Страстната седмица

Последната седмица от земния живот на Господ Иисус Христос се нарича "Велика" или "Страстна седмица", т.е. Седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Животът на Господа наближавал своя край. Възкресил в събота Лазаря, тържествено посрещнат, влязъл в Йерусалим на Цветница, Той доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Си неизбежност.

Всеки ден от Страстната едмица е наречен велик и свят, и през всеки един от тях  Църквата възпоменава чрез специални богослужения пътя на Христос към Голгота, страданията и изкупителното Му дело на Кръста.

Богослужението през Страстната седмица

Великопостните служби през делничните дни на Великия пост са характерни със своето покайно пеене. Царските двери остават затворени, като символ за отделянето на човека от Царството Божие. Църковното облачение е тъмно, обикновено в лилаво - цвета на покаянието.

През делничните дни не се извършва Божествена литургия, но за да могат вярващите да се подкрепят в своето подвижническо усилие на поста, чрез приемане на Св. Причастие, се извършва Литургия на преждеосвещените Дарове. Тази служба е много древна, споменава са в каноните от VII в., но е създадена по-рано. По традиция за неин създател се счита св. Григорий Двоеслов, папа Римски (VI в.).

Преждеосвещената литургия се състои от тържествена великопостна вечерня, към която е добавено пренасяне на св. Дарове в олтара и причастяване, но самото освещаване на Даровете не се извършва. Това става по време на Литургията предишната неделя. Затова и службата се казва Преждеосвещена литургия, т.е. на предварително осветените Дарове. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни.

Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя. Това е началото на Пасхалното тържество. По време на Литургията на Лазаровден Църквата прославя Христос като "Възкресение и Живот", Който още преди Своите страдания и смърт, с възкресяването на Лазар утвърдил предобраза на всеобщото възкресение на човечеството. Именно заради възкресяването на Лазар Христос бил прославен от народа като дългоочакван Месия, Цар Израилев, като изпълнение на старозаветните пророчества.

Самият празник на триумфалния Вход Господен в Иерусалим (Цветница или Връбница) принадлежи към дванадесетте Господски празника. Неговото богослужение е свързано с това на Лазаровден.

На вечернята преди празника се четат пророчествата за Царя-Месия от Стария Завет заедно с евангелските разкази за влизането на Христос в Иерусалим.

На утренята се благославят върбовите клонки, които държим в ръце през време на цялата Литургия, показвайки по този начин, че посрещаме Иисус Христос като Цар и Спасител.

Прот. Томас ХОПКО "Основи на Православието"
Църковен вестник, Брой 7 от 17 април 1998 година

Виж също: Преждеосвещена Света литургия

Велики понеделник, Велики вторник и Велика сряда

През първите три дни на Страстната седмица Църквата припомня последното пребиваване на Господа в Йерусалим. В тези дни богослужението е твърде наситено: извършват се полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието и Литургия на преждеосвещените Дарове. По време на часовете се изчитат четирите Евангелия до Евангелието по Йоана гл. 13, 30 стих. На места четенето им започва още от петата или шестата седмица на Великия пост.

Велики понеделник

На Велики понеделник евангелистите ни разказват как Божият син влязъл в Йерусалимския храм и го намерил пълен с търговци. Обхванат от свещен гняв, Той прекатурил масите им, а тях самите изгонил, защото храмът е дом за молитва, а не тържище. (Мат. 21:12-13, Марк 11:15-19; Лук.19:45-46).

Във Велики понеделник Църквата прославя св. патриарх Йосиф - син на св. патриарх Яков и предобраз на Иисус Христос. Йосиф бил продаден от своите братя на пътуващи за Египет търговци. Там, в чуждата нему страна, той преминал през множество страдания, но фараонът го направил втори по власт и положение в цялото царство (Бит 41:38-46). Подобно на Йосиф Господ Иисус Христос бил предаден от евреите на езичниците, бил измъчван и страдал заради човешките грехове.

Църквата ни предлага да размислим също над образа на безплодната смокиня (смоковница), която изсъхнала след като била прокълната от Господ (Марк 11:12-14, 20-26, Мат. 21:18-22). ''Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън'' (Мат. 3:10).

Така и ние ще бъдем осъдени, ако не живеем в молитвено общение с Бога, не се стремим да се усъвършенствуваме във вярата, не се изпълваме с добродетели,  и не принасяме духовни плодове.

Велики вторник

"И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде" (Мат. 25:13)

(Евангелско чтение: на утрената Мат. 22:15-23:39; на литургията Мат. 24:36-26:2).

Велики вторник е ден за поучения и последни нравствени наставления: Господ Иисус Христос ни дава пример как да благотворим - не да даваме от излишъка си за тази цел, а като бедната вдовица да отделим от последните си материални средства.

Когато говори за приближаването на дните на борба и изпитание, Христос разказва за десетте мъдри девици, които били винаги готови да посрещнат Спасителя (Мат.25:1-13). Напомня ни, че трябва "да бодърстваме и да не униваме", и да държим светилниците си запалени в очакване на Божествения Жених. Затова на Велики вторник Църквата пее:

Ето младоженецът иде в полунощ,
и блажен е тоя раб, когото намери буден,
а недостоен е оня, когото намери безгрижен.

Прочее, внимавай, душо моя, да не те налегне сън,
та да бъдеш предадена на смърт и да останеш вън пред затворените врати на Царството,
но опомни се и възкликни: свят, свят, свят си, Боже,
заради Богородица помилуй нас!

''Светило за тялото е окото'' (Мат. 6:22), казва Господ, т.е. непомраченото човешко сърце и душа, а '"маслото е милостинята или всичките ни добри дела" (св. Йоан Златоуст). Живеейки добродетелно, със страх Божи и упование в Господа, ще бъдем готови да посрещнем Спасителя и да влезем в брачния чертог – Небесното царство.

Църквата ни припомня също притчата за талантите (Мат. 25:14-30) и ни приканя да се трудим и да усъвършенстваме способностите, с които Бог ни е дарувал.

После следват пророчества за съдбата на град Йерусалими за последните дни при Второто пришествие Господне (Мат. 25:31-46, Марк 13:1-31, Лук. 21:5-38).

Виж също:

Вторник на Великата седмица

Велика сряда

В деня на Светата и Велика сряда се припомня едно от последните събития преди спасителните за нас страдания на Господ: за многоценното миро, което в искреното си разкаяние една грешница изляла върху главата на Спасителя (Мат.26:6-13, Марк 14:3-9). Успяла да влезе в дома, дето бил Христос, жената, носеща алабастърен съд с драгоценно миро, искала да засвидетелствува почитта си към Него. В бързината, да не й се пречи на доброто намерение, тя счупила съда, по-лесно да се разлее мирото.

Скъпоценното миро струвало триста динария (Марк 14:5), затова някои възнегодували против нея: "защо е това прахосване?", "мирото можеше да се продаде и парите да се раздадат на сиромаси". А Христос им отговорил "сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога имате", "тя извърши добро дело за Мене[като] превари да помаже тялото Ми за погребение".За това й усърдие ще се разгласи по цял свят. Подобно на блудния син грешницата осъзнала греховете си и ''дошла в себе си''. Да се опомним и ние за нашето духовно състояние и да се разкаем за греховете си, та с нашите покайни сълзи да "помажем" Господа като оная разкаяла се жена.

В същия ден си припомняме и решението на Синедриона да осъди Иисус Христос. Тогава Иуда Искариот отишъл при иудейските първенци и уговорил да Го предаде за тридесет сребърника (Мат. 26:14-16, Марк 14:10-11, Лук. 22:1-6). И ние се замисляме: дали и ние, които носим Христовото име, не предаваме Христа чрез нашите небогоугодни дела? От тоя ден коленопреклоненията на молитвата не престават.

Виж също:

Сряда на Великата седмица

Велики четвъртък - Възпоминание на Тайната вечеря

На тоя ден Господ Иисус Христос извършил пасха в дома на един жител на Йерусалим (Мат. 26:17-35, Марк 14:12-31, Лук. 22:7-38, Иоан 13:1-17, 26). Преди вечерята Той умил краката на апостолите и казал: ''не дойдох да ми служат, а да послужа''.После Спасителят установил св. тайнство Евхаристия (Причастие), като Сам причастил светите апостоли. По великата си милост Господ и на нас дава възможност да приемаме Неговото истинско тяло и кръв по време на св. Литургия, та като приемам Христос вътре в нас, да се стремим да Го задържим чрез чистотата на сърцето си.

След като завещал новата заповед за любов към всички, Христос явил на учениците Си, че ще бъде предаден. В недоумение учениците питали, кой ще стори това. Запитал и Иуда, и Христос му отвърнал тъй кротко, че другите не разбрали. Иуда станал, излязъл и те помислили, че отива да прави покупки, понеже той бил ковчежник.

След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина (Мат. 26:36-46, Лук. 22:39-46, Иоан 18:1), дето се молил до идването на предателя.

Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, които разказват за Христовите страдания.

Чрез тях ставаме свидетели на подигравките, мъките и кръстната смърт на Христос, чрез която Той ни изкупи. ''Ето Агнецът Божий, който прие върху Си нашите грехове.''И отново се замисляме дали и ние не разпъваме  Христос чрез нашите страсти и грехове...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/strastnata_sedmica/index.htm

Божията десница

Господи, в Твоята длан съм мъничка свещичка,

запалваш пламъка й, грейва тя, като звездичка.

Държиш ме в Твоята десница и от зло ме пазиш.

Единствен Ти си верен и няма да ме изоставиш.

А ние често сме като вълните морски,

в житейския си път, в суетите хорски.

Забравили за Твойта Кръстната Жертва,

изпитанието за душата ни е проверка.

Прости ми Боже, че с грехове те наранявам,

годините се нижат, в плътта си остарявам.

И земната свещичка някога ще изгори,

душата ще застане пред небесните врати.

За всяка своя стъпка аз Пред теб ще отговарям,

затова свещичката си днес в ръката Ти оставям.

На мъдрост научи ме, по Волята Ти да живея,

нищо от Твоите благословения да не пропилея.

Източници:

Текст: Цветелина Гергинова

фото: https://www.google.bg/

Всички знаем, че днес както никога досега, нашите деца са изложени на всевъзможни опасности и предизвикателства от всякакъв вид. Тези предизвикателства не са вече вън от нашия дом, но са влезли до голяма степен вътре, дори в стаите и чантите на нашите деца, след като е достатъчна само една обичайна  употреба на компютър, интернет или телевизия, и всеки, който иска може да види и научи всичко. Тази наша действителност за съжаление е безпощадна и неумолима, и искаме или не, нашите деца израстват в тази среда, и колкото и да ги предпазваме, опасността е във всеки момент близо до тях. И докато са малки и ни слушат е добре, какво се случва обаче когато навлязат в пубертета, както и с навършването на пълнолетието? Това е болен въпрос на повечето чувствителни и отговорни родители.

Темата, с която ще се занимая, е: възпитанието на детето според стареца Паисий.

По благоволението на всеблагия Бог ни бе дадено благословението да познаваме отблизо преподобния старец Паисий, да го видим, да го чуем и докоснем ръка за ръка обитаващата в него благодат на Пресветия Дух. Така, посредством боговдъхновените негови слова и писания ще се опитам да ви разкажа с малко думи, кои са възгледите и учението на преподобния старец за възпитанието на децата.

Както всички светци, така и старецът Паисий локализира началото на възпитанието на децата дори преди самото им раждане; възпитанието на детето започва от бременноста, казва старецът. Ако майката, която носи плода се нервира и притеснява, ембрионът в нейната утроба се вълнува. Докато, ако майката се моли и живее духовно, детето в нейната утроба се освещава. Затова, когато жената е бременна, тя трябва да се моли, да изследва малко от Евангелието, да пее, да няма стрес, както и другите да внимават, като не я притесняват. Тогава детето, което ще се роди ще е осветено и родителите няма да имат проблем с него, нито когато е малко, нито когато порасне.^[1]

Нашата Църква винаги е вярвала, а днес науката тържествено я оправда чрез изследването и разчитането на генетичния код (ДНК), че още от първия момент на зачатието в майката, имаме съвършен човек. Следователно възпитанието започва от първия момент на влизането на новия човек в този свят. Затова преподобният старец говори толкова категорично за периода на бременността, защото вече научно е прието от всички, че ембрионът приема влияния от психологията на бременната майка, но дори и от околната среда. Днес говорим за психология на ембриона като наука, от която проличава колко важен е този период от живота на човека, в който започва да приема първите добри или лоши семена на влияние, още оттогава, когато е бил ембрион. Главно обаче родителите са тези, които въздействат пряко във възпитанието на ембрионния човек, и специално бременната майка.

Колко са майките, които са водили свят живот и са имали осветени деца! Ето, майката на стареца Хаджи-Георги. Дори и млякото на тази благословена майка, от което е сукал Гавриил, светското име на стареца Хаджи-Георги, е било аскетическо ^[2].

Родителите имат отговорността за възпитанието още от ембрионна възраст. Ако родителите, казваше преподобният отец, във времето когато детето е все още в корема на майка си, се молят, живеят духовно, детето ще бъде осветено. И ако впоследствие му помогнат духовно, то ще стане осветен човек и ще подпомогне обществото.^[3]

Доколкото възпитанието на детото започва от неговата ембрионна възраст, много повече то продължава, когато вече детето се роди и е под настойничеството на своите родители. Затова родителите трябва да чувстват голяма благословия, голяма привилегия, но и голяма отговорност за това, че са станали родители на един нов човек, на един образ Божи в този свят. Бог, казва старецът, е дал на първосъздадените, на Адам и Ева, голямата благословия да станат Негови сътворци. Впоследствие родителите, прародителите и т.н., са сътворци на Бога и те, защото дават тялото^[4].

Веднага щом майката и бащата приемат радостта като поемат детето в ръцете си,  същевременно поемат и отговорността за възпитанието на този нов човек, на тяхното дете, чиято първа цел на живота е да стане подобен на своя баща Бог, обичайки свободно и изцяло Христа, отхранен с благодатта на Светия Дух в светите тайнства на Православната Църква на нашия Христос. Родителите трябва да знаят, че тяхното им дете, колкото и да е ангелче, носи наследствено в себе си последствията на паденията, разчупването на образа Божи и влечението към лукавите неща още от неговата младост. Затова, като един добър педагог, преподобният Паисий казва: родителите трябва да подпомагат децата духовно когато са малки, защото тогава и слабостите им са малки и лесно могат да се отсекат. Те са подобно на пресен картоф, който, ако малко го постържиш, той се обелва. Когато обаче остарее, ти трябва да вземеш нож и да го очистиш, ако пък има и някое черничко, ще трябва да проникнеш и още по-дълбоко^[5].

Възпитанието на децата е необходимо от малка възраст, защото в тази възраст влизат добрите принципи и благите семена, които впоследствие ще дадат добрите плодове. Всички ние имаме опит, колко влияе детската възраст върху живота на човека, така че когато психолозите се занимават с многобройните психологични проблеми на съвременния човек, те винаги прибягват до тяхната детска възраст, търсейки да открият там причините и травмите, които въздействат върху целия остатък от живота. Родителят трябва да знае, че възпитанието е подобно на медицинското изкуство, което от една страна трябва да лекува, борейки се срещу микробите, засилвайки обаче организма чрез лекарствена терапия, за да функционира той нормално. Отнасяйки се към свети Арсений Кападокийски, чийто житие е написал, преподобният старец Паисий описва как свети Арсений е използвал и сходни упражниения при децата, (освен, че ги учел на писменост като учител, какъвто бил), но паралелно с това и да осмири страстите им, за да развие тяхното мъжество. Преподавал е на децата и умната молитва: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме” или “В името на Христа и Богородица”, а когато понякога са грешили или правили някоя пакост, той ги е учил да казват: “Съгреших ти Господи”. Казвал им е да режат парчета лозови пръчки, да ги нанизват и да ги правят на броеница (като плетена броеница), за да броят молитвите и съответните поклони, които е имал всеки един като правило, и така умът на децата се очиствал чрез непрестанната молитва^[6].

Тук трябва да отбележим мястото на подвига при децата, за да придобият чувство на мъжество и да не се страхуват от страданията, тъй като им предстои да придобият благото,  да придобият добродетелта. Боязливостта на душата е рожба на себелюбието, а според светите отци себелюбието е рожба на маловерието. Така свети Арсений практически помагал на децата да придобият мъжество, така че след това чрез чувството за мъжество, както казва старецът Паисий по-долу, да осмирят своите страсти и да очистят своя ум чрез непрестанното призоваване на името на нашия Христос, както и чрез поклоните на всеки един от тях на единственно истинския Бог и наш Спасител. Много важно е също така, че преподобният Арсений е учил децата да имат надежда и да черпят сила от името на Христа и Богородица, както и да имат мъжеството да се смирят, когато правят грешки, да ги признават, да ги приемат и да ги поправят, казвайки: “Съгреших, Боже мой”. Колко лошо за съжаление се случва днес, когато родителите постоянно искат да оправдават своите деца поради болна любов, мислейки си, че по този начин ги обичат, като ги отглеждат в един фалшив свят на самохвалство и себеоправдание, което за съжаление в един момент ще доведе до съкрухата на детето, когато то вече се намира пред грешките и техните последствия като непреодолими стени в твърдата и отмъстителна съвременна действителност.

Подвигът на възпитанието на нашата Църква, имайки за основа разсъдливостта, действа терапевтично на душите на нашите деца, поставяйки граници на исканията, воювайки със страстите от първата им поява и очиствайки душите и телата им с любовта на нашия Христос. Разбира се, в подвига на възпитанието на децата основен признак е разсъдливостта, така че това да става с много деликатност и знание за възможностите на детето, за да не донесе то противните резултати. Веднъж попитали стареца:

– Отче, някои майки ни питат каква молитва да правят деца на 3,4 години?...

Източник: https://www.bogonosci.bg/

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.
През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: „Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: „О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до река Йордан“.
Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от техния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.
Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.
През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: „Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен“. Той чул отговор: „Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня“. Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: „Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни.“
Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: „Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш.“ Тогава тя благословила:
– Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?
– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.
– На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено от Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.
Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смущение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: „Господи, помилуй“. В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:
– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.
Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!
Като чул тези думи, старецът паднал пред краката ѝ и просълзен казал:
– Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.
– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля...

Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/propovedi/46-svetiiski/2165-0401_zhitie

В статията е ползван текст и от този източник:

текст: https://pravoslavenhram.com/%D0%B7%D0%B0-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/293

Източник: https://taniailieva06.blogspot.com/…

Неделно литургийно свето Евангелие

На литургията 1Кор. 6:12-20. Евангелие от Лука 15:11-32

"И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,

защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лук.15:20-24).

Блудният син

Блудният син се осъзнал. Осъзнаването е началото на обръщането на грешника към Бога. Осъзнавайки се, той ясно разбира от какво точно се нуждае душата му и какво не му достига. Спомня си за Небесния Отец и благата, от които се е лишил самоволно, отлъчвайки се от Него. Така решава и да се завърне при Бога, т. е. да остави греховния живот и да живее отново по Божиите заповеди.

Заблудилият се и разкайващ се син не търси зачитане на достойнството и правата си на син и е доволен дори от положението на слуга в дома на баща си. С това притчата за Блудния син показва какво трябва да бъде смирението на каещия се грешник.

Заблудилият се син бил приет от бащата. Притчата учи чрез това, че доброто намерение е тогава спасително, когато без бавене се приведе в изпълнение. Бащата посреща с радост и обдарява завърналия се заблуден син. Това е светлият образ на дивното Божие човеколюбие към всеки каещ се грешник.

Св. Филарет Московски

Безграничната Божия любов
Завръщането на Блудния син

"А като дойде в себе си, рече:...Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син... И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува." (Лука. 15:17-20)

Светата Църква премъдро е отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т. нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият за Православната църква празник ­ Възкресение Христово ­ не само че се предшества от 48-дневния Велик пост, а и от четири подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното настроение у християните.

В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека ­ гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.

И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?

Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.

Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си ­ празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...

Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.

Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.

Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?

Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.

И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.

Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/podgotvitelni/bludnija_sin/index.htm

В притчата за митаря и фарисея (Лука. 18:10-14) Господ Иисус Христос говори за двете крайности на човешкото сърце - едното, закостеняло от лицемерие, показност и горделивост, а другото - ронещо духовни сълзи от смирение и покаяние.

„Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар" (ст. 10). Фарисеинът се моли с маската на външно благочестие. Застанал напред, той благодари на Бога, че не е като другите човеци - грабител, неправедник, прелюбодеец. Подчертава като лични привилегии своя пост и десятък. Заслепен от гордост, благодари, че не е като „тоя митар". От лицемерното му сърце отдавна се е изпарила истинската добродетел - смирението. Мракът на гордостта е покрил искрата от Божия образ в човека. Но „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат" (Иак. 4:6).

Митарят пък не смее да повдигне дори очи към небето. Съкрушен от осъзнатата своя греховност, той удря с ръце гърдите си и ридае: „Боже, бъди милостив към мене грешника!" (ст. 13), без следа от лицемерие. Митарят невидимо принася своята жертва пред Бога. Св. пророк и цар Давид казва: „Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш" (Пс. 50:19).

За резултата от двете молитви Иисус Христос казва: „тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат" (ст. 14).

Св. Църква с богослужебните си последования промислително ни подготвя за великопостния период. Чуваме умилителното песнопение: „Отвори ми вратите на покаянието, Животодателю".

Нека отправим зов за помощ към небесния ни Отец с химна на покаянието: „Помилвай ме, Боже, по голямата си милост" (Пс. 50:1).

Да вземем поука от евангелския митар. Смирен от небогоугодния си живот той търси милостта на Господа. „А милостта на Господа е отвека и довека към ония, които Му се боят" (Пс. 102:17). Никога да не осъждаме брата си. „Не съдете, за да не бъдете съдени" (Мат. 7:1) - казва Спасителят. Можем обаче и сме длъжни да осъждаме личното си поведение. Това ще ни помогне да бъдем по-внимателни в постъпките си. „Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени" (1 Кор. 11:31).

Нека отхвърлим всяка неправда и грях, да осъзнаем и осмислим мястото си на християни, смирено пред Бога и с цялата си душа да извикаме към Него: „Боже, бъди милостив към мене грешника!" Амин.

„Църковен вестник", бр. 6/1995 г.

МИТАР И ФАРИСЕЙ НА МОЛИТВА

(Проповед за Неделя на Митаря и Фарисея)

Ставрофорен иконом ИВАН ЛАЛОВ КОНДАКОВ

„Двама човека влязоха в храма да се помолят; единият фарисеин, а другият митар" (Лука. 18:10)

Братя и сестри,

В храма Божи хората влизат с различни настроения. Едни го посещават с най-голямо благоговение и страхопочитание, а други привикват със светинята и не се сещат, че стоят пред лицето на Бога. Трети пък мислят, че са праведни и презират останалите. За да ни научи как и за какво трябва да се молим и как да стоим в храма, да ни предпази от гордост и лекомислено отношение към Всевишния и светинята, Иисус Христос ни е оставил притчата за митаря и фарисея.

В св. Евангелие се съобщава, че притчата е казана „за ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни и презираха другите" ( Лука. 18:9).

„Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият - фарисеин, а другият - митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника". Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат" (Лука. 18:10-14).

Какво фалшиво има всъщност у фарисея, който се сочи и до днес като образец на лицемерие и скрита греховност?

Забележете! Фарисеят отделя скъпи часове от своето всекидневие и отива на молитва в храма. Той действа и живее според заповедите на Бога. Сега е застанал на най-личното място в храма, насочил е очи към небето, вдига молитвено ръце и се моли. Благодари на Бога, но за какво? - Че не е като другите хора, изтъква, че е по-добър от тях. Безспорно, той не е крадец, лъжец, прелюбодеец... Нима не ще допадне такъв човек на Бога? Но той бил отхвърлен от Него, докато митарят спечелил Божието благоволение.

В какво всъщност греши фарисеят, от какво страда неговата молитва? Защо Бог не приема такъв богомолец? - Който от нас вникне в молитвата на фарисея, ще разбере отговора на поставения въпрос. Иначе той ще остане в загадка...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/16-Sunday-after-the-exaltation

Неделно литургийно свето Евангелие и Апостол

На утренятаНеделно евангелие.
На литургията Евр. 9:11-14. и Гал. 3:23-29.
Ев. Марк 10:32-45. и Лука 7:36-50.

Просба на синовете Зеведееви за място в Царството на Иисуса Христа
Евангелие от Марко (10:32-45)

Когато бяха на път, възлизайки за Иерусалим, Иисус вървеше пред тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се. И като повика пак дванайсетте, Той почна да им говори, какво ще стане с Него:
ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне.
Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Иоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме.
Той ги попита: какво искате да ви сторя?

Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено.

И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Иоана.
А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина" (Ев. Марк 10:32-45).

Просба на синовете Зеведееви за място в Царството на Иисуса Христа
Евангелие от Матея (20:20-28)

"Тогава пристъпи до Него майката на синовете Зеведееви със синовете си и, кланяйки се, просеше нещо от Него. А Той й рече: какво искаш? Тя Му отговори: кажи, тия мои двама сина да седнат при Тебе, един отдясно, а друг отляво в Твоето царство.

Иисус отговори и рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те Му отговарят: можем.

И казва им: чашата Ми ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец.

И десетте, като чуха, възнегодуваха за двамата братя.
А Иисус, като ги повика, рече: знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина." (Мат. 20:20-28)

Апостол (Евр 9:11-14)

"Братя, Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление.

Защото, ако кръвта от юнци и козли, и пепелта от телица чрез поръсване осветява осквернените, за да се очистя плътта, колко повече кръвта на Христа, Който чрез Духа Светаго принесе Себе Си непорочен Богу, ще очисти съвестта ни от мъртви дела, за да служим на живия и истинския Бог!" (Евр. 9:11-14)

Първите в Царството Божие

В живота много често се получава така, че нещата, които желаем силно, към които настойчиво се стремим, за които пропиляваме време, погубваме здраве, а понякога ­ и авторитет, впоследствие се оказват ненужни, още по-малко ­ полезни, и в най-лошия случай ­ дори вредни. "Всичко ми е позволено, но не всичко ми е полезно" ­ казва свети апостол Павел.

Свидетели сме как мнозина от нас с неистова напоритост, без подбиране на средства, с цената на всичко достигат позиции, получават привилегии и заемат места, които не заслужават.

Не са малко и онези, които, надценявайки себе си, имат надменно поведение, демонстрират превъзходство над другите, накърняват правата им и ги поставят в унизително положение.

Придобивките от този свят са с временно значение, докато небесните съкровища нямат давност и са душеспасителни.

Литургийното свето евангелие ни приближава към скръбните събития от последните дни на Спасителя. По случай празника ПАСХА ­ последна в Неговия земен живот, Той и учениците Му се отправят за Иерусалим. По пътя Иисус им открива в последователен ред какво предстои да се случи с Него.

Всред общото мълчание след това изненадващо разкритие, разтърсило сърцата на Неговите ученици, неочаквано и неуместно двама от тях, братята Иаков и Иоан, искат от Иисуса да седнат при Него, единият отдясно, а другият отляво, когато дойде в славата Си.

Вместо безпределна скръб и състрадание към Божествения Учител, Иаков и Иоан, ръководени от лични чувства и от лични интереси, бързат да изпреварят другите и да си осигурят най-представителните места в бъдещото славно Царство на Сина Божи, което ще настъпи след Неговото възкресение.

Те вярваха, че Иисус е истинския Месия, но все още нямаха ясна представа за същността на това Царство, чиито характеристики са чисто духовни и е с морални измерения.

Неразумните желания и егоистичните амбиции, нагодителните домогвания и неоправданото самочувствие не са вратата за небесната Обител. Затова отговорът на Спасителя към Яков и Иоан и към всички нас е категорично осъдителен: "Не знаете, какво искате".

Влизането в Царството Божие се осъществява при особени условия и заемането на едно или друго положение в него не става по начина и с методите на земните институции и форми на държавност. Първенството в Царството Божие ще бъде предоставено на най-достойните и действително първи по своите нравствени качества и изповядване на Христовата вяра.

Общото изискване за допускане в Царството на благодатта, радостта и мира се съдържа в една единствена норма на поведение ­ смирението, без което не може да има добродетел в строго християнски и житейски смисъл.

"Нищо не може да се сравни с добродетелта смирение ­ казва свети Иоан Златоуст, ­ то е майка, корен, храна, основа и свръзка на всяко добро."

Иисус Христос ни насърчава: "Искайте, и ще ви се даде!"Но да искаме според Неговата света и промислителна воля само онова, което е полезно преди всичко за душата. А който иска да е между първите, трябва да е пръв в служението на другите, на ближните.

Най-висш образец на смирение е Сам Господ Иисус Христос, Който се смири до смърт, и то смърт кръстна. Затова с пълно право Той казва за Себе Си: "Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой на душите си"!

Николай Хаджиев
Източник: Църковен Вестник, Брой 7 от 17 април 1998 година.

Как да се поучим от обръщането на света Мария Египетска, или за борбата с греха

Покайният пример на света Мария Египетска е толкова многообхватен и поучителен, че светата Църква желае непременно да го запечати в нашите сърца. Защо, освен деня на нейната памет, на нея се посвещава и днешният неделен ден, т.е. Петата неделя на Великия пост, и освен това се предвижда бдение, на което нейният канон се съединява с Великия покаен канон? Изглежда, че има достатъчно основания за това, та да обърнем внимание на нейното обръщане и да се поучим от него. Нека изслушаме този урок.

Аз не ще разглеждам целия живот на преподобната. Ще се спра на първото действие на Божията благодат върху нея, което я пробудило от греховния сън. И ще се спра не за да ви призова към подражание, защото как ще подражаваме на този, който не е от нас, но за да ви покажа как и всеки от нас може и е длъжен да постъпва така, та да получи същата благодат.

Обръщането на света Мария Египетска е необикновено. Вие виждате, че тя изцяло е потънала в греха и на ум не й идва да се отдели от него. Но идва благодатта и със своето поразително действие я пробужда от греховния сън. Пробудена, тя вижда своята гибел и решава да промени живота си. С нея станало същото, както, ако някой би бил потопен в тиня и друг отвън със здрава ръка го извлича от дълбочината на калта и го поставя свободен на твърда земя. Такова е било обръщането на свети апостол Павел и на много други.

Но онова, което спада към особените и извънредни действия на Бога, именно поради това не може да бъде общо за всички. И ако някой, основавайки се на тези примери, би се отказал да се грижи за своето обръщане и от всяко самопринуждение към това, казвайки като че ли на благодатта: ела, вземи ме и ще тръгна, такъв би бил несправедлив и сам би погубил себе си, предавайки се във властта на своето падение. Общият път за всички е: търсете и ще намерите, тропайте и ще ви се отвори. Макар и по тоя път действието на обръщащата Божия благодат да се изразява в поражение (на греха) и сътресение (на стария човек), но то се подготвя чрез личен труд, измолва се, така да се каже, от Господа. Той вижда мъчителния труд и дарява според труда. А в посочените извънредни случаи Той не очаква тоя труд, действа направо, а трудът идва след това. Така Господ действа над Своите особени избраници. Ние пък трябва да вървим по общия път и да принуждаваме сами себе си към обръщане, когато имаме за това благоприятно време и преминаваме спасителни дни...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/05_sv_Maria_Egipetska/index.htm

ПОКАЕН ПСАЛОМ 50

Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.
Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях,
защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене.
Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших; тъй че Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд.
Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми.
Ето, Ти обикна истината в сърцето, и вътре в мене ми яви мъдростта (Си).
Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.
Дай ми да чуя радост и веселие, и ще се зарадват костите, от Тебе съкрушени.
Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония.
Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.
Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене.
Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.
Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат.
Избави ме от кръвнина, Боже, Боже на моето спасение, и езикът ми ще възхвали Твоята правда.
Господи, отвори устните ми, и устата ми ще възвестят Твоята хвала;
защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш.
Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.
Стори добро (Господи) на Сион по Твоето благоволение; въздигни стените иерусалимски;
тогава ще Ти бъдат угодни жертви на правдата, възношение и всесъжение; тогава на Твоя олтар ще възложат телци.

ПОКАЙНА МОЛИТВА "Господи помилуй, Господи прости"

Господи, помилуй, Господи, прости!
Помоги мне, Боже, крест мой донести
Я — великий грешник на земном пути,
Господи, помилуй, Господи, прости!

Ты прошел с любовью Свой тернистый путь
Ты нес крест безмолвно, надрывая грудь.
И, за нас распятый, много ты терпел.
За врагов молился, за друзей скорбел
Я же слаб душою, телом также слаб,
И страстей греховных я преступный раб.

Я великий грешник на земном пути,
Я ропщу и плачу, — Господи, прости!
Помоги мне, Боже! Дай мне крепость сил,
Чтоб свои я страсти в сердце погасил…

Помоги мне, Боже! Щедрою рукой
Ниспосли терпенье, радость и покой.
Грешник я великий на земном пути
Господи, помилуй! Господи, прости!
Господи, помилуй, Господи, прости!
Помоги мне, Боже, крест мой донести

Я — великий грешник на земном пути,
Господи, помилуй, Господи, прости!
Ты прошел с любовью Свой тернистый путь
Ты нес крест безмолвно, надрывая грудь.

И, за нас распятый, много ты терпел.
За врагов молился, за друзей скорбел
Я же слаб душою, телом также слаб,
И страстей греховных я преступный раб.

Я великий грешник на земном пути,
Я ропщу и плачу, — Господи, прости!
Помоги мне, Боже! Дай мне крепость сил,
Чтоб свои я страсти в сердце погасил…

Помоги мне, Боже! Щедрою рукой
Ниспосли терпенье, радость и покой.
Грешник я великий на земном пути
Господи, помилуй! Господи, прости!

Източник на песента: "Тази песен е написана от един старец от остров Залита"

Житие на св. Димитрий Басарбовски

Преподобни Димитрий Басарбовски се родил в село Басарбово, което се намира на 8-9 километра от град Русе. Преподобни Паисий Хилендарски в своята "Славянобългарска история" сочи 1685 г. навярно като година на смъртта му.

Според св. Паисий той бил цивилно лице. Живеел просто. Имал няколко овци. Засадил си малко лозе до една река. Там си направил малка колиба. Прекарал целия си живот сам. Със светия си живот угодил на Бога. На същото място умрял и там бил погребан. По-късно Бог открил на някои човеци неговите мощи. Последните били пренесени в село Басарбово, Русенско. Край тях ставали изцеления. Така с простото си житие св. Димитрий просиял всред българския народ. Бог го прославил посмъртно с много чудеса.

Според румънския синаксар той бил селски пастир на животни. Бил с чувствителна съвест. Имал страх Божи. Веднъж, като изкарвал животните на полето, от невнимание стъпкал едно птиче гнездо с птиченцата. Този случай така му подействувал, че за наказание три години ни зиме, ни лете не обул виновния крак.

Друго предание говори, че бил женен, но без деца. Подир смъртта на жена си постъпил в пещерния манастир до родното си село. Там бил постриган за монах. Подвизавал се усърдно. Възпитал в себе си всички възвишени добродетели на истински монах. Предвидил смъртта си. Излязъл от манастира, легнал между два камъка на брега на близката река Лом и там предал на Господа душата си.

Подир някое време паднал пороен дъжд. Водата свлякла тия два камъка заедно със светите мощи на преподобния в реката.

Мощите лежали известно време във водата. Преподобни Димитрий се явил на една бесновата девица от село Басарбово и й казал, че ще я излекува от болестта й, щом като извади мощите му от реката. Мощите били извадени и положени в селската църква. Бесноватата девица била излекувана. Такова благодатно изцеление получавали и много други болни от различни болести.

Две боголюбиви сестри от близкото село Червена вода благоговейно почитали преподобния. Поискали тайно да си откраднат от мощите му частица за новопостроения от тях храм. Но колата им не могла да тръгне, докато не се разкаяли и не върнали откраднатата частица.

Търновският митрополит Никифор дошъл да се поклони на мощите с група духовници. В тая група бил и монах Лаврентий. Той се опитал като целува мощите, да си отхапе частица. Но устата му останала отворена до момента, докогато със сълзи на очи се покаял.

Преславският епископ Йоаникий тежко заболял. Поискал да го занесат при преподобни Димитрий. Положили го при ковчега му. След като била отслужена божествена Литургия, той оздравял напълно.

Турчин решил една нощ да ограби църквата на преподобния. Докоснал се до сребърните кандила. Нозете му се схванали. Сутринта богомолци го изнесли на ръце из църквата. Този човек до края на живота си пълзял по улиците на град Русе и просел милостиня.

Угро-влахийски воевода пожелал да има мощите на преподобни Димитрий в своята домашна църква. С такава мисия изпратил в Басарбово боляри и свещеници. Но светецът не разрешил да пренесат мощите му през Дунава. Удивени, пратениците решили да разберат волята на Божия угодник. Поставили мощите в кола с невпрягани дотогава юнци. Оставили животните свободни. Юнците отишли с колата направо в Басарбово и спрели пред църквата.

В 1774 г., когато бушувала една от руско-турските войни, руският генерал Петър Салтиков наредил мощите на преподобни Димитрий да бъдат отнесени в Русия. Букурещкият българин Димитър Поклонник, който служел за преводач при генерала, го помолил да ги остави в Букурещ като обезщетение срещу загубите на румънския народ във войната. Генералът се съгласил. Оттогава тези свети мощи почиват в Букурещ, в църквата "Три светители".

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година,под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Друго житие на св. Димитрий Басарбовски

В 27 ден на месец октомври светата Православна църква чества паметта на преподобния наш отец Димитрий Басарбовски.

Той бил родом от село Басарбово, разположено около река Лом, Русенско. Бил син на бедни, но благочестиви родители. Със своите добродетели прославил не само себе си, но и своите родители, селото си и целия български народ. Юношеството си прекарал не в овладяване на наука и разни изкуства, нито пък на някой занаят. Не се занимавал с игри и други развлечения. От всичко това юношата се пазел и отчуждавал, а се предал на изучаване на най-важното изкуство – усвояване добродетелите на Авраам, Исаак и Иаков, чрез които се приближил до Бога и Му станал мил. Още от малък обичал домашните животни и като патриарх Иаков се грижел и водел на паша добитъка на своите съселяни. С голямо внимание и усърдие се грижел за животните и вечер ги отвеждал по домовете на притежателите им. Ако понякога се случело да се загуби някое добиче, младият човек, за да го запази от зверовете, цяла нощ го търсел и не се прибирал у дома, докато не го намерел и предадял на стопанина му.

При това Димитър бил жалостив и милостив към всички живи същества. Ако някога се случвало да нанесе някаква повреда върху тях, той сърдечно се съкрушавал и дълбоко се разкайвал за нанесеното зло. Така например, веднъж па невнимание стъпкал едно птиче гнездо и смачкал малките пиленца. Когато забелязал това, толкова много се съкрушил от тази постъпка, че сметнал това престъпление за човекоубийство и веднага наложил наказание на крака си: три години да не го обува с обувка. И наистина три години не обувал крака си, с който смачкал малките пиленца. Лятно време кракът се наранявал от камъните, тръните и бодлите, а зимно време премръзвал от студа.

Благодарение на тези си подвизи, той се сдобил с всички външни и вътрешни добри дела, покорил всички плътски похоти и страсти и се изкачил високо по стълбицата на нравственото съвършенство. Сатаната, виждайки неговите подвизи и нравствено съвършенство, непрекъснато го изкусявал. Обаче нищо не намирал в него за обвинение. Тогава преподобният оставил всичко, що е било в света и се отдалечил от селото. За да може да беседва с Бога в пълна тишина и спокойствие, свети Димитрий решил да се уедини в манастир. Бог му помогнал да изпълни намерението си. Щом се отдалечил от селото, по течението на река Русенски Лом, намерил една пещера, която е била вече манастир. Там той дал монашески обети и радостно запял: "Се удалихся, бегая водворихся в пустыни". Заедно с пострижението на косите си изоставил всичко, което би могло да го отклони от нравственото усъвършенстване, като изоставил мимолетните удоволствия и наслади...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/10.27_sv_Dimitar_Basarbovski.htm

Кратко животоописание

Света Нина е родена в Кападокия. Баща й бил роднина на св. Георги Победоносец, а майка й - сестра на Йерусалимския патриарх. Дванадесетгодишна св. Нина заминала за Йерусалим, а по-късно и за Иверия (дн. Грузия). Св. Нина живяла благочестиво и целомъдрено, проповядвала Евангелието и призовавала християните и друговерците към покаяние.

Pravoslavieto.com

Гробът на св. Нина в Мцхета (Mtskheta) близо до Тбилиси в Грузия.
Снимка: serendipit-e.com

Житие на света равноапостолна Нина, просветителка на Иверия (Грузия)

Според благочестивото предание, което и досега се пази в грузинската и в цялата източноправославна църква, Иверия се покровителства от Пренепорочната Божия Майка - по Божията воля на Нея се паднал жребият да благовести тук Евангелието на Своя Син и Господ Иисус Христос за спасение на хората.

Свети Стефан Светогорец разказва, че след възнесението на нашия Господ Иисус Христос на небето учениците Му заедно с Неговата Майка Мария пребивавали в Сионската горница и очаквали Утешителя, според повелението на Христа да не напускат Иерусалим, а да очакват обещанието на Отца. Апостолите започнали да хвърлят жребий на кого в коя страна Бог ще определи да проповядва Евангелието. Пречистата казала:

- Искам и Аз да хвърля заедно с вас Своя жребий, за да видя коя страна ще бъде угодно на Господ да ми посочи.

По думите на Божията Майка с благоговение и страх те хвърлили жребий и на Нея се паднала Иверийската земя.

Пресветата с радост приела жребия си и искала веднага след слизането на Светия Дух като огнени езици да се отправи в Иверия, но ангел Божий Й казал:

- Не напускай Иерусалим, а до време остани тук. Тази страна ще се просвети с Христовата светлина по-късно и тамще е Твоето владичество.

Така разказва Стефан Светогорец. Божието предопределение за просвещението на Иверия се изпълнило три столетия след възнесението на Христа и негова изпълнителка ясно и несъмнено била Преблагословената Божия Майка. Тя пратила с благословията Си и помощта си на проповед в Иверия светата дева Нина.

Света Нина се родила в Кападокия и била единствената дъщеря на знатни и благочестиви родители. Баща й бил римският воевода Завулон, роднина на свети великомъченик Георги, а майка й Сусана била сестра на Иерусалимския патриарх. На дванадесет години тя дошла с родителите си в Иерусалим. Тук баща й, горейки от любов към Бога и желаейки да Му служи с монашески подвизи, се посъветвал със съпругата си и приел благословия от блажения Иерусалимски патриарх. После се простил със сълзи с невръстната си дъщеря Нина и като я поверил на Бога, Баща на сираците и Защитник на вдовиците, той се оттеглил в Иорданската пустиня. За всички останало неизвестно къде се подвизавал този угодник и къде е умрял. Майката на света Нина, Сусана, била поставена при светия храм от брат си, патриарха, за дякониса, за да служи на нищите и болните жени. А Нина била дадена за възпитание при благочестивата старица Нианфора.

Светата девица имала такива изключителни способности, че след две години, с помощта на Божията благодат, възприела и твърдо усвоила правилата на вярата и благочестието. Ежедневно с усърдие и молитва тя четяла Божествените Писания и сърцето й горяло от любов към Христа, Сина Божий, претърпял заради спасението на хората кръстни страдания и смърт. Когато тя със сълзи четяла евангелските разкази за разпятието на Христа Спасителя и всичко, което ставало около кръста, мисълта й сеспряла на съдбата на хитона на Господа.

- Къде се намира сега тази земна порфира на Божия Син? - питала тя своята наставница. - Не е възможно да загине тази велика светиня.

Тогава Нианфора разказала на света Нина онова, което сама знаела от преданието. Тя казала, че на североизток от Иерусалим се намира Иверийската страна, чиято столица е град Мцхета. Там именно бил отнесен Христовият хитон от войника, на който се паднал по жребий. Нианфора добавила, че жителите на тази страна се наричат картвели. Те и съседният арменски народ и много племена по тези планински места и досега пребивават потънали в мрака на езическото заблуждение и нечестие.

Тези сказания на старицата трогнали дълбоко сърцето на света Нина. Дни и нощи прекарвала тя в пламенна молитва към Пресвета Богородица, за да я удостои да види Иверийската страна, да намери и да целуне хитона, който Тя сама изтъкала за Своя възлюбен Син Господ Иисус Христос, и да проповядва Неговото свято име на местните народи, които не Го познават. Преблагословената Дева чула молитвата на Своята рабиня. Тя й се явила насън и казала:

- Иди в Иверийската страна, благовести там Евангелието на Господа Иисуса Христа и ще се сподобиш с благоволението Му, а Аз ще бъда твоя Покровителка.

- Но как - попитала смирената девойка - аз, слабата жена, ще мога да поема такова велико служение?

В отговор Пресветата Дева й дала кръст, сплетен от лозови пръчки, и казала:

- Вземи този кръст. Той ще ти бъде щит от всички видими и невидими врагове. С неговата сила ти ще насадиш в тази страна спасителното знаме на вярата във възлюбения Ми Син и Господ, "Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината"...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/01.14_sv_Nina_Gruzia.htm

Св. свещеномъченик Харалампий Чудотворец, епископ в Магнезия Чества се на 10 февруари заедно със св. Порфирий, св. Атанасий Цариградски и св. мъченица Валентина

Тропар на мъченик, глас 4

Твоят мъченик, Господи,
при своето страдание прие от Тебе, нашия Бог, нетленен венец,
Защото, имащ Твоята подкрепа, мъчителите повали
и съкруши на демоните безсилната дързост:
с неговите молитви спаси нашите души.

Кондак, глас 8, подобен: Яко начатки

С благодатта на свещенството добродействал, славни,
сияйно си украсил Църквата с божественото страдение,
което, възрадван, доблестно за Христа си приел:
Харалампие честни, светилниче всемирни, осиял краищата на света като непобедим.

Подобствовав благодатию священства славне,
церковь светло украсил еси божественным страданием,
еже за Христа приял еси доблественно радуяся
Харалампие, честный светильниче всемирный, осияваяй концы, яко непобедимый.

Кратко животоописание

Св. свещеномъченик Харалампий бил епископ в Магнезия, Мала Азия, смел проповедник на вярата. Изправен на съд, напразно бил увещаван да се поклони на идолите. Предаден на мъчения, стъргали тялото му с железни куки. Раните по чудесен начин заздравявали. Мнозина езичници, като гледали твърдостта на вярата му и чудесното оздравяване, повярвали и били предадени на смърт.

Осъден на посичане, св. Харалампий издъхнал преди мечът да го докосне по времето на Септимий Север в 198 година на 113 години.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор

Страдание на свети свещеномъченик Харалампий Магнезийски

Свети Харалампий пострадал в началото на III век при римския император Септимий Север (196-210 г.). Той бил епископ в гр. Магнезия, в Тесалия. Без да се страхува от гонението, смело проповядвал истинния Бог и се стараел да отвърне людете от поклонение на идолите. Той говорел:

- Моят Цар Иисус Христос пратил пророците и апостолите, за да могат всички люде да се вразумят от тяхната проповед и да вървят неуклонно по пътя на правдата. Покланящите се на идоли предават душата си на смърт. А Иисус Христос чрез пророците и апостолите ни показват пътя към вечния живот, а не да вършим дела, които принасят на душата вечна гибел.

Езическите власти уловили светия впископ и го довели при съдията, който дълго го увещавал да се поклони на идолите. Епископът решително отказал да се отрече от Господа Бога и тогава го предали на страшни изтезания. Стържели тялото му с железни нокти, докато го одрали жив, но старецът с търпение и мъжество понасял страданието и говорел на мъчителите:

- Деца, благодаря ви, дето като стържете вехтото ми тяло, обновявате моя дух, който желае да се облече в нов, вечен живот.

Виждайки изумиталната твърдост на стареца и чудесните прояви на Божията сила, множество езичници повярвали. Всички те започнали да славят истинския Бог и мнозина от тях били осъдени на смърт.  Чудесно изцерен от раните си, св. Харалампий призовал езичниците да разберат истината, изцерявал болни и чрез силата Божия правел много чудеса.

По повеля на императора той бил осъден на смърт. Когато го завели на мястото на наказанието, св. Харалампий дигнал ръцете си към небето и се помолил Богу за всички люде - да им даде телесно здраве и душевно спасение, като им умножи земните плодове.

"Господи, казвал той в молитвата си, - Ти знаеш, че човеците са плът и кръв. Прости им греховете и излей Твоята благодат над всички!"

След тая молитва светият старец предал душата си Богу, преди палачът да спусне меча върху него.

Свети свещеномъченик Харалампий пострадал в 198 година на 113-годишна възраст.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година,под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Горещ застъпник и бърз помощник в скърбите

Църковната и гражданската история наброяват десет люти гонения срещу християните през първите три столетия на нашата ера.

"Ако имах сто уста – пише един църковен писател – пак не бих могъл да разкажа за мъките, на които биваха подлагани християните!"

Неизброими са мъчениците за вярата. Само Бог знае техния брой и имената им. Мъчениците са били елитът на християнското общество. Мъченици има от всички съсловия и възрасти. Особено известни станали църковните иерарси, които просияли като мъченици; тях наричаме свещеномъченици. Един от тях е свети Харалампий.

Той живял през втория и началото на третия век. Бил епископ на град Магнезия, в областта Тесалия, днешна Гърция.

По онова време римският император Септимий Север подигнал гонение срещу християните. Епископ Харалампий открито проповядвал вярата в Истинския Бог и се стараел да отвърне езичниците от техните заблуди и от поклонението на идоли. Той казвал:

"Господ Иисус Христос е изпратил апостолите, за да могат всички люде да се вразумят от тяхната света проповед и да вървят неотклонно по пътя на светлината, истината и правдата и да не се покланят на идоли. Трябва да вярваме на думите, които ни указват пътя към вечния живот, а не да се прилепваме към дела, които донасят на душата вечна гибел!"

Езическите власти уловили епископът и го изправили на съд. Свети Харалампий дръзновено изповядал вярата си в Иисуса Христа и изобличил езическия мрак. Съдията дълго го увещавал да се отрече от вярата си и да се поклони на идолите. Обаче свети Харалампий решително отказал.

Тогава го подложили на страшни изтезания: стържели тялото му с железни нокти, забивали в него гвоздеи, опалвали го с огън, разбили устата му с камък. Ала старецът с търпение и мъжество понасял всичко и благодарял на мъчителите си: "Благодаря ви, задето, като измъчвате вехтото ми тяло, обновявате моя дух, който желае да се облече в нов вечен живот!"

Бог по чудесен начин мигновено изцерил раните по тялото на мъченика. Виждайки изумителната твърдост на свети Харалампий, неговото търпение и проявата на Божията сила, множество езичници повярвали в Господа Иисуса Христа и приели християнството...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/02.10_sv_Haralampij.htm

Светата Четиридесетница е най-важният период от църковната година, в който християните се подготвят духовно и телесно да посрещнат достойно най-древния християнски празник Възкресение Христово - Пасха. Великден е центърът на всички празници на Църквата.

В ранната християнска епоха от църковната история първите християни придавали чисто есхатологичен характер на този ден, в очакване на второто идване на Господ Иисус Христос. С такъв пасхален характер е и неделята, денят посветен на Господа и на Неговото Възкресение, като ден на Светлината, в който всички християни се събират, за да извършат Евхаристия и да станат едно тяло в Господа, който е Главата на Църквата, според еклезиологията на св. ап. Павел.

Така по примера на първите християни, повечето от които са жертвали живота си за своята вяра в Христа като Изкупител и Спасител на човешкия род, и ние до ден днешен празнуваме и възпоменаваме всички евангелски събития, които ни напомнят за живота, мисията, страданията, смъртта и Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос, Сина на Живия Бог, въплътил се чрез Дева, бидейки Бог и Човек.

Честването на Пасхата е разделено на два периода:

1. Покаен, включващ периода на св. Четиридесетница, като период за подготовка, по време на който в древност оглашените са били катехизирани, а от IV в. под влияние на египетските аскети този период бил трансформиран в постен период на Църквата.

2. Тържествен период, включващ празнуването на самото Възкресение - Пасха, като ден, в който първата Църква чествала тържественото си влизане в Царството Божие.

Нека да спрем нашето внимание върху първия период, свързан с нашата духовна и телесна подготовка по време на поста. Този период е наречен от Православната църква триоден, носещ името на т.нар. песенни триоди, които съдържат химнографията, т.е. песнопенията и текстовете, които се изпълняват по време на Четиридесетницата, съдържащи всички евангелски теми по този повод.

Четиридесетницата в Православната църква обхваща цели седем седмици, асимилиращи два различни по произход постни цикъла на древната Църква: следбогоявленския пост на египетските християни и едноседмичния предпасхален пост, който според свидетелствата на св. отци и древните канони първоначално траел един, после два дни, а накрая цяла седмица, т.нар. Страстна седмица, чийто постен характер бил задължителен за всички християни - аскети, клирици, миряни.

По време на св. Четиридесетница всяка седмица има своя особен богослужебен характер, различен от дните извън великопостния период. Например всяка неделя се извършва Василиева св. литургия, всяка събота - Златоустова св. Литургия, всяка сряда и петък, освен ако не се случи тогава да е Благовещение, се извършва Преждеосвещена литургия. В първата седмица от Великия пост в дните от понеделник до четвъртък вечерта се извършва Велико повечерие с Покайния канон на св. Андрей Критски, а в сряда на петата седмица се извършва Малко повечерие с целия канон на св. Андрей. По време на поста всеки петък вечер се извършва Малко повечерие с Богородичен акатист, разделен на отделни части, а в четвъртък на петата седмица се чете целият Акатист на Пресвета Богородица.

Както свидетелства Евангелието, Господ, след като бил кръстен от св. Йоан Предтеча в р. Йордан, бил отведен от Духа в пустинята и там постил четиридесет дни и нощи (вж. Мат. 4:1-11).

Това евангелско събитие ни прехвърля 2000 години назад във времето. Какъв е нравственият и антропологичен характер на покаянието? Не е ли това едно пълно обновление на личността чрез благодатта на Св. Дух, получена при кръщението, не е ли това една метаноя, която обаче става не против, а само и чрез нашата свободна воля?

Покаянието онтологично ни свързва със Стария и Новия Завет, антропологично ни разграничава от стария и ни обединява с Новия Адам, есхатологично ни прави синове Божии и участници в Божията слава, като членове на Христовата Църква.

Защото Синът Божи стана Човек, за да могат синовете човешки да станат синове Божии.

Веднага след момента на Неговото кръщение, при явяването на Св. Дух и възвестяването от Самия Бог Отец: "Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение", започва спасителната мисия на Иисус Христос.

Той е изпратен, както казва Евангелието, от Духа в пустинята.

Там, в пустинята, Синът Божий разбира Своето божествено призвание, разбира Своята мисия на Спасител на човешкия род. Там, в пустинята, се срещат Бог и дяволът, Доброто и злото, Светлината и тъмнината, Спасението и гибелта. Защо Господ трябваше да премине това изпитание, бидейки съвършен Бог и съвършен Човек?

Ненапразно възлюбеният Син Божи е поставен от Отца в този период на изпитание, от който зависи съдбата на цялото човечество. Борбата на Иисус от Назарет срещу Сатаната е както духовна, така и телесна, проявена с цялата вътрешна и външна сила както от страна на Месията, така и от страна на погубителя на душите. Дяволът три пъти Го изкушава, казвайки Му: "Ако си Син Божи...", т.е. кара Го да се усъмни в собствената Си природа, опитвайки се да отслаби собствената Му вяра, като Го подтиква да направи от камъка хляб, да се хвърли от Йерусалимския храм, да придобие цялата власт на Земята. Христос надделява над изкушенията, отговаряйки с думи от Свещеното Писание:

"не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста";
"няма да изкусиш Господа, Бога твоего";
"Господу Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш".

Тези изкушения са около нас всеки момент, актуални във всяко време. Във време като нашето сме изкушени да избираме между мира и разрухата, между спазването на Божиите заповеди и изкушаването на Бога, между спасението и гибелта.

Християнските ценности за светост, добро и красота се осмислят в контекста на осъзнатата отговорност и свобода, дадени ни от нашия Творец.

Небесният хляб е който ни се дава в молитвата, в причастяването с Кръвта и Тялото на Господ Иисус Христос, в мистичното и реално участие заедно със светиите в живота на Църквата.

В древност Православната църква в Първата неделя на Великия пост е чествала само паметта на пророците, които първи възвестиха идването на Месия, после се прибавя честването на победата на Православието над иконоборската ерес и възстановяването на иконопочитанието през 843 г., така тази неделя бива наречена Неделя на Православието (вж. Йоан 1:43-51).

В началото на евангелския текст са думите "последвай Ме", казани от Иисус, когато среща св. ап. Филип. Малко по-късно свидетелства за изповядването на св. ап. Натанаил, който разпознал в лицето на Иисуса от Назарет предречения от пророците Месия, казвайки: "Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев"...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/sv_Chetiridesetnica_djakon_I.Ivanov.htm 

(ІІІ Царства 16-19 гл.; ІV Царства 1,2 гл.) 

След славното царуване на Давид и Соломон повечето еврейски царе били нечестиви човеци. Те често изпадали в идолопоклонство и преследвали пророците. Най-злият между тях бил Ахав ( около 900 година преди Христа). Той се оженил за една езичница, която се казвала Иезавел и построил храм в чест на едно то най-гнусните езически божества – Ваал. Многобройни жреци на Ваал кръстосвали страната и развращавали народа. Те получавали много пари, хранели се от царската трапеза, а малкото свещеници, останали верни на единия Бог били безпощадно избивани.

По това време дошъл в двореца при Ахав свети пророк Илия и смело му рекъл:

- Жив Господ, Бог Израилев! През тия години няма да има нито роса, нито дъжд, освен, когато аз кажа.

Настанала страшна суша. Всичко изгоряло. Земята се превърнала в безводна пустиня. Реките и потоците пресъхнали. Животните измирали от глад и жажда. Хората изнемогвали. Само пророкът, по Божия наредба, се заселил при един малък извор, където врани сутрин и вечер му носели храна, защото Господ може и по чудесен начин да спаси ония, които твърдо вярват в Него. Скоро обаче изворът пресъхнал. Пак по Божия заповед Илия отишъл в един град – Сарепта. Тук край градските порти той видял една жена, която събирала дърва.

-  Дай ми вода да пия и късче хляб, защото съм гладен! – примолил и се пророкът.

Жената, която била вдовица, чистосърдечно отговорила, че има вкъщи само шепа брашно и малко дървено масло (зехтин). Сега тя се канела да изпече питка от този свой последен запас, за да я изядат с единствения й син и след това да умрат от глад. Но пророкът я успокоил:

- Направи малка прясна пита за мен, а за себе си и за сина си ще направиш след това. Брашното и дървеното масло няма да се свършат докато отново не завали.

Тъй и станало. За дома на вдовицата настанали мирни и честни дни. Случило се обаче, че синът й внезапно починал. Свети пророк Илия успокоил нещастната майка и възкресил сина й.

 А сушата безмилостно продължавала. Вместо да се разкаят, Ахав и жена му се ожесточили още повече срещу Божия пророк и го търсели навсякъде, за да го погубят. За щастие, народът се разкаял за служението си на идолите, и след три години суша Господ заповядал на Илия да отиде при царя и да ме съобщи за прекратяването на сушата.

Пророкът дошъл в двореца на Ахав и му рекъл:

- Заповядай на народа да се събере на планината Кармил и нека дойдат и жреците на Ваал, за да узнаят силата на истинския Бог.

Царят изпълнил желанието на пророка. Когато всички се изкачили на планината, Илия казал на Вааловите жреци, които били 450 човека:

- Нека направим два жертвеника: вие на Ваал, а аз – на Господа, и нека поставим върху тях дърва и жертвата. Но огън няма да подклаждаме. Който изпрати от небето огън на жертвата си, той е истинският Бог.

Всички се съгласили. Първи пристъпили към приготвената жертва жреците. Цял ден те скачали около нея и викали:

- Ваале, Ваале, чуй ни!

Отговор обаче не последвал. За да умилостивят своето божество, започнали да се бодат с ножове по тялото, но и сега несъществуващият Ваал бездушно мълчал.

Дошъл ред на свети Илия. Пророкът приготвил жертвеник, изкопал около него дълбок ров, сложил на жертвеника дърва и едно заклано теле. Накарал стоящите около него да полеят жертвеника обилно с вода, тъй че целият ров се напълнил. След това пророкът вдигнал очи към небето и се помолил така:

- Господи! Нека познаят днес тези човеци, че Ти си истинският Бог, и ти ще обърнеш сърцето им към Себе Си!

В същият миг паднал огън от небето и изгорил не само жертвата и дървата, но и водата, и камъните, на които бил поставен жертвеникът. Целият народ паднал на земята и с ужас възкликнал:

- Богът, на Когото се моли Илия, е истинският Бог!

Божият пророк се изкачил на съмия връх на планината и започнал да се моли отново, този път за дъжд над сухата земя. И ето, от морето подухнал вятър, небето се покрило с огромни облаци и плиснал дъжд като из ведро.

Но нечистивото царско семейство и сега не се вразумило. Разярена от посрамването на Вааловите жреци, царица Иезавел заповядала да хванат свети Илия и да го погубят. Но Господ Бог този път погубил самата нея с порочния й съпруг. След време Ахав бил ранен в едно сражение срещу сирийци, побягнал с колесницата си, но починал от загуба на кръв. Според прессказанията на пророка, кучетата лижели кръвта му. Подобна била участта на нечестивата му съпруга.

А светият славен прорк Илия заради изключително праведния си живот бил грабнат с огнена колесница жив на небето. Светата Православна Църква учи, че той отново ще се завърне по чудесен начин на земята преди края на света. Тогава над цялата земя ще царува най-страшният и зъл цар, какъвто не е имало – Антихристът. Той ще воюва против Бога и Неговите светии. Но Бог ще изпрати Своя пророк като храбър войн, който ще се бори против нечестивея цар, а след това и сам Господ Бог Иисус Христос ще дойде, за да го победи.  Свети Илия пък ще подготви човеците за посрещането на Иисуса Христа, като ги призове към покаяние..

Източник: https://www.pravmladeji.org/node/497

За Прощалната неделя накратко

Сутринта в православните храмове, по време на св. Литургия, се четат думите от Евангелието: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15). (След това се припомнят наставленията на св.ап. Павел към евреите в Евр. 12:1-10,бел.ред.)

Следобяд по време на вечернята свещениците се преобличат с тъмни одежди за поста. В богослужението се пеят великопостните тропари с поклони и се произнася молитвата на св. Ефрем Сирин "Господи и Владико на моя живот...".

След отпуста на вечернята се извършва специален чин на прошката. На солея се изнасят и полагат на аналоя напрестолният кръст и иконите на Спасителя и св. Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща към хората с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други.

Цветомира Антонова

Неделя на всеопрощението

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като "неделя на всеопрощението". На този ден се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.

Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата "неделя на всеопрощението."

Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.

Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че "всеки е виновен за всичко пред всички". На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. "С какво съм виновен пред другите?" - питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до "морала", разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: "Виновен си." Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от друго място - от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: " "Всеки е виновен за всичко пред всички." Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: "Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят."

"Спаси себе си" означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо - с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безразличие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/podgotvitelni/siropustna/index.htm

– Отче, в Стария Завет, 4-та книга на Макавеите се каз­ва: „Благочестивият помисъл не изкоренява страстите, но им противостои“. Какво означава това?

Един добър помисъл е равностоен на многочасово бдение! Има голяма сила. Както сега някои нови оръжия спират чрез лазерни лъчи противниковата ракета още в базата й и пречат да бъде изстреляна, така и добрите помисли осуетяват лошите и ги свалят още преди да са се отделили от „пистите“ на дявола. Затова се старайте, преди още изкусителят да всее у вас лоши помисли, вие да посявате добри, та сърцето ви да стане като цветна градина и неговото божествено благоухание да придружава молитвата ви.

Когато човек таи в себе си макар и малко „ляв“, т.е. лош помисъл за някого, каквито и подвизи да извършва – пости, бдения и т.н., те са напразни. Какво ще му помогнат подвизи­те, ако едновременно с това не се бори да отхвърля лошите помисли? Защо не излее от делвата цялата утайка на зехтина, която е годна само за сапун и след това да налее хубавия зех­тин, а вместо това смесва чистото с негодното и го замърсява?

Един чист, добър помисъл има по-голяма сила от който и да е подвиг. Например някой младеж търпи дяволски нападе­ния и има нечисти помисли. Той извършва бдения, пости, не яде по три дена, за да се освободи от помислите. Обаче ако приведе в ума си един чист помисъл, той ще има по-голяма сила от бденията и постите и ще му помогне по-съществено.

– Отче, когато казвате „чист помисъл“, имате предвид тесния смисъл на думата или по-общо?

– И по-общо. Защото, когато човек възприема всичко с добри помисли, той се очиства и получава благодат от Бога. А чрез „левите“ помисли, когато осъжда и онеправдава другите, той пречи на Божията благодат да дойде и тогава идва дяволът и вършее както си иска.

–Значи, понеже осъжда, дава право на дявола да вършее, така ли е, отче?

– Да. Основа на всичко е добрият помисъл. Той въздига човека, променя го към добро. Човек трябва да стигне до там всичко да вижда чисто. Това ни е казал Христос: „Не съдете по външност, а съдете с праведен съд“ (Йоан. 7:24). След това човек стига до състояние, в което вижда всичко с духовни очи, а не по човешки. Тогава той оправдава всичко – в добрия сми­съл на думата.

Трябва да се стараем да не приемаме лукавите телеграми на дявола, за да не оскверняваме „храма на Светия Дух“ (вж. 1 Кор. 6:19) и за да не се отдалечи от нас Божията благодат, след което ще останем в помрачение. Когато Светият Дух види сър­цето ни чисто, идва и обитава в нас, защото обича чистотата – затова и се е явил като гълъб.

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ

Източник: https://pravoslavenhram.com/%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%86/%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B9-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B5%D1%86/%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB/299

икона: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,101490/catid,337/id,69734/view,article/

Литургийни чтения

"Храната не ни приближава към Бога, защото, нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим. Пазете се обаче, да не би някак тая ваша свобода стане съблазън за немощните.  Защото, ако някой види, че ти, който разбираш, седиш на трапеза в капище, то неговата съвест, като на немощен, не ще ли го насърчи да яде идолски жертви? И при твоето разбиране ще загине немощният брат, за когото е умрял Христос. А като грешите тъй против братята и биете немощната им съвест, вие грешите против Христа.Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си.

Не съм ли апостол? Не съм ли свободен? Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа? Ако на други не съм апостол, на вас обаче съм; защото печатът на моето апостолство вие сте в Господа."

1Кор. 8:8-9:2

От Матея Свето Евангелие чтение

"А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата.

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.

Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?

А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.

Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?

Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.

И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен."

Ев. Мат. 25:31-46.

Задушница пред Великия пост

В съботния ден срещу Неделя Месопустна (Месни заговезни) всички българи извършват помен в чест на мъртвите - голямата Задушница пред Великия пост. Окончателното определение съдбата на човека, съобразно живота и делата му на земята, ще бъде в края на вековете - при Второто Христово пришествие. Църквата затова се моли за починалите от векове с вяра свои чеда и е определила нарочни дни за това - съботите в спомен на Великата събота преди Възкресение и задушниците, каквато е тая пред Великия пост.

На деня след задушница чрез съдържанието на богослужението, Евангелското четене и проповедта църквата припомня картината на Страшния съд (Мат. 25:31-46), за трагичните последици от греховността, за възмездието за греховете в отвъдния свят и призовава всички към служение на ближния, добродетелност и благотворителност.

Неделята е месопустна, защото от този ден до Великден християните престават да ядат месо. Подготвяйки вярващите за изпитанието на строгия пост обаче църквата позволява през следващата седмица да се консумира мляко и всичко, произведено от него. Вечерта на месни заговезни в семеен кръг се слага трапеза с месни ястия (обикновено кокошка) и се заговява месо...

Източник:http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/podgotvitelni/mesopustna/index.htm

Усмивката на сърцето

 Декември отново не закъсня да дойде и да напомни със студения си поздрав, че годината вече е към своя крайи скоро ще се замени с новата. Зимата всеки момент очакваше да получи по колет от крилете на времето бялата си премяна, изтъкана от ефирни снежинки.

Беше навечерието срещу празника на св. Николай Чудотворец. Малкият параклис в центъра на града приветливоотворил вратите си,посрещаше идващите миряни. Отвън пред него, свещниците бяха претрупани със запалени свещички, които царствено го осветяваха итой изглеждаше като в красива картичка. Малките пламъчета, събрани заедно,образуваха огромен пламък на общата и неугасима вяра. Всеки дошъл искаше да се поклони пред лика на светията и да запали свещичката си с молитвен зов. Наоколо се усещаше празничното присъствие и Божията благодат.От голямата икона, в ляво от царските двери, свети Николай с благ поглед наблюдаваше присъстващите. Красив венец от цветяобгръщаше светлия му лик. Свещениците отслужваха празничната вечерня и с богослужебните си одежди приличаха на Ангели, слезли от небесата. Тази вечер имаше много хора и теприличаха на части от разноцветен пъзел. Всеки беше дошъл със своите неволи и нужди, свярата и надеждите си.След малко в част от пъзела заеха своето място млада жена на име Стела й нейната приятелка Вера, с която бяха като истински сестри. Дарът на приятелството изпълваше сърцата им и се беше превърнал в тяхно пристанище в добро и лошо. Стела много обичаше празника на св. Николай и всяка година го очакваше с нетърпение.

Стела се впечатляваше от малките неща и това й помагаше да се оттърсва от проблемите.Обичаше да слуша песента на птиците, чуруликането на лястовиците, наподобяващо оживен говор между приятели. Да наблюдава в парка игривите катерици с дълги опашки, скачащи от клон на клон, кръглите гнезда на свраките, построени на високи дървета. Тя силно се впечатляваше от морската синева. Особено сутрин рано, когато изгревът предвещаваше великолепието и уникалността на новия ден. И слънцето приятелски прегръщаше морето.  Особена радост изпитваше, виждайки щъркелите,предвестници на пролетта,символизиращи сплотеността на семейството. Една есен преди години, когато щъркелите бяха отлетели към топлите южни страни, Стела видя самотен и тъжен щъркел, който бавно накуцваше, стъпквайки по асфалта. Той беше останал сам, но ако оцелееше през зимата, напролет неговата партньорка сигурно щеше да се върне. Вълнуваща и реална е историята за любовта на влюбения щъркел Клепетан, който в продължение на 12 години прелита по 13 хиляди километра, за да се върне при своята любима Малена в Хърватия. Тя била ранена от ловец, който стрелял по невнимание по нея и счупил крилото й. От тогава Клепетан всяка пролет се връща от южните страни при любимата си. Пословична е верността и привързаността на щъркелите един към друг. И така, както крехките кокичета, които израстват изпод снега със снежнобели венчелистчета, ни вдъхват нова пролетна надежда, така ще се зарадва и боледуващият щъркел през новата пролет.  Ти прецени - има толкова много неща в този свят, на които бихме могли да отделим внимание, да се зарадваме, но просто времето сякаш никога не ни стига, а ние се надпредварваме с него.

Напоследък Стела се чувстваше зле. Изпитанията в живота й се сипеха едно след друго. А болката се настани трайно в сърцето й. Лека-полека скръбта и отчаянието я превзеха. Сърцето йприличаше на съсипана цветна градина, която спешно се нуждаеше от грижите на своя Градинар, за даоцелее. За нещастие тук беше израснало голямото дърво на отчаянието, надвесило тежките клони на маловерието, страха, унинието ироптанието.Дървото отравяше градината и тя линееше.

Миналата нощ Стела сънува необикновен сън. Тя видя красива млада жена с дълга рокля, която беше изтъкана сякаш от нишките за зората. Лицето й светеше. Жената подаде ръка на Стела и я поведе из една гора. Повървяха малко и пред тях се показа бурна и страшна река, която беше непроходима. Тогава изведнъж над реката се разстла красиво дървено мостче, изработено от дърво на надеждата. Стела и нейната спътница спокойно минаха по него. Вървяха още часове наред, докато стигнаха до величествен бял замък, който стигаше сякаш до небесата. Портите му бяха широко отворени. В двора имаше още куп заключени порти. Жената подаде на Стела ключ, и я помоли да отвори една от портите. Когато Стела я отвори, ахна от възхищение. Пред нея се откри огромна градина с разнообразие от цветя. Техният аромат беше великолепен и благоуханието им оставаше незабравимо. Стела разбра, че това е градината на добрите човешки дела, и че всяко добро дело се посява в тази градина, след което израства великолепно и неповторимо цвете. Жената подаде на Стела втори ключ, погледна я обнадеждаващо и сънят свърши...Целия ден Стела беше под силното въздействие на този светъл сън.

 Следвечернатаслужба раздаваха Петохлебие и свещеникът подаряваше на всеки присъстващ иконка на св. Николай, по случай утрешния празник.Тази вечерпо Божията милостсъсСтеласе случи нещо необикновено. Тя за първи път осъзна в сърцето си в пълнота чудото на вярата, което нарече„усмивката на сърцето”.Тя беше като чисто поточе, което се изля в нея снебесен мир и радост, която яизпълни със смирение, умиление, надежда и благодарност към Бога. Спомни си за сънят си от миналата нощ и за ключа, с който трябваше да отключи една от портите. Разбра, че това е ключът към чудото на вярата.

Изминаха няколко дни, в които Стела усещаше „усмивката на сърцето”. Но противникът на човешкия род не пропуснада нарушитази небесна радост, с която Богядари. Лукавият се постара съвсем скоро да посее в ума й притеснения. Напомни й за дървото на отчаянието, коетонахално подаваше клоните си към нея. Понякога Стела искаше с един замах да го отсече, но досега не успяваше напълно. Все нещо оставаше от него и то отново израстваше. 

Но необхватна е Господната мъдрост и любовта Му към всяко творение е безгранична. И нищо от Божия промисъл не е напразно, дори и когато не можем да разберем веднага защо се случва.

Изминаха седмици, а Стела улисана в житейски грижи сякаш забравяше за „усмивката на сърцето”. Всеки път, когато застанеше предиконата на Господ Иисус Христос и на св. Николай, тази необикновена радост я осеняваше отново. ТогаваБог я подсещаше за този дар и с времето й показваше, че това наистина е подарък от Него. В „усмивката на сърцето” беше посято небесно цвете, което се хранеше от плодовете на вярата. Когато Стела се молеше, имаше добър помисъл, подадеше ръка за помощ на ближния, когато се смиряваше, небесното цвете започваше да благоухае. С течение на времето то щеше да порасне, но се изискваха грижи и внимание към него. „Усмивката на сърцето” с небесната сила и светлина, които я изпълват, беше мощно оръжие срещу дървото на отчаянието. Живителната вяра в нея можеше да унищожитовадърво изцяло. С времето Господ показа на Стела, че радостта от молитвата, радостта от Изповедта, радостта от Светото Причастие, радостта да си част от Църквата Христова, радостта отсилата напрошката, радостта да имаш възможността да изливаш молитвата си пред Бога и Небесната Царица, радостта от истинското приятелство, радостта от малките неща са част от листенцата на небесното цвете, което живее в „усмивката на сърцето”. 

Един ден Стела влезе в храма и от голямата икона я гледаше св.Николай Чудотворец.Тя си спомни за „усмивката на сърцето“, която Бог й показа тук.Разбра, че трябва да се довери изцяло на Бога и да не се страхува от трудностите и несгодите, чрез които години наред Бог я учеше на така важното смирение. Той има изход за всяко нещо и прави нещата по съвършен и необикновен начин. Когато е Неговата воля Той премахва всякакви пречки от пътя ни и отваря врати, които досега са били затворени за нас. И когато Той дарява приятелство между хората, няма значение от какъв пол, раса или възраст са те. Важното е да служат заедно на Бога, да ги води една вяра и тогава ще се потопят заедно в „усмивката на сърцето”. А тя от своя страна е пълна с изненади, които тепърва предстоят. Нека черпим от нея с пълни шепи!

Източници:

Разказ: Автор Цветелина Гергинова

снимка: http://www.pravoslavieto.com/life/12.06_sv_Nikolay.htm