освен това върху Борис оказала християнско влияние неговата родна сестра, чието име останало неизвестно, но която дълго време прекарала в Цариград като заложница и там приела кръщение. Също такова влияние упражнил известният пленник в българската столица, византийският държавен мъж Теодор Куфара, който често правел услуги на Борис със своите съвети и незабелязано го подготвял към приемане на християнската вяра. Чрез покръстването на българския народ и учредяването на Българската църква благоверният цар Борис, като мъдър управник, обединил духовно двете съставни части на населението в българската държава: славяните, които били мнозинство и принадлежали към християнството, и прабългарите, които били езичници и се опасявали да не попаднат чрез християнството в зависимост от съседната християнска Византия. Удовлетворявайки първите, той въвел християнската вяра; удовлетворявайки вторите, той настойчиво се борел ту с Цариград, ту с Рим, докато най-после извоювал пълна църковна независимост през 870 г. на Цариградския поместен събор. Като се възползвал от апостолското дело на светите братя Кирил и Методий, свети цар Борис утвърдил Българската църква окончателно още и със славянския език в богословието и богослужението.
    Като направил всичко необходимо за утвърждаването на християнството в България и след като преодолял всички препятствия, свети цар Борис се отдал на личното си благочестие и – както говорят дори чуждите летописци – денем той се явявал пред народа в царска багреница, а нощите прекарвал във власеница в църквата, молейки се на Бога със сълзи. Той увенчал тази си ревност по Бога с това, че се отказал от царския престол (889 г.) и приел монашество в един манастир близко до новата столица Преслав, гдето и завършил своето земно поприще в трудове над славянската писменост, в пост и молитва. Свети цар Борис починал на 2 май 907 г.
    По свидетелството на блажени Теофилакт Охридски, Господ прославил свети цар Борис с нетленни мощи, при които ставали дивни чудеса, но мощите не се запазили до наши дни. Недопустимо е да е нямало в древността служба в негова чест, щом такава служба е имало в чест на неговия внук благоверния цар Петър, но такава до нас не е дошла. Службата, която сега се служи в българските църкви, е новосъставена.

    Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/bgsvetii/80-1/1553-0502_boris 

  • Житие на св. великомъченик Евстатий

    Св. Евстатий. Икона от XVI в. Днес в музей на гръцката иконопис във Венеция. Източник: istitutoellenico.org.

     

    Св. великомъченик Евстатий живял през втората половина на първия и първите десетилетия на втория век. Като езичник носел името Плакида. Бил прославен римски пълководец при царуването на императорите Тит и Траян. Неговият жизнен път изглежда твърде необикновен. Като праведния Иов в Библията той минал през много изпитания, но не паднал духом. Напротив – колкото повече бил поразяван от удари в живота, толкова повече крепнел и растял духом. По своите нещастия, като по стъпала, се изкачвал все по-нагоре, докато стигнал до мъченическия венец. 

    Евстатий расъл в езичество. По природа със здрав разум и чиста душа, той скоро разбрал цялата суетност и лъжовност на езичеството. Спасителят е казал: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. И чистият по сърце Евстатий, осенен от особено небесно откровение, познал истинския Бог. Той приел свето Кръщение заедно с жена си Теопистия и синовете си Агапий и Теопист.

    Прекарвал живота си в благополучие. Скоро обаче се заредили и изпитания. Историята на благочестието свидетелства, че никой не е удостояван с Небесното царство без венеца, изплетен от тръните, с които е осеян земния път. По трънлив път трябвало да мине и Евстатий със семейството си, за да се спаси. Първото изпитание у него било това, че изгубил цялото си богато имущество и измрели всичките му слуги. За него било особено тежко да изпадне изведнъж в крайна бедност и да се лиши от помощниците си. Към големите материални лишения се прибавили оскърбленията от предишните му приятели. Станал последен бедняк, той узнал, че повече от тях са обичали в него само богаството му. Те го изоставили в нещастието. Готови били да обвинят него за постигналите го беди. Евстатий преживял това много тежко. Но не възроптал против Бога. Решил да напусне родината си заедно с цялото си семейство. Не искал да живее повече там, гдето станала печалната промяна в живота му. Не можел да понася това, че хората изменили коренно отношенията си към него, към жена му, към синовете му.

    Той заминал за Египет, гдето можел да скрие своя сан. Заел се с надничарска работа, за да прехранва семейството си. Тук обаче го сполетяла още по-голяма беда: разбойник отвлякъл жена му, а синовете му се изгубили в пустинята. Евстатий прекарал в Египет 15 години в мъки, лишения и труд. С постоянна молитва уталожвал скръбта по загубените скъпи същества. С устойчива покорност на Божията воля, с несъмнена надежда на Бога и със съзнание за краткостта на земните изпитания и с вяра в обещаната блажена вечност Евстатий водел живот, достоен за званието християнин. И Бог го възнаградил щедро за високите му добродетели.

    В това време варвари застрашавали столицата на империята – Рим. Император Траян си спомнил за бившия военачалник Плакида, който не веднъж отблъсквал с успех враговете. Заповядал да го намерят, за да му повери наново командването на войската. Евстатий бил открит и доведен в Рим. Императорът го приел с почести и го назначил за върховен началник на римската войска. 

    Походът срещу варварите завършил с блестящ успех. Евстатий се връщал тържествено в Рим начело на победоносната войска. При това завръщане той имал голямо щастие: в лицата на двама прекрасни момци – войници открил своите синове, а в лицето на една жена, която прислужвала във войската – своята съпруга. Овчари били отървали синовете му от нападналите ги в пустинята зверове и ги отгледали като свои чеда. Бог бил избавил жена му от нейния пленител, като го наказал със смърт. Вестта за това чудно събитие се разпространила бързо измежду войниците. И цялата войска споделила радостта на своя любим военачалник.

    Като че ли нищо вече не могло да помрачи тая радост – радостта на събралите се наново след толкова тежки години съпруг, съпруга и синове. Но кратко е земното щастие. Кратко се оказало то и сега за тия Божи човеци. То блеснало за миг, за да ги укрепи за още по-голямото изпитание, което им предстояло, за да направи още по-скъпоценна пред Бога и човеците тяхната жертва.

    Войската пристигнала в столицата. Новият император Адриан, който наследил умрелия Тит, приел с големи почести удържалите славна победа над варварите и пожелал да отпразнува това събитие чрез тържествено жертвоприношение на езическите богове. Насъбрали се за вземат участие в това празненство всички войници, всички граждани на Рим, които все още вярвали в езическите богове. Само Плакида, главният виновник на честваното събитие, не се оказал в храма.

    - А къде е Плакида? – запитал императорът, който веднага забелязал отсъствието му. Адриан наредил веднага да го извикат. Запитал го:

    - Защо не вземаш участие в благодарственото жертвоприношение на боговете?

    - Аз съм християнин - отговорил Евстатий. – Почитам единия мой Бог – Господ Иисус Христос. Нему благодаря. Него славя. Аз знам, че Той изпрати Своята помощ за победа над враговете.

    Разгневен от тоя отговор и разярен до крайност от съпротивата на Евстатий да вземе участие в езическото празненство, тоя жесток гонител на християните, император Адриан, не пощадил прославения с победи и любов от народа военачалник. Лишил го от военен сан и заповядал да го предадат заедно с цялото му семейство на зверовете в цирка.

    За изумление на многобройните посетители в цирка зверовете не се допрели до Евстатий, до жена му и синовете му. Тогава тия твърди и неустрашими изповедници на името Христово, укрепени от вярата, че временната нова среща на тяхното семейство е само начало на тяхното вечно съединение в обителите на Небесния Отец, с радост приели следващото наказание – да бъдат хвърлени в нагорещена пещ. Тук те се сдобили с блажена мъченическа смърт. Телата им останали невредими в огъня. Благочестиви християни ги погребали с почести.

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/09.20_sv_Evstatij_Plakida.htm

     

     

  • Житие на св. Йоан Рилски

    Житие на преподобни Йоан Рилски Чудотворец, написано от св. Евтимий Патриарх Търновски 

    Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

    Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него...

    Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

     

  • Житие на св. Йоан Рилски

    Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

    Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.

    Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо[1], тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.

    Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Йоан. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, като дърво, посадено край водни потоци.[2] Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу. А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която Аз ще ти посоча“[3], се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“[4], като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки.“[5]Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения, и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант, не биваше повреден от никакво желязо...

    Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

  • Житие на св. цар Борис-Михаил, покръстител на българите

    Бог, Който "произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване"(Деян. 17:26), не преставаше през вековете да се грижи за всички народи, а свидетелствуваше за Себе Си с благодеяния, като им пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълваше сърцата им с храна и веселост (Деян. 14:17). И всичко това Той правеше от любов към тях, "за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас, защото ние чрез Него живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:27-28). В благостта Си Той промисли и за българския народ. След като този народ се бе настанил в границите на днешното наше отечество, Бог благоволи да издигне сред хановете му св. цар Борис, когото подбуди да просвети със светлината на Евангелието своята страна, тънеща дотогава в мрака на езичеството.

    "О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!... Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки. Амин" (Рим. 11:33,36).

    Българският народ бил съставен от прабългари, дошли със своя хан Аспарух в 680 година в днешна Добруджа и Дунавска България, и от славяни, които прабългарите заварили вече настанени по почти целия Балкански полуостров. Прабългарите робували на разни жалки суеверия: били идолопоклонници, занимавали се с гадания и заклинания, вярвали в амулети, в добри и лоши дни, предавали се на срамни езически игри, били многоженци и се веселели с бесовски зрелища и песни. И славяните били езичници: почитали разни божества. Бог на огъня им бил Сварог, на слънцето - Дажбог, на светкавицата - Перун и пр. За жертвоприношенията си нямали храмове, а ги извършвали на открито - край извори и под големи дървета. Те не познавали истинския, живия Бог, "Който е сътворил небето и земята, морето, и всичко, що е в тях"(Деян. 14:15), а се покланяли на природни стихии и принасяли жертвите си на бесовете(1 Кор. 10:20).

    В тоя мрак гинел народът ни и нямало кой да го просвети. Дивите, жестоки нрави правели живота за по-слабите тежък и непоносим. Безправие, кражби, убийства царели навсякъде! Потисничество, гнет, робия съпътствали съдбата на обикновените хора. Безпросветна тъмнина била простряла черно крило над цялата наша страна.

    Но ето, над това жалко езическо население изгряла, по Божия милост, светлината на Евангелието. Чула се благата вест за спасението. Разнесла се мирната проповед за любов и братство между всички люде. Онзи, Който в началото на творението казал: "Да бъде светлина!" и се появила светлина (Бит. 1:3), и Който затова е наречен "Отец на светлините" (Иак. 1:17), благоволил да запали светлината на вярата в сърцето на св. цар Борис и чрез него да разгори огъня на светата християнска вяра в целия български народ.

    Още преди покръстването християнството взело да се разпространява по нашите земи. Славянските племена, които населявали тия места, били поради по-кротките си нрави и поради липсата на развит езически култ по-склонни да приемат Евангелието. Затова християнството сравнително лесно пуснало корени между тях. Така че, когато хан Аспарух завзел земите на юг от Дунава, мнозина измежду славяните били вече християни.

    Някои от по-властните ханове, чужди на всякаква веротърпимост, не само явно проявявали неразположението си към християнството, но предприемали и гонения против християните, като разрушавали храмовете им и избивали свещениците им. Това те правели обикновено във време на война.

    Крум Страшни (802-814), неговият син Омуртаг (814-831) и внукът му Маламир (831-836) били усърдни идолопоклонници. По време на своите набези във византийските земи те пленявали християни - славяни и гърци, откарвали ги в плен в своите владения и едни хвърляли в тъмница, а други убивали. Но християнството започнало въпреки всичко да прониква и сред българите. Някои тайно взели да вярват в Христа, приели свето кръщение и заедно със семействата си напускали страната и бягали в християнска Византия. Знае се, че българският хан Телериг бил в близки връзки с византийския двор и когато през 777 г. избухнал бунт срещу него, той забягнал в Цариград и тук се покръстил...

    Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-car-boris

  • Житие на Св.Серафим Саровски Чудотворец

    Св. Серафим Саровски

    Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

    Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела.

    Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

    - Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

    Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

    - Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

    Преподобни Серафим Саровски

    На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години... През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

    Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество.

    В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна... След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

    ...

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm

  • Житие на света великомъченица Злата Мъгленска

    Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
    Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
    Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
    Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
    - Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в ислямската вяра. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мюсюлманския рай, за чувствения живот на мюсюлманите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мюсюлманка и се омъжи за оня турчин.

    Туркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мюсюлманите.
    Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.
    Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме исляма и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.
    Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме ислямската вяра.
    - Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.
    В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите и към сестрите й, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрая решително заявила:

    - Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господ Иисус Христос, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!
    Турците разбрали, че девицата не ще беде склонена да се откаже от православната си вяра с такива средства. Решили да опитат страшните средства - мъченията.
    В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.
    Подпомогната благодатно от Господ, светата великомъченица изтърпяла и издържала тия жестоки, смъртоносни мъчения.

    Когато била оставена за малко на покой, тя чула, че в селото дошъл духовникът на нейните родители, проигуменът на светогорския манастир „Ставроникита”, йеромонах Тимотей. По един християнин пратила просба до него - да се помоли усърдно за нея, щото Бог да я подкрепи достойно да завърши мъченическия си подвиг...

    Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-zlata-maglenska

  • Житие на свети Иван Рилски

    Няма налично описание.

    Житие на св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец 

    ioan_rilski_1_m.jpg

    Преподобни Йоан Рилски е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Основател на знаменития и най-величествен манастир в България - Рилския манастир.

    Той се е родил около 876 г. и починал на 18 август 946 година. Родното му място е селото Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край река Струма. Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога.
    Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах. Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, вероятно Витоша. От сухи вейки си направил колиба. И почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения.

    В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили оттам. След скитане из планината намерил дълбока пещера и се заселил в нея.

    Един ден неговият братанец (племенник) Лука, без да каже на баща си, тръгнал да търси любимия си чичо из планината. След големи трудности го намерил. Като видял отдалече момчето, св. Йоан помислил, че сънува. Толкова му се видяло чудно, че може сред това пусто място да стъпи човешки крак. С любов той приел племенника си. Много се зарадвал, като чул от него, че желае също да се подвизава.

    Намерило се място в пещерата и за Лука. Двамата почнали да се подвизават в труд и молитва.
    Разтревожен за сина си, бащата тръгнал из планината да го търси. Намерил го в пещерата като същински отшелник. Разгневил се и се озлобил срещу брата си Йоан, че е допуснал това. Преподобният мълчал. Бащата хванал сина си и го повел със себе си. Св. Йоан коленичил и със сълзи се молел Господ да устрои нужното за вечното спасение на момчето. След това седнал в пещерата и се отдал на размисли за опасностите на светския живот.

    Като вървели по пътя към родното село, змия ухапала младия Лука и той умрял. Бащата, дълбоко нажален от станалото, се почувствал виновен за тъй неочакваната смърт на момчето. Той взел мъртвото тяло и го понесъл обратно към пещерата на св. Йоан. Пустинникът поискал от него да погребат момчето близо до пещерата.

    Когато бащата си отишъл, св. Йоан започнал редовно да ходи при гроба. Сядал до него и се отдавал на мисли за суетността на тукашния живот. Това било любимото му място. Тук той си почивал от усилните подвизи. А подвизите му били големи - срещу съблазните и изкушенията от злите духове, а също и срещу немощите на плътта. В тая пещера св. Йоан прекарал 12 години. От пещерата той минал във великата Рилска пустиня. Поселил се в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с треви. Не виждал никъде човешко лице. Живеел със зверовете, които се оказали добри към него.

    След известно време го открили овчари и вестта за него бързо се разнесла. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни. Със силните си молитви преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

    Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Когато стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

    -    Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

    Съпътниците му вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Помолили го да излекува болния.

    -    Деца мои - им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас, немощен човек. Само Бог може да го излекува!
    Те продължили по-усилено да молят светеца. И той се помолил горещо.

    Тогава видели обхванатия от нечист дух вече оздравял и прославили Бога.

    Смиреният Йоан обаче искал да се усамоти така, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб, който  години наред му давал топъл подслон, и продължил да се изкачва нагоре в планината. Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел  непрекъсната борба с изкушенията на злите духове. Водел  борба и с всички природни стихии - ветрове, бури, дъждове, снегове, виелици. Ходел облечен във вехта кожена дреха.

    Но и тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види и да разговаря с него. Пратил му в дар злато и плодове. Св. Йоан приел с благодарност плодовете, но златото върнал, защото не му било нужно. Скромен и смирен, той отклонил срещата с царя, но му написал в писмо какво е  нужното за него и за държавата.

    Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Йоан. Преди смъртта си св. Йоан оставил писмен завет на своите ученици и следовници, в който отправя съвет: "Новопокръстените люде от единокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави..."

    Първоначално храмът бил устроен в пещерата, гдето по-рано живеел свети Йоан...

    Прочетете повече тук:
    Източник:

    текст: https://bg-patriarshia.bg/index.php?file=sv_ioan_rilski.xml

    фото: личен архив

  • Житие на свети Йоан Руски

    Свети Йоан Руски - воин и първенец в търпението - YouTube

    Паметта му се отбелязва на 27 май

    Св. Йоан се родил около 1690 година. Когато през 1711 г. започнала войната с Османската империя, той вече бил войник в царската армия на Петър Велики. Войната не се оказала успешна за Русия и турската войска победоносно се придвижвала, всявайки в хората ужас и страх. Св. Йоан участвал в боевете и защитавал Родината си. Възпитаван от родителите си в православен дух, той дълбоко скърбял като виждал жестокостта на войната и гибелта на хиляди млади хора, деца, жени и старци.

    В битката за освобождаването на Азов св. Йоан бил пленен и изпратен в Цариград заедно с хиляди други свои съотечественици. От Цариград бил препратен в град Прокопион в Кападокия. Тук той се оказал подчинен на някакъв ага, който управлявал еничарски лагер.

    Св. Йоан скоро изпитал върху себе си ненавистта на турците. Той бил „киаф”, „неверник”, достоен за мъки. Бил подложен на жесток побой с пръчки и оплюване, изгорили му косата и кожата на главата, хвърлили го в оборски тор и накрая му определили да живее в конюшнята сред домашните животни.

    Св. Йоан издържал всички мъчения смирено и с достойнство. В това се проявил непреклонният му християнски характер. По-ярко от слънцето възсияло богатството на вътрешния му свят, обърнат към Христос още от детството. На побоите и издевателствата от страна на турците той отговарял с думите на ап. Павел: „Кой може да ме отлъчи от любовта Христова” (Рим. 8:35).

    „Аз – казвал Йоан – вярвам и обичам моя Господ Иисус Христос, Единородния Син Божи и нищо не може да ме застави да се отвърна от Него. Като пленник аз изпълнявам заповедите на господарите ми относно работата. Но вие не сте господари на вярата ми в Спасителя Христа. Аз никога не забравям трънения венец и кръстната смърт на Господа и съм готов за още по-големи мъчения. Готов съм да умра, но не и да се откажа от Христа”.

    Св. Йоан приел жестоките условия на мъченическия живот и заживял в конюшнята. Това му напомняло за яслите във Витлеем. Той много се молел и постел. С начина си на живот умилостивил турците и те с възхищение започнали да го наричат „вели” – „светец”.

    Заради праведния му изповеднически живот св. Йоан бил удостоен от Бога с дара на чудотворството. Например с помощта на ангел Господен изпратил ястие на меден поднос от Прокопион в Мека. Турският ага бил там и му се прияло любимото му ястие. Светецът предузнал това и като видял, че господарката тъкмо готви тази гозба, изпратил я с молитва при господаря си. Агата я видял пред себе си още топла. Но така и не разбрал как тя се е озовала при него и то на блюдо, на което бил изобразен фамилният му знак. Разбрал каква е истината чак след три месеца, когато се прибрал вкъщи. Това чудо смирило ненавистта и неприязънта на турците. Духовното и нравствено влияние на светеца укротило зверствата на иноверците.

    Св. Йоан се преселил при Господа, Когото обичал повече от всичко, на 27 май 1730 г.

    При всички изпитания, които претърпял, той намирал опора и утеха само в молитвата, във всенощните бдения, които извършвал, и в приемането на светите Тайни. Всяка седмица св. Йоан се причастявал и чувствал това като велика почивка. В последния ден на своя земен живот той извикал при себе си свещеник, който му донесъл светите дарове в парче ябълка. В конюшнята св. Йоан се причастил за последен път. Неговият временен плен и житейските му трудности свършили. Приемайки причастие св. Йоан преминал във вечността и застанал пред престола на Бога с молитвеното си застъпничество той започнал да излива над вярващите потоци от чудеса.

    Свещеникът и християните от град Прокопион получили от турците разрешение да вземат и погребат тялото на починалия. Вчерашният роб бил погребан със сълзи и благолепие като архиерей от християните, от турци и арменци. Тялото му, обкръжено от свещи и кадилници, било отнесено на ръце до християнското гробище...

    Източници:

    текст: https://svparaskeva.com/%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2-%D0%B8%D0%BE%D0%B0%D0%BD-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B8/ 

    фото: https://www.google.com/search...

  • Житие на свети Николай Чудотворец

    Св. Николай, икона от манастира Хилендар в Св. Гора от ср. 14 век. Източник: stnicholascenter.org.

    Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. По време на ръкоположението епископът, изпълнен с пророчески дух, се обърнал към народа и, като посочил юношата, извикал: "Братя! Аз виждам ново слънце, което изгрява над земята и обещава утеха на всички скърбящи. Блажено е стадото, което ще го има за пастир, защото той ще приведе към истината заблудените овци, ще ги пасе на пасбището на благочестието и ще бъде помощник на всички страдащи!" Целият живот на св. Николай бил изпълнение на тия пророчески думи: той не преставал да помага на страдащите, да защищава невинните, да укрепява слабите със словото на истината и вярата.

    След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед - да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава.

    Един твърде богат жител на гр. Патара ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислял вече по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейства, което се състояло от три дъщери. Той имал намерение да пожертвува честта на дъщерите си. Но той не успял да изпълни своето греховно намерение, защото бил спасен с навременната помощ на св. Николай. Като узнал за бедственото му състояние, Божият угодник нощно време му подхвърлил през прозореца голяма кесия със злато. Като се събудил сутринта, нещастният баща едвам могъл да повярва на неочакваното богатство. Работите му се поправили и наскоро той омъжил най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по същия начин да устрои съдбата и на останалите дъщери. След известно време той пак подхвърлил такава кесия със злато. Наредена била честно и втората дъщеря, и зарадваният баща излял пред Бога своите чувства на благодарност.

     

    "Милосърдни Боже, Който си ни изкупил със Своята кръв и сега ме удържаш от грях и безчестие - молил се той, - покажи ни тоя, който служи за оръдие на Твоята благост; покажи ни тоя земен ангел, който ни спасява от грях и освобождава от порочни замисли!"

     

    Това желание било изпълнено. Една нощ той чул лак някой отворил прозореца и хвърлил също такава кесия, както и по-рано. Бързо станал, затичал се подир своя благодетел, и познал Николай, който в това време управлявал Патарската епархия в отсъствие на своя чичо, който заминал за Йерусалим. Той паднал пред нозете му и, проливайки сълзи на благодарност, казвал: "Ако не беше те лратил Господ да ни спасиш, аз не щях да устоя против изкушенията и бих увлякъл в грях и безчестие невинните си дъщери".

    След завръщането на чичо му, св. Николай сам се отправил за Божи гроб и във време на пътуването по море с молитва укротил морската буря и възкресил един моряк, който се убил при падане от върха на корабната мачта. Все повече и повече горейки от любов към Бога, Николай се поселил в един манастир и желаел всичкия си живот да посвети на Господа и да Му служи чрез трудовете и лишенията на монашеския живот. Но волята Господня му била предназначила друг път. Една нощ св. Николай, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" В страх и недоумение Николай размишлявал в себе си - какво ли означава това призоваване? Същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към лю-дете, та в тебе да се прослави името Ми!" Сега Николай разбрал, че Господ му посочва друг живот и иска от него не монашеско служение. Покорен на Божията воля, той оставил избрания от него живот и се отправил в Мир (главен град в областта Ликия), без да знае за какво го предназначава Господ, но бил готов да изпълни Неговото повеление.

    В същото време в гр. Мир избирали архиепископ на мястото на неотдавна починалия епископ Йоан. Събралите се от всички градове епископи се затруднявали в избора и разбирайки, че само един Бог може да ги просвети и вразуми, готвели се към това дело чрез молитва и пост. Господ Бог чул молитвата им и на един от тях открил волята Си. На тоя епископ във време на молитва се явил един мъж, сияещ е неземна светлина, и му заповядал същата ранна сутрин да застане на църковните врата и да очаква минаващите. "Пръв, който влезе - казал той - е избраният от Бога, името му е Николай". Епископът разказал на другите за случилото се и застанал рано сутринта на църковните врата, а другите епископи се събрали в храма. Между това св. Николай пристигнал в Мир, прекарал почти всичкото време в молитва и тая сутрин, по свой обичай, отишъл в храма да слуша утренята. Току що прекрачил вратата, и епископът го спрял и попитал за името. - "Николай, раб на твоя светиня, Владико" - отговорил той смирено. Тогава епископът, като го хванал за ръка, довел го в храма и го поставил сред другите епископи. Мълвата за всичко това бързо се разнесла и народът се струпал в безбройно множество. Наученият чрез видение епископ се обърнал към народа и, като посочил Николай, казал: "Приемете, братя, своя пастир, когото помаза Дух Свети и комуто Той повери ръководството на нашите души. Постави го не събрание на човеци, но Божието определение!" Народът се радвал и благодарил на Господа. Сам Николай в дълбоко смирение, смятайки себе си недостоен за високия сан, искал да се отрече от него, но се покорил на волята Господня и приел архиепископството. Цариградският патриарх св. Методий разказва, че няколко време преди това св. Николай сам имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос, сияещ от слава, и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна пресв. Богородица му възлагала светителски омофор...

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/12.06_sv_Nikolay.htm

  • Житие на свети Серафим Саровски чудотворец

    Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.
    Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела. Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

    – Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

    Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

    – Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

    На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години… През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

    Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество. В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна… След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

    На 13 август 1786 г. , под старчеството на отците Йосиф и Исаия, игуменът Пахомий постригал в монашество Прохора и го украсил с ангелското име Серафим, а след няколко месеца той бил ръкоположен за йеродякон. Като такъв той служил пет и половина години всеки ден, а когато година и половина след това го възвели в йеромонашески чин, новият презвитер служил света Литургия всеки ден в продължение на повече от година. Тази ревност при продължителните манастирски служби и уморителното килийно правило се отразили на здравето му. Нозете му почнали да се отичат и се покрили с открити рани. Това ускорило неговите намерения да започне пустинножителски подвиг, към който винаги чувствал особена наклонност. Най-сетне след смъртта на игумен Пахомий новият игумен Исаия дал благословение и св. Серафим на 20 ноември 1794 г. – на същата дата, на която преди 16 г. встъпил в манастира – влязъл в отшелническа колиба, която се намира на 6 километра от Саровската обител. Шестнадесет години преживял в тази "далечна пустиня" блаженият старец Серафим и неговата килия станала свидетел на подвизи, които биха изглеждали невероятни, ако не бяха удостоверени по такъв безспорен начин от очевидни доказателства, които са изпълнили цели томове книги, каквито не са написани за никой подвижник или чудотворец. От пустинничество той преминал към истинско стълпничество, като 1000 дни и нощи стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и молитвата на митаря в уста: "Боже, бъди милостив към мене грешния!" (Лука 18:13). Към този подвиг прибавял все по-строги аскетически упражнения. Той пристъпил след смъртта на втория си игумен Исаия към безмълвие, като три години не проговорил нито дума. А след като манастирският събор при следващия игумен Нифонт му предписал да се завърне в светата обител, той получил благословение за още по-тежкия подвиг на доброволното затворничество, което било поослабено в 1815 г. и напълно прекратено на 25 ноември 1825 г., от когато започва последното и най-трудно служение на ближните в подвига на старчеството. Св. Серафим е на 66 години, прегърбен за цял живот още от 1804 година, когато го нападнали в "далечната пустиня" трима разбойници и го осакатили с жесток побой, загдето не намерили в колибата му очакваното богатство. Така си останал прегърбен от този побой до края на живота "убогият Серафим".

    Четиридесет и седем години той се готвел за своето старческо служение: в пълна духовна зрелост и с благодатна пророческа прозорливост той правел потресаващ разбор на чуждите души и ги ръководел с дълбоко виждащи духовни очи по здравия път на истинското дейно християнство.

    При изповед на посетители Серафим сам изброявал греховете на коленичилите, преди те да са отворили устата си. Той нямал друго обръщение към тях освен "Радост моя", а себе си винаги наричал "убогият Серафим", който винаги поднася на своите "сироти" парченце хлебец от петохлебието, късче сухар, лъжичка вино или глътка светена вода и всички на всяко време поздравявал с "Христос возкресе". Безкрайните върволици от посетители на "близката пустинка", издигната в края на живота му на половин час път от Саровския манастир и близо до чудотворния "Серафимов извор", избликнал под жeзъла на самата Божия Майка, разнесли из цяла Русия благодатната слава на Саровския старец Серафим, велик наставник, светец и чудотворец на необятната православна страна. Скъпи рожби на св. Серафимовата безпримерна ревност за разцвета на руското подвижничество били и създадените или утвърдените с неговата многоразлична подкрепа и благодатно ръководство четири женски обители: Дивеевската, Ардатовската, Зеленогорската и Долно-Давидовската. Само разказите на съветите и чудесата на св. Серафим за Дивеевските сестри са достатъчни за цял учебник по монашеско послушание и подвижническо съвършенство. И те всички са дословно записани и удостоверени със собствените имена и почерци на станали известни със святостта си дивеевски праведнички. Всички ще си спомнят с благоговеен трепет чудото със защитната канавка на Дивеевското манастирско землище. Въпреки неколкократните напомки на техния духовен старец Серафим да оградят своите трудно придобити имоти с една триаршинова канавка, сестрите все бавели изпълнението на тази поръка. Една нощ една от сестрите излязла от килията си и видяла как св. Серафим копае началото на канавката, облечен в познатата бяла връхна дреха. С радостна уплаха тя се спуснала да съобщи на сестрите за идването на най-скъпия гост. В надпревара се хвърлили в нозете му. Но когато отново се изправили, него вече го нямало. Само лопатата и мотиката лежали пред тях в прясно изкопаната земя… Същата нощ една от сестрите се намирала в Саров при св. Серафим. Работата наложила да я задържи и той я отпратил призори, като й казал:

    – Отивай си, майко, и кажи на девиците да започнат да копаят канавката! Аз бях там и сам започнах да я копая.

    Като вървяла по пътя за своя манастир, сестрата напразно се мъчела да проумее думите на стареца си, за когото тя знаела сигурно, че не е напущал Саров. Като чула от сестрите за станалото и като разказала за поръчаното, всички разбрали какъв благодатен старец им е подарила Небесната Игуменка на Дивеевската обител и веднага се заловили да копаят поръчаната канавка.
    Но "време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш" (Екл. 3:2). "На човеците е отредено да умрат" (Евр. 9:27). Наближил и блаженият за св. Серафим час, когато великият Божи угодник могъл да повтори увереното послесловие на всеки благочестив живот: "Времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата" (2 Тим. 4:6-8). Както му предсказал Китаевският схимник Доситей преди 56 години, "убогият Серафим" постигнал чистота, благочестие и святост. Св. Серафим Саровски умрял през нощта срещу 2 януари 1833 година.

    На Рождество Христово той присъствал на ранната Литургия в болничната църква, а след това се причастил на втората Литургия. Простил се с всички братя и наредил да го положат в отдавна приготвения от самия него дъбов ковчег, като поставят на гърдите му емайлираната Богородична икона от Сергиевската лавра. На Нова година, която се случила в неделя, пак се причастил в болничната църква, целунал всички икони и пред всяка от тях запалил свещ, което не бил правил до тогава. Разцелувал се с всички братя и макар това да било последния ден от живота му, приемал посетители. На дивеевската сестра Ирина дал 200 рубли за своята любима обител. Съседът му по килия, отец Павел, чул великия старец да пее през нощта пасхални песни, а рано сутринта на 2 януари се сбъднало и последното пророчество на св. Серафим: "Когато умра, смъртта ми ще бъде открита чрез пожар". Отец Павел пръв усетил подозрителния дим от заключената килия, а втурналите се братя разбили вратата, загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от една паднала свещ, и когато се поразнесъл димът, открили наистина дивния покойник. Св. Серафим седял на колене под любимата Богородична икона "Умиление" с вечно горящо пред нея кандило. Ръцете му били молитвено сключени върху ръба на ниския аналой, а върху лъчезарното му лице видели застиналото сияние на последната му молитва и явното блаженство на неговата първа срещу с вечността...


    Източник: https://www.pravoslavie.bg/...

     

    •  
    •  

     

  • Житие на свети Серафим Софийски чудотворец

     

    Николай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

    Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел.
    През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли.
    След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма –откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”.
    Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.
    Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург.
    С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос – „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.
    Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос – „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.
    През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.
    Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит.
    Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.
    През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото...
    Източници:
    фото: личен архив
    текст: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/zhitiya/2117-0226_serafim
  • Житие на свети Серафим Софийски чудотворец

    Икона на свети Серафим , Софийски Чудотворец, която се намира в храм "Св. Атанаий" - Варна

    Житие на светител Серафим Софийски чудотворец

    Светител Серафим (Соболев), архиепископ Богучарски Николай Борисович Соболев е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си, как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.
    Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение, е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел.
    През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли.
    След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши, какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма –откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”.
    Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.
    Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург.
    С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос – „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.
    Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос – „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.
    През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.
    Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит.
    Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.
    През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото.
    Много често по време на учението си Николай Соболев посещавал праведния протойерей Йоан Кронщадски. Последното му посещение било през пролетта на 1907 г. Той, заедно с приятеля си Виктор Раев, присъствал на богослужение в Андреевския храм в гр. Кронщад. В същия ден студентите се молели в олтара на храма.
    Архиепископ Серафим по-късно си спомнял как е станало неговото прощаване с кронщадския праведник. „Прощавайки се с нас, о. Йоан отначало благослови Витя Раев, а след това и мен. Витя като заобиколи св. престол и точно вече като се отправяше към арката за изхода от централния олтар, аз се приближих до горното място зад престола на олтара. Изведнъж о. Йоан като мълния се хвърли към мен. Аз се спрях на горното място. Батюшка възложи на главата ми кръстообразно ръце, вдигна очи към небето и с трогателен глас произнесе: „Да почива над Вас благословението Божие”. Веднага почувствах като че ли огнена искра се спусна върху главата ми и стигна до петите ми. Особена огромна радост изпълни моето сърце и цялото ми същество. Аз бях като опиянен и започнах да залитам, страхувайки се да не падна. Целия този ден изпитвах благодатна, особена радост, чувствах се окрилен и сякаш се носех във въздуха”.
    През годините на следването Николай Соболев се сприятелил с архимандрит Теофан (Бистров) – инспектор в Санкт-Петербургската духовна академия. Когато архимандрит Теофан създал кръжок за изучаване и тълкуване на светите Отци, Николай веднага се записал в него. Тук се оказали и неговите приятели – Иван Федченков и Виктор Раев. Кръжокът бил наречен в чест на свети Йоан Златоуст и студентите скоро започнали кратко да го наричат „Златоустовски”. Първоначално в кръжока имало само пет човека, но след това броят им се увеличил. Занятията в кръжока се провеждали така: студентите прочитали откъс от някое съчинение на един или друг свети отец, след това се събирали заедно. След прочитането на доклада на някой от студентите, всички останали, заедно с архимандрит Теофан, го обсъждали...
  • Житие на светител Серафим Софийски чудотворец

    Светител Серафим (Соболев), архиепископ БогучарскиНиколай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

    Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел.
    През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли.
    След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма –откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”.
    Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.
    Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург.
    С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос – „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.
    Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос – „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.
    През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.
    Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит.
    Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.
    През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото.
    Много често по време на учението си Николай Соболев посещавал праведния протойерей Йоан Кронщадски. Последното му посещение било през пролетта на 1907 г. Той, заедно с приятеля си Виктор Раев, присъствал на богослужение в Андреевския храм в гр. Кронщад. В същия ден студентите се молели в олтара на храма...
     
  • Заради нас (Разпети петък)

     

     

     Днес е скръбен и много тъжен ден.

    Бог е разпнат на Кръст заради мен.

    Между разбойници от двете страни,

    трагедия от гордост и човешки злини.

     

     На главата Му сложиха трънен венец,

     на невинния и без грях Божи Агнец.

    Христос със скръб и с много любов

    отправи към Отец Своя молитвен зов:

     

    „Отче, прости им, не знаят какво правят!“.

    Людете не спряха да Му се подиграват.

    Майката Божия гледа със скръбна душа.

    Сърцето Ѝ майчино от мъка се раздра!

     

    Сложиха Му надпис: „Иисус, Цар Юдейски“,

    вменявайки Му вина с плана си злодейски.

    Народът не вярваше, че Той е Син на Бог.

    Пусна разбойник, а Иисус изпрати в гроб.

     

    И ето че настана тъмнина по земята.

    Иисус молитвен зов отправи към Отца.

    Гъба с оцет с присмех Му дадоха да пие.

    Кръвта Христова проля се греха да умие.

     

    Иисус вкуси от оцета и предаде Богу Дух.

    Завесата храмова раздра се и настана смут.

    Прости ми, Боже, че се давя в светска суета,

    грижи ме заливат и немаря за моята душа.

     

    Пред Твоя Кръст, Господи Иисусе, идвам,

    пред страданията Ти в сълзи се обливам.

    Поклон пред кръстната Ти жертва, Боже!

    Без Теб животът ми да продължи не може!

     

    Източник:

    икона: http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/Gospodski/Strasti_Hristovi/razpjatie/index.htm

    текст: Цветелина Гергинова

     

  • Иконата на света Богородица в катедралния храм "света Богородица" в Пазарджик дарява утеха и помощ на стотици миряни.

    Чудотворна икона в Пазарджик помага на вярващите

    Ликът на Богородица лекува болни хора и пази онези, които са я избрали за своя покровителка

     

    Иконата на Божията майка в Пазарджик. Снимка: Милена Николова
    Иконата на Божията майка, която е донесла изцеление на много хора.
     

    Вярващите, които се молят пред иконата на Дева Мария в Пазарджишкия православен храм "Св. Богородица", често чуват гласове и уверение, че проблемите им ще се разрешат. А след това изцелението или положителният обрат на събитията не закъсняват. Мълвата, че иконата, поставена на балкона на най-голямата пазарджишка църква, върши чудеса, вече излиза извън границите на града.

    Болни и сакати, хора, притиснати от житейски проблеми, или такива, които страдат заради близките си, изпаднали в беда, често намират облекчение и утеха във вярата и религията. Паленето на свещичка и прошепнатата пред иконите молитва са ритуали, който мнозина изпълняват, без да очакват нещо повече от моментно облекчение на душевните си терзания. Ако имаш истинска вяра обаче, ще почувстваш къде и как да се помолиш, за да получиш благословия свише, твърдят набожни пазарджиклии. "Чудотворната икона е любимото ми място в храма, нея най-често посещавам" - казва Катя Маринова, която от години пали свещ в църквата "Св. Богородица. "Някаква сила ме тегли към нея не мога да го обясня с думи, тя е някъде дълбоко в мен. Мълчаливо заставам със запалена свещ пред Света Богородица и не мисля за нищо. Оставям се на нейното чудотворно излъчване. Винаги се моля да ми помага, да ми дава сила да вървя по правилния път."

    Катя е една от жените, посещаващи храма "Св. Богородица", която е избрала Светата Дева за свой покровител. Макар и да не носи името Мария, тя усеща, че истинска благодат озарява живота й, откакто отдава специална почит на Божията майка пред иконата в пазарджишкия храм. Обвързването със Света Богородица като покровителка на майчинството, често се избира от жени, но с безграничната си милост тя дарява и мъжете, които й се молят да ги закриля...

    Източници: текст:http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/docs/chud_ikona_pazardzhik.htm

    снимка: https://www.google.bg/