Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

ПО-СТАРИ ПОСТИНГИ

Православни медии

Разпространението на Православната проповед - Евангелието - в днешно време се подпомага от единични средства за масова информация, можещи да бъдат наречени Православни медии.

  • "Зов", "С крилете на вярата" - православна поезия за св. Серафим Саровски

     

    Зов

     

    Саровска лес облечена в мистерия и нежност, в красота.

    Обгръща ни с духовна светлина и гали с детска чистота.

    Издига се високо там Серафимо-Дивеевския  манастир,

    душата ми лети нататък ден и нощ в молитвения зов безспир.

     

    Пред мощите на свети Серафим отдавна искам да се поклоня

    молитвата си искрена със вяра и надежда да му поднеса.

    В канавката да стъпя и Богородица да ме благослови.

    И този спомен да живее в сърцето ми през всички мои дни.

     

    Камъкът, на който молел се е хиляда дни и нощи свети Серафим

    да го докосна мислейки си за неговия подвиг свят и неоспорим.

    А после в Серафимовия извор с жива вяра ще се потопя

    и ще изляза благословена със здраве, в мира Божи ще се обновя.

     

    Моля те преподобни Серафиме, Господа горещо да помолиш ти

    да ми даде тази радост да стигна до Дивеево в бъдещите дни.

    Като птица освободена от клетка там с молитвата ще полетя

     всички скърби и неволи на теб Саровски чудотворче ще ти споделя.

     

    Ти чуваш моите молби и в България и често близо си до мен

    и молиш Господа да ми помогне и всеки мой грях да бъде победен.

    Пред твоите мощи отче Серафиме по неведом път ти ме заведи,

    и с благия си поздрав: „Радост моя” ти светло бъдеще ми подари!

    С крилете на вярата

     

    Ето с криле на вярата пренасям се в Саровската лес.

    Красиво е като в приказка и светло в душата ми днес.

    Виждам вековна букова лес лежаща в Божия тишина.

    Китни полянки с билки и горски цветя, девствена красота.

     

    Колибката Серафимова там стои скрита от светска суета.

    Градинка със зеленчуци има си той, наблизо клокочи река.

     Саровка се казва и закачливо тече, радвам се като дете.

     Възкресните камбани навсякъде звънят, Бог в дланта Си ме взе!

     

    Тук върху камък благият Серафим нечуван подвиг предприе.

    Хиляда дни и нощи с Божия помощ моли се на колене.

    Вървя с молитвата за ръка, виждам прегърбен стареца благ.

    Погледна ме с радост усмихнат, да го последвам даде ми знак.

     

    Заведе ме той на полянка и седнахме под слънчевото небе.

    Каза ми-„Радост моя, Христос възкръсна! И ти си негово дете!

    Когато в сърцето цари умиление, Бог пребъдва в нас,

    придобий мирен дух и хиляди ще се спасят наоколо тоз час”.

     

    Внезапно в благодатния разговор мечока Миша при нас дойде.

     Старецът каза му ласкаво от гората скоро нещо да донесе.

    Убогият Серафим помаза ме с елей , сухарчета ми подари.

    После той изповяда ме и Господ от греховете ме освободи.

     

    Неземна радост обзе ме, чувствах, че като птица волно ще полетя.

    Сърцето пълно е с мир, на всички обидили ме мога да простя!

    След малко мечката върна се и подаде на стареца пита с мед.

    Чудо неземно как святостта преобразява звяра и всичко навред!

     

    Старецът хвана ме за ръка и в целебния извор ме потопи.

    Каза през очите на вярата да видя, че днес Господ ме изцери!

    Възкресната радост в душата да не угасва през всичките ми дни.

    Молитва идваща от чисто и смирено сърце Бог ще благослови!

    Източници:

    текст: автор Цветелина Гергинова

    снимка: https://www.diakonia.bg/%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%B3%D0%B0-%D1%81%D0%B2/

     

     

  • В прослава на Божията Майка - някои от чудесата, които Тя е направила.

    Дни преди Успението на Пресветата наша Владичица и винаги дева Мария, молеща се за целия свят. Искам да ви припомня и разказа за някои от чудесата описани както от православни християни така и от мюсюлмани. Вярвам, че сега е именно времето, когато да се припомнят делата на Богомайката, която и сега е с нас, винаги молеща Бога да ни прости греховете. Надявам се, че тези чудеса още повече ще ни утвърдят в спасителната вяра.

    Първият разказ е на о. Нимфон - игумен на метоха “Св. Никола” в Порто Лагос, Гърция, подопечен на Ватопедския манастир, за чудото с явяването на Богородица, станало на Успение Богородично. Според информация, публикувана в athos.alexsoft.gr, от този момент от иконата на Света Богородица в метоха, започнало да изтича миро.
    Бяхме много развълнувани, разказва отеца тъй като в тези дни правим молебен към Богородица, понеже наближава празникът на нейното Успение (15 август), и особено за едно деветгодишно момиченце от Кипър, малката Анастасия, която боледуваше от рак на белите дробове. В неделя (14 август) малката Анастасия почина и в понеделник бе погребението й в Кипър. Следобед, към 16.30 часа, един поклонник от Кавала, когото не познавахме и който не знаеше нищо за момиченцето, влязъл в храма ни да се помоли на Богородица. На излизане от храма, на мостчето към църквата срещнал една монахиня, която държала за ръка малко момиченце. Монахинята му казала, че момиченцето не е нейно, но го взима със себе си и влезли в църквата...
    Младежът се зачудил и си помислил, че монахинята ще вземе малкото дете със себе си в манастира, за да се замонаши. Тръгнал след нея, за да я попита от кой манастир е. Около 15 минути чакал на входа на храма и като видял, че монахинята закъснява да излезе, влязъл вътре, но момиченцето и монахинята ги нямало. Търсил навсякъде в храма, но безуспешно – в храма нямало никой.Тогава младежът дойде при мен, разказа ми случката и ме помоли да отидем и да потърсим и в скритите места на храма. Помолих го да ми каже как изглеждаше момиченцето и с какви дрехи беше облечено. Показах му снимки, които имаме и от други молебени и щом стигна до снимката на Анастасия, твърдо каза: “Това е момиченцето!”. Попитах го: “Сигурен ли си?”. “Да!” – отвърна той. Казах му, че това дете днес сутринта бе погребано в Кипър и му разказах цялата история. Аз започнах да плача, младежът също. Попита ме, коя ли ще да е била монахинята. “Най-вероятно Богородица”, казах аз и тогава той започна да плаче още повече. Знаехме, че Богородица винаги присъства на това място и е единственото утешение, което идва при нас.

    *********

    Друго чудо на Св. Богородица е записано в Бачковската св. Обител. На 28 август 1930 г. На празника на манастира Йорданка Найденова Бакалова от с.Червен, Пловдивско, със своето момиченце на четири месеца Елена и близки, направила поклонение до св. Клувия. След като запалила свещи пред изографисания образ на Богородица, на слизане по изсечените в скалата стъпала се спънала и изпуснала в пропастта спящото дете. По-късно намерила падналото дете здраво. Радоста и била неуписуема, както и благодарността и към св. Богородица 52- годишната Елена потвърждава написаното от нейната майка.

    Източник: текст и снимка: https://www.facebook.com/1581741698766728/photos/a.1582046832069548/2370095926597964/?type=3&theater

     

  • Житие и страдания на света великомъченица Екатерина

    Житие на света великомъченица Екатерина

    В царуването на император Максимиан (IV в.) живяла в гр. Александрия една девойка от царски род на име Екатерина. Майка й била християнка, но скривала вярата си, понеже в това време жестоко гонели християните. Екатерина била девойка с рядка мъдрости красота. На 18 г. тя била вече изучила лекарската наука.

    Богати князе искали ръката на красивата Екатерина. Майка й и роднините й я уговаряли да се омъжи, но тя отказвала на всички, които искали ръката й и казвала на своите близки: "Ако искате да се омъжа, намерете ми момък, който да бъде равен на мене по благородство, богатство, красота и ученост!" Такъв момък нямало. Имало между царските синове момци знатни и богати, но по красота и мъдрост те не могли да се равняват на Екатерина.

    В околностите на града по него време се криел един пустинник, човек със светъл ум и праведен живот. Той бил духовен баща на Екатеринината майка. Майката завела при него едничката си дъщеря, за да й даде добри съвети. Като видял мъдростта на девойката, старецът решил да я обърне към познанието на истинския Бог и й казал:

    - Аз зная един чуден Момък, Който те превъзхожда във всичко: красотата му е по-светла от слънчевото сияние; премъдростта Му управлява целия свят; богатството му се дели постоянно, но от това не се намалява; благородството Му е неизказано; няма подобен Нему!

    Екатерина се смутила, изменила лице и запитала дали е истина това.

    - Истина е – отговорил старецът. – При това Той има такива съвършенства, които е невъзможно да се опишат.

    - А чий син е тоя момък, когото ти тъй хвалиш? – попитала девойката.

    - Той няма баща на земята – казал пустинникът. – Той се е родил по чудесен начин от пресвета и пречиста Дева, която заради великата си чистота и светост се удостоила да бъде майка на такъв син. Тя останала безсмъртна по душа и тяло и е възнесена на Небето, където ангелите й се покланят като на царица.

    Екатерина запитала, може ли да види чудесния Момък.

    Старецът й казал, че тя ще види Момъка, ако изпълни Неговите повели. Той й дал една икона на пресвета Богородица с божествения Младенец и й заповядал да я отнесе в къщи и да прекара нощта в молитва пред нея. "Тук е изобразена Майката на оня Момък, за Когото ти говорих. Наричат я Дева Мария. Помоли й се с вяра, и аз се надявам, че тя ще изпълни желанието ти, и ти ще видиш лицето на нейния Син", прибавил старецът.

    Екатерина послушала стареца. Във време на молитвата си от умора тя заспала и видяла чуден сън. Присънило й се, че небесната Царица стои пред нея и държи на ръце Младенеца, от Когото излизат като че ли слънчеви лъчи. Но напразно се стараела Екатерина да погледне Младенеца в лицето: Той отвръщал от нея своя светъл лик. Тогава Божията Майка започнала да моли Сина си да погледне девойката и хвалила нейната красота и мъдрост. Но Младенецът отговорил, че тя е безобразна, безумна и бедна, поради което той не иска да я погледне.

    - Не презирай Твоето създание – казала Божията Майка. – Кажи й какво трябва да прави, за да се наслаждава на Твоята слава и да види Твоето светло лице?

    - Нека отиде при стареца – отговорил Младенецът – и ще узнае от него какво трябва да прави. Ако тя изпълни това, ще Ме види и ще намери при Мене благодат.

    Чудният сън дълбоко поразил девойката. Щом се съмнало, тя отишла при стареца, паднала при нозете му и поискала неговата помощ и съвет. Старецът подробно й обяснил истинската вяра; говорил й за райското блаженство, за гибелта на грешниците. Учената и мъдра девойка скоро разбрала истината, повярвала от всичкото си сърце и приела от стареца св. Кръщение.

    Екатерина се върнала у дома си обновена по душа, дълго се молила, много плакала и отново заспала по време на молитвата. В съня си пак видяла Божията Майка, но сега лицето на божествения Младенец се обърнало към нея. Той кротко и милостиво погледнал девойката.

    - Угодна ли ти е сега тая девойка? – запитала Божията Майка.

    - Сега – отговорил Младенецът – тя е толкова богата и премъдра, колкото по-рано бе бедна и неразумна. Искам тя да бъде Моя нетленна невяста.

    Екатерина паднала на земята и казала: "Аз съм недостойна, преславни Владико, да видя Твоето царство, но удостой ме да бъда Твоя рабиня!" Пресветата Дева хванала дясната ръка на девойката. Младенецът й надянал чуден пръстен и й казал: "Не търси земен годеник!"...

    Прочетете повече тук:

    източник: http://www.pravoslavieto.com/life/11.24_sv_Ekaterina.htm

  • Житие и страдания на свети великомъченик Георги Софийски Новейши

    Изображението може да съдържа: 1 човек, цветеСв. мъченик Георги Софийски Най-нови се родил в София от знатни родители българи Иван и Мария. Нариче се "Най-нов" за разлика от другия мъченик Георги Софийски Нови, чиято памет се празнува на 11 февруари.

    Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание.

    На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците - както обикновено постъпвали в такива случаи - пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.

    Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обещания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатната твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със цапалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.

    Последвала окончателната присъда на съдията - Георги да бъде обесен на главната стъгда в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още - тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Обаче изтощен от дотогавашни страдания, страдалецът умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата.

    Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив - по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 година...

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/05.26_sv_Georgi_sofijski_naj_novi.htm

    фото: личен архив

  • Житие на преподобния наш отец Павел Препрости

    Житие на преподобния наш отец Павел Препрости | ПРАВОСЛАВЕН ХРАМ

    Този Павел бил земеделец в едно село. Той бил неук човек, а по душа бил прост и незлобив. Павел встъпил в брак с една жена, която била красива по лице, но с развратена душа и с лошо поведение. Дълго време тя тайно от мъжа си водела прелюбодеен живот. Веднъж, когато се върнал от работа в дома си, Павел заварил жена си с друг мъж. Тогава той само се усмихнал и казал на прелюбодееца:
    - Добре, добре! Аз съвсем не обръщам внимание на това. Призовавам като Свидетел Иисуса Христа, че не желая повече да живея с нея. Ето - ти я обладаваш, затова храни и децата. А аз ще си тръгна и ще стана монах.
    И начаса Павел оставил всичко и излязъл от дома си. При това, той на никого нищо не казал и никак не укорил порочната си жена, но мълчешком тръгнал към пустинята. Там той дошъл при преподобния Антоний Велики и почукал на вратата на неговата килия. Свети Антоний го попитал:
    - Какво искаш?
    Павел отговорил:
    - Искам да стана монах.
    А светият, като видял, че той е вече стар, му казал:
    - Ти, старче, си на около 60 години. Не можеш да станеш монах. Върни се отново в селото си и се труди в своята си работа, като благодариш на Бога. А да понесеш пустинническия труд и изкушения, ти не ще можеш.
    Но Павел отговорил:
    - Отче! Аз съм готов да изпълнявам всичко, което ми заповядаш!
    Но свети Антоний, без да го слуша, му казал:
    - Аз ти казах, че си стар и че вече не можеш да станеш монах. Върви си оттук. А ако искаш да бъдеш монах, иди в манастир, където живеят много братя, които ще могат да носят и твоите немощи. А аз живея тук сам и по пет дена нищо не вкусвам. Поради това ти не можеш да живееш с мене.
    След като казал това, Антоний затворил вратата и три дена не излязъл от килията си. Но старецът през цялото това време останал пред вратата на килията, без да се помръдне. На четвъртия ден свети Антоний отворил вратата и отново видял Павел. За да го накара да си тръгне, той му казал:
    - Върви си оттук, старче. Защо ми дотягаш? Аз ти казах вече, че не можеш да останеш тук.
    - Ще умра тук, но няма да си отида! - отговорил старецът.
    Светият, като видял, че старецът няма нито хляб, нито вода, и че той вече четвърти ден нищо не е ял, си помислил: “Тоя старец, който не е свикнал да пости толкова дълго, може да умре от глад и тогава тоя грях ще тежи на моята душа.” Затова той се съгласил да го остави при себе си и му казал:
    - Ти ще можеш да се спасиш, ако бъдеш послушен и изпълниш това, което ти наредя.
    Павел отговорил:
    - Отче, аз съм готов да изпълня всичко, което ми наредиш.
    А свети Антоний, като желаел да го изпита, му казал:
    - Стой и се моли на това място дотогава, докато не дойда и не ти донеса това, над което трябва да се трудиш.
    После той го оставил и влязъл в пещерата.
    Той не излязъл цяла седмица, но тайно наблюдавал Павел през прозореца и през цялото време, щом погледнел към него, го виждал да стои неподвижно денем и нощем все на същото място.
    Накрая свети Антоний излязъл от килията си и донесъл на стареца палмови клонки. Той ги намокрил във вода и му казал:
    - Плети така, както аз плета.
    Павел започнал да плете въже от клонките и до деветия час с голям труд изплел петнадесет лакти. Но свети Антоний огледал работата му и казал:
    - Не е добро плетивото ти. Разплети го и започни наново.
    А било вече седми ден, откакто Павел не бил ял нищо. Всичко това Антоний правел, за да го накара да си тръгне, понеже мислел, че изпитанията ще го прогонят. Но Павел продължавал с големи усилия да разплита въжето и после пак започвал да плете. Колкото и да бил гладен, той никак не се огорчил и не възроптал. Тогава свети Антоний се съжалил над него и когато слънцето започнало да залязва, той му казал:
    - Старче, не искаш ли да вкусиш малко хляб?
    - Както ти искаш, отче - отговорил Павел.
    Свети Антоний се умилил от тия думи на Павел, който макар и да страдал от глада, не бързал да го утоли с хляб, а се предавал напълно на неговата воля.
    Те вкусили малко хляб и вода и след като станали от трапезата, благодарили на Господа.
    Свети Антоний подлагал Павел на изпитания и в молитвите, като по цели нощи пеел псалми и правел поклони, без да легне да поспи. Но и в това Павел се оказал търпелив и бодър.
    Веднъж, когато вкусвали храна, преподобният наредил на Павел да хапне повече храна от него, понеже го жалел като такъв, който не е привикнал още към строгия пост.
    Но Павел отговорил:
    - Ако ти, отче, приемеш повече храна, тогава и аз ще ям повече.
    - На мен ми е достатъчно - казал Антоний, - защото аз съм монах.
    А Павел отговорил:
    - И за мен е достатъчно, защото аз искам да стана монах.
    И Павел винаги изпълнявал всичко, каквото и да му заповядвал Антоний.
    Веднъж свети Антоний му заповядал да му зашие дрехата. Когато Павел я зашил, му казал:
    - Лошо си я зашил. Разпори я и я заший наново.
    След като дрехата била зашита отново, Антоний пак му наредил да я разпори и отново да я зашие.
    Всичко това преподобният правел, за да изпита търпението и послушанието на Павел. А Павел, от своя страна, никога не роптаел, но с усърдие и старание изпълнявал всички заповеди на Антоний.
     
    Накрая свети Антоний се убедил, че Павел е годен да води пустиннически живот, и му казал:
    - Ето, ти вече направи себе си монах в името на Господа Иисуса!
    След това Антоний му наредил да живее в уединение и му направил килия на разстояние четири хвърлея на камък от своята. И така блаженият Павел заживял близо до свети Антоний, трудейки се ден и нощ в монашеските подвизи. За това той получил от Бога власт над нечистите духове, за да ги прогонва и да изцелява различни недъзи.
    Веднъж довели при свети Антоний един младеж, обладан от нечист дух - един от князете на тъмнината, твърде зъл и силен - който хулел Бога.
    Но светият казал:
    - Това не е за мен, защото не съм получил от Бога власт над най-силните бесове, но Павел Препрости има този дар.
    Той взел младежа със себе си и отишъл при Павел, на когото казал:
    - Авва Павел! Изгони нечистия дух от тоя младеж, та да се върне той здрав в дома си, и да възхвали Бога.
    Но Павел му отговорил:
    - А ти, отче, защо не го изгони?
    Антоний казал:
    - Аз имам една неотложна работа и затова го доведох при тебе.
    И като оставил бесноватия младеж и Павел, си отишъл. А Павел, след като се помолил на Бога, казал на беса:
    - Дяволе! Авва Антоний ти заповядва да излезеш от тоя човек!
    Но дяволът, противейки се, отговорил:
    - Няма да изляза, всезлобни и лъжливи старче!
    Тогава Павел взел кожата, в която се обличал, и започнал да го бие с нея, като говорел:
    - Излез! Така ти заповядва свети Антоний!
    Но дяволът не искал да го послуша. Тогава свети Павел казал:
    - Или излез, или аз ще се помоля на Христа и ще ти стане зле.
    Но бесът, хулейки Христа, отговарял:
    - Няма да изляза!
    Тогава Павел се разгневил срещу беса и в средата на деня, когато в Египет слънцето изгаря като огнена пещ, се качил върху един камък и застанал на него, подобно на неподвижен стълб, като се молел се на Христа:
    - Господи Иисусе Христе, Който беше разпнат при Понтия Пилата! Ти знаеш, че няма да сляза от тоя камък, дори и да трябва да умра върху него, и че няма да вкуся нито хляб, нито вода дотогава, докато Ти не ме чуеш и не изгониш беса от тоя младеж!
    Докато той още се молел така, бесът започнал да крещи:
    - Излизам, излизам и не зная къде да отида.
    И като излязъл от младежа, бесът се превърнал в огромна змия, дълга 70 лакти, която отишла в Червено море. Така свети Павел победил дявола със своята простота и смирение. Защото човеците изгонват по-слабите бесове чрез силата на вярата, а началстващите бесовски князе биват побеждавани от човеците чрез силата на смирението, каквото имал и свети Павел.
    Блаженият Павел притежавал и дара на прозорливостта. Веднъж, като пристигнал в един манастир, той застанал до църквата и започнал да наблюдава кой с каква мисъл влиза в нея. Било време за вечерня и всички влизали с радостни лица и просветлени души, и всеки от тях бил следван от своя радостен ангел пазител. Само един брат влязъл в църквата с мрачно лице и озлобена душа. Той бил обкръжен от бесове, всеки от които го дърпал към себе си. А неговият ангел пазител, скръбен и плачещ, го следвал отдалече. Когато видял това, светият се опечалил и твърде се натъжил заради погиващия брат. Поради голямата си скръб свети Павел дори не влязъл в църквата, а плачейки, останал навън. Когато свършила църковната служба, всички братя започнали да излизат. Те били също такива, каквито и когато влизали, и Божествената светлина ги озарявала. Павел видял и този брат, който на влизане бил мрачен. Но неговото лице сега светело като лице на ангел и благодатта на Светия Дух го озарявала, а неговият ангел пазител радостно го държал за ръката. Бесът пък, ридаещ, вървял отдалеч и не дръзвал поне малко да се приближи до него.
    Щом видял тази толкова бърза промяна, която станала с брата, блаженият се възрадвал и като го спрял, открил на окръжаващите го това, което видял. А след това попитал брата за причината на неговата толкова внезапна промяна.
    Този, като се видял изобличен от Божието откровение, в присъствието на цялото братство разказал всичко за себе си:
    - Аз - казал той, - съм много грешен. Много години, та чак до този ден, преживях в беззаконие. А когато днес влязох в църквата, чух, че четат книгата на пророк Исаия, или по-добре да кажа - чух Самия Бог, Който казва чрез пророка Си: “Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро... Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля.” Щом чух това, аз се умилих душевно, отвориха се духовните ми очи и като познах своето злодейство и нечестие, със съкрушение казах в душата си на Бога: “Ти, Господи, дойде в света, за да спасиш грешниците, както и сега чрез Твоя пророк ми откри това. И сега извърши това с мене, грешния! Защото аз давам обет отсега, с Твоята помощ, не само на никого да не правя зло, но и да оставя всяко беззаконие и да служа на Тебе, Владико, с чиста съвест. Приеми мен, който се кая и не отхвърляй този, който пада пред Тебе и Ти се моли!” С такива обещания - продължил той, - излязох от църквата и реших в сърцето си да не греша повече пред Бога.
    Щом изслушали разказа му, всички със силен глас прославили Бога, Който приема всеки, обръщащ се към Него с покаяние.
    Така прозорлив бил свети Павел, защото заради своята простота и незлобие той бил преизпълнен с Божията благодат. Та и кой е по-приятен на Бога от незлобивият? “Незлобивите - говори Господ чрез устата на Псалмопевеца - и правите по сърце се прилепиха към Мене.”
    Преподобният преживял в тази своя свята простота много години, извършил и много чудеса и се прибрал при Господа. Този, който на земята бил прост и неук, сега станал премъдър на небесата - по-мъдър от всичките мъдреци на този свят - и с мъдрите херувими съзерцава Христа, Божията Сила и Премъдрост. Защото истинската мъдрост е тази - да се боиш от Бога и в чистотата на душата и незлобието на сърцето да Му служиш и благоугаждаш.
    По молитвите, Господи, на Твоя угодник Павел Препрости умъдри и нас в изпълнението на Твоите заповеди. Дай ни да имаме началото на премъдростта - Твоя страх, та и ние, като имаме благоговение към Тебе, да се отвърнем от греха и да можем да вършим пред Тебе добро и да получим Твоята милост во веки! Амин.
    Източник:
     
  • Житие на св. Йоан Рилски

    Житие на преподобни Йоан Рилски Чудотворец, написано от св. Евтимий Патриарх Търновски 

    Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

    Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него...

    Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

     

  • Житие на света великомъченица Злата Мъгленска

    Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
    Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
    Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
    Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
    - Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в ислямската вяра. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мюсюлманския рай, за чувствения живот на мюсюлманите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мюсюлманка и се омъжи за оня турчин.

    Туркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мюсюлманите.
    Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.
    Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме исляма и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.
    Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме ислямската вяра.
    - Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.
    В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите и към сестрите й, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрая решително заявила:

    - Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господ Иисус Христос, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!
    Турците разбрали, че девицата не ще беде склонена да се откаже от православната си вяра с такива средства. Решили да опитат страшните средства - мъченията.
    В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.
    Подпомогната благодатно от Господ, светата великомъченица изтърпяла и издържала тия жестоки, смъртоносни мъчения.

    Когато била оставена за малко на покой, тя чула, че в селото дошъл духовникът на нейните родители, проигуменът на светогорския манастир „Ставроникита”, йеромонах Тимотей. По един християнин пратила просба до него - да се помоли усърдно за нея, щото Бог да я подкрепи достойно да завърши мъченическия си подвиг...

    Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-zlata-maglenska

  • Житие на свети Иван Рилски

    Няма налично описание.

    Житие на св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец 

    ioan_rilski_1_m.jpg

    Преподобни Йоан Рилски е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Основател на знаменития и най-величествен манастир в България - Рилския манастир.

    Той се е родил около 876 г. и починал на 18 август 946 година. Родното му място е селото Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край река Струма. Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога.
    Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах. Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, вероятно Витоша. От сухи вейки си направил колиба. И почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения.

    В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили оттам. След скитане из планината намерил дълбока пещера и се заселил в нея.

    Един ден неговият братанец (племенник) Лука, без да каже на баща си, тръгнал да търси любимия си чичо из планината. След големи трудности го намерил. Като видял отдалече момчето, св. Йоан помислил, че сънува. Толкова му се видяло чудно, че може сред това пусто място да стъпи човешки крак. С любов той приел племенника си. Много се зарадвал, като чул от него, че желае също да се подвизава.

    Намерило се място в пещерата и за Лука. Двамата почнали да се подвизават в труд и молитва.
    Разтревожен за сина си, бащата тръгнал из планината да го търси. Намерил го в пещерата като същински отшелник. Разгневил се и се озлобил срещу брата си Йоан, че е допуснал това. Преподобният мълчал. Бащата хванал сина си и го повел със себе си. Св. Йоан коленичил и със сълзи се молел Господ да устрои нужното за вечното спасение на момчето. След това седнал в пещерата и се отдал на размисли за опасностите на светския живот.

    Като вървели по пътя към родното село, змия ухапала младия Лука и той умрял. Бащата, дълбоко нажален от станалото, се почувствал виновен за тъй неочакваната смърт на момчето. Той взел мъртвото тяло и го понесъл обратно към пещерата на св. Йоан. Пустинникът поискал от него да погребат момчето близо до пещерата.

    Когато бащата си отишъл, св. Йоан започнал редовно да ходи при гроба. Сядал до него и се отдавал на мисли за суетността на тукашния живот. Това било любимото му място. Тук той си почивал от усилните подвизи. А подвизите му били големи - срещу съблазните и изкушенията от злите духове, а също и срещу немощите на плътта. В тая пещера св. Йоан прекарал 12 години. От пещерата той минал във великата Рилска пустиня. Поселил се в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с треви. Не виждал никъде човешко лице. Живеел със зверовете, които се оказали добри към него.

    След известно време го открили овчари и вестта за него бързо се разнесла. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни. Със силните си молитви преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

    Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Когато стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

    -    Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

    Съпътниците му вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Помолили го да излекува болния.

    -    Деца мои - им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас, немощен човек. Само Бог може да го излекува!
    Те продължили по-усилено да молят светеца. И той се помолил горещо.

    Тогава видели обхванатия от нечист дух вече оздравял и прославили Бога.

    Смиреният Йоан обаче искал да се усамоти така, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб, който  години наред му давал топъл подслон, и продължил да се изкачва нагоре в планината. Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел  непрекъсната борба с изкушенията на злите духове. Водел  борба и с всички природни стихии - ветрове, бури, дъждове, снегове, виелици. Ходел облечен във вехта кожена дреха.

    Но и тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види и да разговаря с него. Пратил му в дар злато и плодове. Св. Йоан приел с благодарност плодовете, но златото върнал, защото не му било нужно. Скромен и смирен, той отклонил срещата с царя, но му написал в писмо какво е  нужното за него и за държавата.

    Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Йоан. Преди смъртта си св. Йоан оставил писмен завет на своите ученици и следовници, в който отправя съвет: "Новопокръстените люде от единокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави..."

    Първоначално храмът бил устроен в пещерата, гдето по-рано живеел свети Йоан...

    Прочетете повече тук:
    Източник:

    текст: https://bg-patriarshia.bg/index.php?file=sv_ioan_rilski.xml

    фото: личен архив

  • Житие на свети Серафим Саровски чудотворец

    Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.
    Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела. Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

    – Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

    Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

    – Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

    На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години… През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

    Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество. В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна… След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

    На 13 август 1786 г. , под старчеството на отците Йосиф и Исаия, игуменът Пахомий постригал в монашество Прохора и го украсил с ангелското име Серафим, а след няколко месеца той бил ръкоположен за йеродякон. Като такъв той служил пет и половина години всеки ден, а когато година и половина след това го възвели в йеромонашески чин, новият презвитер служил света Литургия всеки ден в продължение на повече от година. Тази ревност при продължителните манастирски служби и уморителното килийно правило се отразили на здравето му. Нозете му почнали да се отичат и се покрили с открити рани. Това ускорило неговите намерения да започне пустинножителски подвиг, към който винаги чувствал особена наклонност. Най-сетне след смъртта на игумен Пахомий новият игумен Исаия дал благословение и св. Серафим на 20 ноември 1794 г. – на същата дата, на която преди 16 г. встъпил в манастира – влязъл в отшелническа колиба, която се намира на 6 километра от Саровската обител. Шестнадесет години преживял в тази "далечна пустиня" блаженият старец Серафим и неговата килия станала свидетел на подвизи, които биха изглеждали невероятни, ако не бяха удостоверени по такъв безспорен начин от очевидни доказателства, които са изпълнили цели томове книги, каквито не са написани за никой подвижник или чудотворец. От пустинничество той преминал към истинско стълпничество, като 1000 дни и нощи стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и молитвата на митаря в уста: "Боже, бъди милостив към мене грешния!" (Лука 18:13). Към този подвиг прибавял все по-строги аскетически упражнения. Той пристъпил след смъртта на втория си игумен Исаия към безмълвие, като три години не проговорил нито дума. А след като манастирският събор при следващия игумен Нифонт му предписал да се завърне в светата обител, той получил благословение за още по-тежкия подвиг на доброволното затворничество, което било поослабено в 1815 г. и напълно прекратено на 25 ноември 1825 г., от когато започва последното и най-трудно служение на ближните в подвига на старчеството. Св. Серафим е на 66 години, прегърбен за цял живот още от 1804 година, когато го нападнали в "далечната пустиня" трима разбойници и го осакатили с жесток побой, загдето не намерили в колибата му очакваното богатство. Така си останал прегърбен от този побой до края на живота "убогият Серафим".

    Четиридесет и седем години той се готвел за своето старческо служение: в пълна духовна зрелост и с благодатна пророческа прозорливост той правел потресаващ разбор на чуждите души и ги ръководел с дълбоко виждащи духовни очи по здравия път на истинското дейно християнство.

    При изповед на посетители Серафим сам изброявал греховете на коленичилите, преди те да са отворили устата си. Той нямал друго обръщение към тях освен "Радост моя", а себе си винаги наричал "убогият Серафим", който винаги поднася на своите "сироти" парченце хлебец от петохлебието, късче сухар, лъжичка вино или глътка светена вода и всички на всяко време поздравявал с "Христос возкресе". Безкрайните върволици от посетители на "близката пустинка", издигната в края на живота му на половин час път от Саровския манастир и близо до чудотворния "Серафимов извор", избликнал под жeзъла на самата Божия Майка, разнесли из цяла Русия благодатната слава на Саровския старец Серафим, велик наставник, светец и чудотворец на необятната православна страна. Скъпи рожби на св. Серафимовата безпримерна ревност за разцвета на руското подвижничество били и създадените или утвърдените с неговата многоразлична подкрепа и благодатно ръководство четири женски обители: Дивеевската, Ардатовската, Зеленогорската и Долно-Давидовската. Само разказите на съветите и чудесата на св. Серафим за Дивеевските сестри са достатъчни за цял учебник по монашеско послушание и подвижническо съвършенство. И те всички са дословно записани и удостоверени със собствените имена и почерци на станали известни със святостта си дивеевски праведнички. Всички ще си спомнят с благоговеен трепет чудото със защитната канавка на Дивеевското манастирско землище. Въпреки неколкократните напомки на техния духовен старец Серафим да оградят своите трудно придобити имоти с една триаршинова канавка, сестрите все бавели изпълнението на тази поръка. Една нощ една от сестрите излязла от килията си и видяла как св. Серафим копае началото на канавката, облечен в познатата бяла връхна дреха. С радостна уплаха тя се спуснала да съобщи на сестрите за идването на най-скъпия гост. В надпревара се хвърлили в нозете му. Но когато отново се изправили, него вече го нямало. Само лопатата и мотиката лежали пред тях в прясно изкопаната земя… Същата нощ една от сестрите се намирала в Саров при св. Серафим. Работата наложила да я задържи и той я отпратил призори, като й казал:

    – Отивай си, майко, и кажи на девиците да започнат да копаят канавката! Аз бях там и сам започнах да я копая.

    Като вървяла по пътя за своя манастир, сестрата напразно се мъчела да проумее думите на стареца си, за когото тя знаела сигурно, че не е напущал Саров. Като чула от сестрите за станалото и като разказала за поръчаното, всички разбрали какъв благодатен старец им е подарила Небесната Игуменка на Дивеевската обител и веднага се заловили да копаят поръчаната канавка.
    Но "време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш" (Екл. 3:2). "На човеците е отредено да умрат" (Евр. 9:27). Наближил и блаженият за св. Серафим час, когато великият Божи угодник могъл да повтори увереното послесловие на всеки благочестив живот: "Времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата" (2 Тим. 4:6-8). Както му предсказал Китаевският схимник Доситей преди 56 години, "убогият Серафим" постигнал чистота, благочестие и святост. Св. Серафим Саровски умрял през нощта срещу 2 януари 1833 година.

    На Рождество Христово той присъствал на ранната Литургия в болничната църква, а след това се причастил на втората Литургия. Простил се с всички братя и наредил да го положат в отдавна приготвения от самия него дъбов ковчег, като поставят на гърдите му емайлираната Богородична икона от Сергиевската лавра. На Нова година, която се случила в неделя, пак се причастил в болничната църква, целунал всички икони и пред всяка от тях запалил свещ, което не бил правил до тогава. Разцелувал се с всички братя и макар това да било последния ден от живота му, приемал посетители. На дивеевската сестра Ирина дал 200 рубли за своята любима обител. Съседът му по килия, отец Павел, чул великия старец да пее през нощта пасхални песни, а рано сутринта на 2 януари се сбъднало и последното пророчество на св. Серафим: "Когато умра, смъртта ми ще бъде открита чрез пожар". Отец Павел пръв усетил подозрителния дим от заключената килия, а втурналите се братя разбили вратата, загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от една паднала свещ, и когато се поразнесъл димът, открили наистина дивния покойник. Св. Серафим седял на колене под любимата Богородична икона "Умиление" с вечно горящо пред нея кандило. Ръцете му били молитвено сключени върху ръба на ниския аналой, а върху лъчезарното му лице видели застиналото сияние на последната му молитва и явното блаженство на неговата първа срещу с вечността...


    Източник: https://www.pravoslavie.bg/...

     

    •  
    •  

     

  • Житие на свети Серафим Софийски чудотворец

     

    Николай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

    Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел.
    През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли.
    След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма –откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”.
    Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.
    Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург.
    С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос – „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.
    Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос – „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.
    През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.
    Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит.
    Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.
    През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото...
    Източници:
    фото: личен архив
    текст: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/zhitiya/2117-0226_serafim
  • Житие на светител Серафим Софийски чудотворец

    Светител Серафим (Соболев), архиепископ БогучарскиНиколай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

    Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел.
    През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли.
    След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма –откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”.
    Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.
    Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург.
    С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос – „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.
    Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос – „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.
    През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.
    Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит.
    Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.
    През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото.
    Много често по време на учението си Николай Соболев посещавал праведния протойерей Йоан Кронщадски. Последното му посещение било през пролетта на 1907 г. Той, заедно с приятеля си Виктор Раев, присъствал на богослужение в Андреевския храм в гр. Кронщад. В същия ден студентите се молели в олтара на храма...
     
  • Заради нас (Разпети петък)

     

     

     Днес е скръбен и много тъжен ден.

    Бог е разпнат на Кръст заради мен.

    Между разбойници от двете страни,

    трагедия от гордост и човешки злини.

     

     На главата Му сложиха трънен венец,

     на невинния и без грях Божи Агнец.

    Христос със скръб и с много любов

    отправи към Отец Своя молитвен зов:

     

    „Отче, прости им, не знаят какво правят!“.

    Людете не спряха да Му се подиграват.

    Майката Божия гледа със скръбна душа.

    Сърцето Ѝ майчино от мъка се раздра!

     

    Сложиха Му надпис: „Иисус, Цар Юдейски“,

    вменявайки Му вина с плана си злодейски.

    Народът не вярваше, че Той е Син на Бог.

    Пусна разбойник, а Иисус изпрати в гроб.

     

    И ето че настана тъмнина по земята.

    Иисус молитвен зов отправи към Отца.

    Гъба с оцет с присмех Му дадоха да пие.

    Кръвта Христова проля се греха да умие.

     

    Иисус вкуси от оцета и предаде Богу Дух.

    Завесата храмова раздра се и настана смут.

    Прости ми, Боже, че се давя в светска суета,

    грижи ме заливат и немаря за моята душа.

     

    Пред Твоя Кръст, Господи Иисусе, идвам,

    пред страданията Ти в сълзи се обливам.

    Поклон пред кръстната Ти жертва, Боже!

    Без Теб животът ми да продължи не може!

     

    Източник:

    икона: http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/Gospodski/Strasti_Hristovi/razpjatie/index.htm

    текст: Цветелина Гергинова

     

  • Иконата на света Богородица в катедралния храм "света Богородица" в Пазарджик дарява утеха и помощ на стотици миряни.

    Чудотворна икона в Пазарджик помага на вярващите

    Ликът на Богородица лекува болни хора и пази онези, които са я избрали за своя покровителка

     

    Иконата на Божията майка в Пазарджик. Снимка: Милена Николова
    Иконата на Божията майка, която е донесла изцеление на много хора.
     

    Вярващите, които се молят пред иконата на Дева Мария в Пазарджишкия православен храм "Св. Богородица", често чуват гласове и уверение, че проблемите им ще се разрешат. А след това изцелението или положителният обрат на събитията не закъсняват. Мълвата, че иконата, поставена на балкона на най-голямата пазарджишка църква, върши чудеса, вече излиза извън границите на града.

    Болни и сакати, хора, притиснати от житейски проблеми, или такива, които страдат заради близките си, изпаднали в беда, често намират облекчение и утеха във вярата и религията. Паленето на свещичка и прошепнатата пред иконите молитва са ритуали, който мнозина изпълняват, без да очакват нещо повече от моментно облекчение на душевните си терзания. Ако имаш истинска вяра обаче, ще почувстваш къде и как да се помолиш, за да получиш благословия свише, твърдят набожни пазарджиклии. "Чудотворната икона е любимото ми място в храма, нея най-често посещавам" - казва Катя Маринова, която от години пали свещ в църквата "Св. Богородица. "Някаква сила ме тегли към нея не мога да го обясня с думи, тя е някъде дълбоко в мен. Мълчаливо заставам със запалена свещ пред Света Богородица и не мисля за нищо. Оставям се на нейното чудотворно излъчване. Винаги се моля да ми помага, да ми дава сила да вървя по правилния път."

    Катя е една от жените, посещаващи храма "Св. Богородица", която е избрала Светата Дева за свой покровител. Макар и да не носи името Мария, тя усеща, че истинска благодат озарява живота й, откакто отдава специална почит на Божията майка пред иконата в пазарджишкия храм. Обвързването със Света Богородица като покровителка на майчинството, често се избира от жени, но с безграничната си милост тя дарява и мъжете, които й се молят да ги закриля...

    Източници: текст:http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/docs/chud_ikona_pazardzhik.htm

    снимка: https://www.google.bg/

  • ЛИНКОВЕ

    Българска Православна Църква

    Bulgarian Orthodox Diocese of Western- and Central Europe

    -------> ВНИМАНИЕ! НОВ САЙТ! - http://bulchurch.org

    Западно-  и  Средноевропейска  Епархия на Българската Православна Църква - Църковна Община в Бон-Бад Годесберг

    Bulgarische orthodoxe Kirchengemeinde "Sveti Georgi - der Siegreiche" in Düsseldorf

    Bulgarische orthodoxe Kirchengemeinde "Hl. Zar Boris Der Täufer" in Berlin

    http://www.plovdivskamitropolia.bg/

     

  • Молитва и житие на свети Спиридон Чудотворец

    Молитва

    Богоносни отче наш Спиридоне, чуден светител на вселената и съжител на ангелите, днес цялата църква се прекланя пред тебе и проси твоето застъпничество пред Бога. Ти си изпитал радостите и тежестите на семейните грижи, в труд, бдение и молитва е преминал целият ти живот. Над тебе изобилно се изля Божията благодат, която от немощни човеци прави велики чудотворци и проповедници. От обикновен пастир и земеделец Бог те взе и направи пастир на християните. Защото душа, която изобилства от добродетели, Бог прави Свой дом и чрез нея просветва като светило, което се поставя на високо, за да свети на всички. Ти, Пастирю добри, беше кротък като Давид, сърдечно чист като Яков, Страннолюбив като Авраам и човеколюбив по примера на Спасителя. Затова народът те обикна, а Господ ти даде силата на Дух Светий, за да вършиш чудеса. Твоята молитва е била бърза като мълния и застъпничеството ти - сигурно, защото Бог е бил с тебе.

    Сега ти стоиш пред Бога сред ангелите и всички праведници. Ние усърдно те молим: закриляй тези Божии раби (имената), които очакват твоята милваща бащинска защита. Простри ръката си и нахрани душите ни, запази нашите семейства от раздори и неразбирателства, благослови нашите всекидневни трудове и задължения, дари здраве на душите и телата ни, упътвай ни да растем в добродетелите, които ти си вградил в характера си, за да поживеем тих и безгрешен живот под покрова на Светата Единосъщна и Неразделна Троица и прославяме заедно със всички светии Отца и Сина и Светаго Духа сега и винаги и во веки веков. Амин! 

     

    Житие на свети Спиридон, епископ Тримитунтски

    Св. Спиридон бил един от великите светители и чудотворци на IV век. Той се родил на остров Кипър от прости родители и сам, както съобщава неговият житиеписец, бил винаги прост по нрав, смирен по сърце и благ по живот. От детинство бил овчар. Като станал пълнолетен, той се оженил, но скоро овдовял и започнал да употребява целия си имот за помагане на ближните, които обичал искрено, както заповядал Господ: хранел бедни и сираци, приемал радушно странници.

    Господ му помагал в неговите добри дела, като му дарувал сила по чудесен начин да изцерява болните.

    В царуването на император Константин Спиридон бил поставен епископ в гр. Тримитунт, на остров Кипър.

    Скоро Спиридон се прославил с чудотворната си дарба. Постоянно при него идвали болни за помощ и изцерение; царете му оказвали почит, но всичко това не подействало върху смиреното сърце на светителя. Той знаел, че земната слава е нищожна. Да угоди на Бога било винаги негова единствена грижа. И в епископския си сан той запазил своите прости обичаи: избягвал всякакъв разкош, продължавал да се занимава със земеделие и сам заедно с жътварите жънел своите ниви; във всяко време бил достъпен за бедните, като употребявал за подпомагане всичко, което имал - давал помощи и съвети, поучавал с прости думи, пълни с любов и божествена мъдрост. Всички нещастни отивали при св. епископ с твърда надежда, че непременно ще намерят у него съчувствие и помощ.

    Във време на Спиридоновото светителство веднъж на острова настанала голяма суша, от която изсъхнали всички плодове и посеви, и настъпил голям глад. Жителите прибягнали до молитвите на епископа, и на другата година се получило чудно плодородие и изобилие на всичко. Но след няколко години гладът пак довел до отчаяние бедните жители на острова. Някои от богатите пък се радвали, понеже по време на плодородието събрали грамадни запаси и сега могли да се надяват да ги продават на по-изгодна цена. Един богат търговец закупил от друга страна голямо количество жито. Когато корабите му пристигнали, той заповядал да сипят всичко в хамбарите му, за да продава по-скъпо, когато гладът се усили. Това време скоро настъпило. Търговецът получавал големи печалби, но не искал с нищо да помогне на бедните си съграждани. Един бедняк дошъл при него и настойчиво молел за малко жито, за да не умре от глад със семейството си. Той му отказал немилостиво. Нещастният дошъл при св. Спиридон и със сълзи му разказал за крайната си сиромашия. "Не плачи - казал светителят, който имал пророчески дар, - защото тъй говори Дух Свети: утре твоята къща ще се напълни с храна, а богатият ще те моли и ще ти предлага пшеница даром". В същата нощ буря с проливен дъжд разрушила хамбарите на богатия търговец и водите, като се разлели, разнесли неговите огромни запаси. Търговецът в отчаяние молел жителите на града да му помогнат да спаси поне част от имуществото и като срещнал бедняка, комуто отказал да помогне, молел го да вземе толкова, колкото му е нужно. Той разбрал, че бедствието му е пратено от Господа като наказание за жестокосърдечието му.

    Просветен от Св. Дух, Спиридон узнавал тайните помисли и прегрешения на хората. Такава прозорливост му помагала да поучава чрез чувства на любов и милосърдие към ближните...

    Прочетете повече тук:

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/12.12_sv_Spiridon_Trimitutski.htm

  • Молитвено правило на свети Серафим Саровски за миряни и наставления на светията

     
    Молитвено правило
    Преподобният Серафим Саровски смятал молитвата за толкова необходима за живота, колкото и въздухът. Той съветвал и изисквал от своите духовни чеда да се молят непрестанно и им определил такова молитвено правило, останало под името "Правило на Серафим Саровски".
     
    Като стане от сън и застане на определеното за молитва място, всеки трябва да чете тази спасителна молитва, която Сам Господ е предал на човеците, тоест "Отче наш" (три пъти). 
    След това "Богородице Дево, радвай се" (три пъти). И накрая, един път Символа на вярата.
     
    Като извърши това утринно правило, нека всеки християнин да отива по своя работа и работейки или намирайки се на път, да казва тихо: "Господи Иисусе Христе, помилвай ме, грешния".
     
    Ако наоколо има хора, занимавайки се с работата си, да казва наум само: "Господи помилуй", и така да продължава до обяд.
     
    Преди обяд да извърши същото правило.
     
    След обяд и до вечерта, вършейки своята работа, всеки трябва да казва тихо: 
    "Пресвета Богородице, спаси ме, грешния".
     
    Когато се случи да останем сами, трябва да казваме:
    "Господи Иисусе Христе, по молитвите на Богородица, помилвай ме, грешния".
     
    Отивайки да спи, всеки християнин трябва да повтори утринното правило, и след него, като се огради с кръстното знамение, да заспива.
     
    Светият старец казвал, че ако християнинът се придържа към това малко правило, като спасителна котва сред вълните на светската суета, изпълнявайки го със смирение, може да достигне висока духовна мяра, защото тези молитви са основни за християнина.
     
    Първата - като слово на Самия Господ и дадена от Него като образец на всички молитви, втората е принесена от небето от Архангела в приветствие на Пресветата Дева, Божията Майка. А третата съдържа всички догмати на вярата.
     
    Който има време, нека да чете Евангелието, Апостола и други молитви, акатисти и канони. А ако някой няма време или сили и не може да изпълнява и това правило - бил той подчинен или властник, или немощен, мъдрият старец съветвал да го изпълнява и лежейки, и работейки, помнейки казаното в Писанието: "Всеки, който призове името Господне, ще се спаси".
     
    Наставления
    „От какво осъждаме братята си? От това, че не се опитваме да познаем самите себе си. Който е зает с познаването на самия себе си, той никога няма да забелязва недостатъците на другите. Осъждай себе си и ще престанеш да осъждаш другите.
     
    +++
     
    Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около теб.
     
    +++
     
    Изкушенията на дявола са подобни на паяжина. Достатъчно е само да я духнем - и тя ще изчезне. Така е и с врага - дявола; достатъчно е само да се оградим с кръстния знак - и всичките му козни изчезват напълно.
     
    +++
     
    Молитвата, постът, бдението и всички други християнски дела, колкото и добри да са сами по себе си, те самите не са целта на християнския живот, макар че са необходимите средства за неговото постигане. Цел на християнския живот е придобиването на Светия Дух.
     
    +++
     
    Нещастният, зъл човек разрушава всичко, обижда даже най-близките и скъпи хора, а добрият човек, излъчващ мир и радост около себе си, възстановява разрушеното, утешава страдащите, помага на нуждаещите се.
     
    +++
     
    "Душевният мир се придобива чрез скърби....Пътят на искащия да угоди на Бога минава през много скърби."
     
    +++
     
    "Не бива да предприемаме подвизи, които превишават силите ни, а да се стараем нашият приятел - тялото - да бъде верен и способен за извършване на добродетели. Трябва да вървим по средния път, като не се отбиваме, ни на дясно, ни наляво /Притч.4:27/: на духа да даваме духовното, а на тялото - телесното, необходимо за поддържане на временния живот. Не трябва да се отказваме и от обществен живот от това, което той изисква от нас, по думите на Писанието: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу /Мат.22:21/.
    Източници:
     
     
     
  • Неделя Кръстопоклонна трета от Великия пост

    Неделно литургийно свето Евангелие

     

    "И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

     

    Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.

     

    И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила".
    Марк 8:34-38, 9:1

     

      

     

    Тълкувание

     

    Като средство за наказание разпятието е използвано най-напред във Финикия и Картаген, откъдето преминава в Рим, а от Рим в Палестина. Според римския държавник, философ и блестящ оратор Марк Тулий Цицерон, живял от 106 до 43 г. преди Христа, кръстното наказание се считало за най-жестокото и най-позорното, на което римски граждани не били подлагани, а само роби и големи престъпници. Осъдените носели сами кръста си до мястото на разпятието. В началото на Новозаветните времена, в родината на богоизбрания еврейски народ, в столицата Иерусалим Христос беше предаден от Своя ученик. Римският прокуратор Пилат Понтийски търсеше случай да освободи Иисуса. Но народът и първосвещениците викаха: "Премахни Го, премахни, разпни Го!... И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота. Там Го разпънаха" - гласи повествованието на светите евангелисти. Оттогава кръстът се превърна в оръдие на всемирното спасение, а Голгота - най-светото Жертвоприношение.

    Неслучайно днешното литургийно евангелие ни говори за кръст. Неделята е Кръстопоклонна, третата от Великия пост, и Църквата тържествено изнася всред храма Христовия Кръст за поклонение, като ни приканва да произнасяме със сърце и душа думите на великопостната песен: "На Твоя кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим". Застанали пред Кръста, на който Спасителят беше прикован, "презрян и унижен" повече от всички синове човешки, според пророчеството на Исаия, ние се питаме: Какво беше сторил, че така жестоко се отнесоха към Него?

    - Пилат не намери в Иисуса вина, и си оми ръцете;

    - Клаудия Прокула, неговата съпруга, изпрати известие на Пилата да не прави нищо на тоя праведник, защото на сън пострада много заради Него;

    - Юда върна сребърниците и каза: "Сгреших, че предадох невинна кръв", след което отиде и се обеси;

    - Римският стотник и неговите войници, които пазеха при Кръста, извикаха в часа на смъртта: "Наистина Божи Син е бил Този Човек";

    - Първосвещениците Го обвиниха, че нарича себе Си "Син Божи".

    А това беше самата истина! Никой не откри в Него грях или вина! Въпреки неговата невинност, Той беше осъден на смърт. Седем века преди Голгота, вдъхновен от Светия дух, пророк Исаия даде отговор на този мъчителен въпрос: "Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи... Той бе изпонаранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез неговите рани ние се изцерихме".

    Вгледани в Христовия Кръст, ние се учим на търпение - безценна и необходима по всяко време и при всички обстоятелства добродетел. Тя съхранява сили и предпазва от прибързани решения и постъпки. Христовият Кръст ни учи на безпределна любов. Да обичаме себе си, майка и баща, братя и сестри, семейство и деца, приятели, всички, от които очакваме и получаваме добро, е съвсем естествено. Но да обичаш враговете си и да се молиш за тях, както Иисус на Кръста: "Отче, прости ми, понеже не знаят, що правят!"- това е пълнотата и съвършенството на любовта, при която няма следваща степен, няма друга възможна категория, по-висок морален връх. Светият Кръст Христов ни учи и на смирение. Вечният Бог, Творецът на Вселената, Синът Божи смири себе Си, "бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна"- свидетелства свети апостол Павел.

    В богослужебната химнология Христовият Кръст се величае като всеоръжие, т.е. най-съвършеното, най-универсалното оръжие, но което единствено не погубва, не отнема живот, а дарява живот, благодат и спасение. С какъв друг знак би си позволил човек да осени скъпата си рожба, гърдите си в началото на трудовия делник и преди нощната почивка!? Кръстното знамение съпътства целия живот на християнина - от свещения купел при тайнството Кръщение до последното съзнателно движение преди смъртта. Няма друг Символ на земята, който да е толкова почитан, толкова скъп и съкровен! Коленичил пред Него, в подножието на Голготския Кръст, големият френски мислител Блез Паскал филососки възкликва: "Не бих Те търсил, ако не бих Те намерил!"

    Човешката душа по рождение носи в себе си религиозна потребност от Бога, глад и жажда по Бога, усещането и съзнанието, че Той наистина съществува и реално присъства в съдбите на човечеството и във всяка лична съдба. Светата Църква мъдро ни напомня в средата на Великия пост за символа на Божията любов - честния и животворящ Кръст Христов, за да ни вдъхне търпение, обич и смирение и да ни ободри с неговата сила за продължаване на великопостния подвиг и достойно посрещане на славното Христово Възкресение.

    Николай Хаджиев

     

     

    Силата на Светия Кръст

     

    † Траянополски епископ Иларион

     

    Третата неделя от Великия пост е Кръстопоклонна. Чрез припомняне кръстните страдания на Господ Иисус Христос по средата на поста Църквата иска да подсили верните в подвига на поста, тъй като почитта, отдавана на св. Кръст, се предава на Самия Господ Иисус. Дървото на живота бе посред рая. Адам съгреши в средата на деня, затова и в средата на Великия пост се издига Кръста - дървото на спасението. Когато тръгнем по нагорен път, бързаме да достигнем до някое сенчесто дърво; да се подслоним, да отдъхнем под него и така, с подновени сили да продължим да се изкачваме нагоре. Тъй и през Великия пост Църквата издига св. Кръст, дървото на живота, и укрепени във вярата за спасението дошло чрез него, да съберем сили в подвига на поста.

    Светият кръст дава сила в подвига на спасението. Някога той е бил оръдие на най-позорно и жестоко наказание. Но след като се освети със страданията на Христа Господа, той стана мощна благодатна сила срещу злото и греха, чест и слава за вярващите. "Кръстът е пазител на цялата вселена, кръстът е красота на Църквата, кръстът е сила на царете, кръстът е твърдиня на верните, кръстът е на ангелите слава, а за демоните - язва"- пее Църквата всяка сряда и петък.

    Кръстът е пазител на цялата вселена, красота на Църквата и сила на царете. Историята потвърждава тази истина. Константин Велики, както съобщава църковният историк Евсевий, бил във война с Максентий, който заграбил трона в Рим и отказал мирни преговори. В навечерието на решителните сражения край Рим, виждайки, че войските му са малочислени, Константин се оттеглил уединено на молитва и пред погледа му блеснал кръст, очертан от лъчите на слънцето, клонящо на заник, и надпис на него - "С това побеждавай!" Необикновено явление! Ужас обхванал императора и цялото войнство, което наблюдавало това чудесно знамение. През нощта Господ Иисус се явил на Константин и му заповядал да направи хоругва-знаме с очертание на кръста и да го издигнат срещу врага. Константин изпълнил поръчението. Кръстът блеснал на знамето в скъпоценни камъни. Подобни знамена с изображение на кръст били понесени от всичките му полкове. Войниците, множеството от които били християни, се въодушевили. Вражеските войски били разбити. Константин Велики влязъл в Рим победоносно и през 313 г. бил издаден едикт за свободно изповядване на Христовата вяра. Народът ликувал...

    Източник: http://www.pravoslavieto.com...

  • Неделя на Блудния син - втората подготвителна неделя за Великия пост

    Завръщането на блудния син - гръцка икона

    Неделно литургийно свето Евангелие

    На литургията 1Кор. 6:12-20. Евангелие от Лука 15:11-32

    "И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

    А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

    А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,

    защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лук.15:20-24).

     

    Блудният син

    Блудният син се осъзнал. Осъзнаването е началото на обръщането на грешника към Бога. Осъзнавайки се, той ясно разбира от какво точно се нуждае душата му и какво не му достига. Спомня си за Небесния Отец и благата, от които се е лишил самоволно, отлъчвайки се от Него. Така решава и да се завърне при Бога, т. е. да остави греховния живот и да живее отново по Божиите заповеди.

    Заблудилият се и разкайващ се син не търси зачитане на достойнството и правата си на син и е доволен дори от положението на слуга в дома на баща си. С това притчата за Блудния син показва какво трябва да бъде смирението на каещия се грешник.

    Заблудилият се син бил приет от бащата. Притчата учи чрез това, че доброто намерение е тогава спасително, когато без бавене се приведе в изпълнение. Бащата посреща с радост и обдарява завърналия се заблуден син. Това е светлият образ на дивното Божие човеколюбие към всеки каещ се грешник.

    Св. Филарет Московски

     

    Безграничната Божия любов
    Завръщането на Блудния син

    "А като дойде в себе си, рече:...Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син... И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува." (Лука. 15:17-20)

    Завръщането на блудния син - руска иконаСветата Църква премъдро е отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т. нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият за Православната църква празник ­ Възкресение Христово ­ не само че се предшества от 48-дневния Велик пост, а и от четири подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното настроение у християните.

    В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека ­ гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.

    И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?

    Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.

    Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си ­ празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...

    Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.

    Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.

    Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?

    Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.

    И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.

    Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста...

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/podgotvitelni/bludnija_sin/index.htm

  • Неделя на Православието, първа от Великия пост

    Неделя Православна. Икона от антиохийския патриаршески манастир Баламанд. Източник: balamandmonastery.org.lbОтминаващият двадесети век беше век на опитното знание, на фактите, на практическия разум. Категории, които не промениха живота на човечеството по посока на доброто. Обратно, днес повече от всякога господстват неправдата и насилието, разделението и противопоставянето. Груби материални интереси диктуват всичко и мотивират отношенията между хора и държави.

    В подобен свят се роди Спасителят Иисус Христос, за да възвести "Благоприятната Господня година", т.е. времето на духа, приоритетите на благодатното Небесно Царство пред относителните земни блага. Чрез проповедта Си Той направи достояние на всички Откровеното Учение, а с живота и делата Си и най-вече с Голготската си Жертва доказа, че това Учение не е човешка доктрина, а свръхестествено Благовестие и Божие изпълнение.

    Христовото учение и спасителните благодатни дарове не биха станали съизмерими на целия свят до неговия свършек и не биха достигнали до всички човеци през всички времена, ако не бяха онези свети мъже, наречени апостоли, с които Господ основа Своята Църква и които първи възвестиха Евангелската истина за Изкуплението на човечеството чрез скъпоценната кръв на Божия Агнец ­ Иисус Христос (вж. Иоан 1:43-51).

    Току-що прочетеното евангелие от св. Иоан Богослов ни разказва за повикването на първите Христови ученици. На Неговия призив "Вървете след Мене!" те всички изоставиха занятие, имущество, близки и Го последваха. Какво беше това въздействие върху тях? Каква беше тази сила, която в миг обезсмисли всичко от живота им дотук и те без колебание тръгнаха след Него, за да станат ловци на човеци!? Обикновените, с нищо неизвестни дотогава рибари, митари носеха в сърцата си трепета на очакването, копнежа по срещата с Обещания от Бога Месия и чудото на вярата в Него.

    Три години апостолите бяха със своя Божествен Учител. Те чуха всичките Му слова, видяха всичките Му чудеса. И като истински свидетели Той ги изпрати да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят "Евангелието на Божията благодат". Това беше най-висшето звание, най-високото служение и най-отговорната мисия, която Господ Иисус Христос възложи и повери на човеци.

    Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите извършиха чудеса: затулиха уста на лъвове, угасиха огнени стихии, притъпиха мечове, освободиха народи от робство, победиха царства. Те обърнаха света от мрака към светлината, вградили примера и живота си в делото за обновяването и облагородяването на човечеството. В основата на този подвиг беше отново вярата в Единия, Истинския Бог.

     

    А днешната неделя, първа от Великия пост, светата Църква нарича Православна, защото в нея се възпоменава победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външни врагове ­ езичници-гонители, а през четвърти, пети, шести, седми и осми ­ цели пет века, над вътрешни врагове ­ еретици, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, и разколници, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и унищожат.

    Неделята е Православна, защото на този ден Църквата почита и паметта на всички борци за тържеството на Православието.

    Този празник е учреден в 842 година, след окончателната победа над еретиците-иконоборци на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.

    "Православието е носител на Христовата истина. В него е запазено Христовото учение чисто и непроменено, така както е предадено от Спасителя и от Неговите апостоли, независимо от вековните борби против него."...

     

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/01_Nedelja_Pravoslavna/index.htm

  • Неделя на св. Григорий Палама, втора от Великия пост

    Св. Григорий Палама, гръцка икона. Източник: oca.org

    Неделно литургийно свето Евангелие

     

    "След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото.

     

    И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете.

     

    Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?

     

    Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си.

     

    Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали"(Евангелие според Марк 2:1-12).

     

     

     

    Тълкувание на неделното Евангелие в Неделя на св. Григорий Палама

     

    Чудесни изцеления в Христовото име стават и днес, и винаги ще стават. Но какво казва Христос на излекувания? Вместо да постави диагноза, вместо да напише епикриза, Той простичко изрича: "Прощават ти се греховете!"А книжниците, макар и враждебни, неволно изповядват: "Кой може да прощава грехове, освен един Бог?"

     

    Причината за болестта бил грехът. Какъв, Свещеното Писание не пояснява. Ала грехът в корените си е един и същ ­ болест на духа. И причините за нея са едни и същи ­ непослушание към Бога, отдалечаване от Неговата благодат, безверие и гордост.

     

    Човешката логика е готова да заключи, че телесните страдания тогава идват като наказание, понякога твърде сурово. Мнозина даже бързат да обвинят Бога в жестокост и несправедливост.

     

    Ала погледнато през вярата, более ли духът ­ и тялото ще заболее. Защото просто такава е човешката същност ­ духовно-телесна.

     

    Нещо повече, за вярващия болестта е напомняне за греха и повик към покаяние. За всеки, който е избрал да бъде християнин, думите "излекуван си" не стигат. Копнежът ни е най-вече да чуем онзи благ глас: "Чедо, прощават ти се греховете!"

     

    Чудесното изцеление от свидетелството на св. евангелист Марк насочва вниманието ни не само към разказаното събитие, но и към изповядването на Христа като един от темелите на православната вяра.

     

    "Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове."Сиреч, Синът Божи заради нашето спасение е станал Син Човечески. Или, според учението на св. отци, Божието Слово се въплъти и стана Човек. И оттук ­ изцеление и опрощение, благодат и сродяване с Бога, спасение и вечен живот.

     

    Колкото до чудото ­ не е необходимо винаги да го очакваме, едва ли не да го изискваме от Бога. Понякога то става просто и незабележимо, присъства в ежедневието, съпътства ни в бита. А същината му невидимо се съдържа дълбоко във вярата.

     


    брой 5 от 22 март 1998 година

     

     

     

     

     

    Евангелие според Марк:

     

    (1-7) След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото. И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете.

     

    Какво означават думите: След няколко дни? Означават: „След като изминали няколко дни". След влизането на Господ в Капернаум, мнозина, като чули, че Той е в една къща, се събрали с надеждата за лесен достъп до Него. При това вярата на мъжете, донесли разслабения, била толкова голяма, че те разкрили покрива на къщата и го пуснали. Затова и Господ му дава изцеление, като вижда вярата на тези, които го донесли, или и вярата на самия разслабен. Защото и самият той не би позволил да го вземат, ако не вярваше, че ще бъде изцерен. Впрочем Господ често изцерявал заради вярата само на донасящия, макар носеният да не бил вярващ, и обратно, често лекувал заради вярата на донесения, макар донеслите го да не вярвали. Най-напред Той опрощава греховете на болния, а после лекува болестта - защото най-тежките болести в по-голямата си част са породени от грехове, както и в Евангелието от Йоан Господ обяснява с греховете произхода на болестта на
    един разслабен (Йоан. 5:14). Този споменат при Йоан разслабен не е един и същ със споменатия сега: напротив, това са двама различни човека. Защото споменатият при Йоан нямал човек, който да му помогне, а сегашният има четирима; първият бил в къпалнята при Овчи порти, а този - в къща, онзи бил в Йерусалим, а този - в Капернаум. Могат да се намерят и други разлики между тях. Но трябва да се каже, че споменатият при Матей (гл. 9) и тук при Марко е един и същ.

     

    (6-12) Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали!...

     

     

    Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама

    Бог е предвечна и присносъщна светлина, пълна и абсолютна святост. Общението с Него води към духовно озарение, доставя на душата неизказана блажена радост. А богообщението се постига чрез молитва, нравствено усъвършенстване, духовни подвизи и свято безмълвие. По тоя път са достигнали богообщение и святост великите отци-мистици на православния Изток. Един от тях е и днес честваният св. Григорий Палама, архиепископ Солунски - велик поборник за православната вяра и най-изтъкнатият представител на онова духовно-съзерцателно движение през XIV в. в Източната (Православната, бел. ред.) църква, което е известно под името исихазъм, т. е. безмълвничество.

    Нека днес накратко да се запознаем с живота и учението на св. Григорий.

    Този боголюбец се родил към края на XIII в. от знатни, благочестиви и духовно просветени родители. Св. Григорий получил добро християнско възпитание и високо за онова време образование. От малък обаче останал без баща. Грижата за издръжката и възпитанието на своите осиротели деца поела духовно просветената му майка. Още от рано св. Григорий проявил склонност към съзерцателен живот. Макар и още младеж, той водел строго монашеско житие. Когато станал пълнолетен, решил напълно да се отдаде в служение на Бога.

    Заедно с двамата си братя Григорий заминал за Света Гора, която по онова време била цветуща духовна градина и крепост на Православието. Майка му, заедно с деветте си дъщери, също приела монашество.

    В Атон младият монах Григорий се поставил под духовното ръководство на старец Никодим. Цели осем години този опитен старец въвеждал и възвеждал Григорий в духовния живот. След смъртта на стареца Никодим Григорий се заселил в лаврата на св. Атанасий Атонски. Тук в продължение на десет години той прекарал в най-строг аскетически живот. Чрез пост и молитва, в безмълвие и съзерцание, той все повече възраствал в духовния живот и достигнал върха на богосъзерцанието.

     

     

    Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/02_Palama/index.htm