Есента отново дойде с китна премяна. Заваля шарен листопад с прокрадващи се слънчеви лъчи между листата.

В големия град ежедневието неуморно те грабва и със забързан ход се надпредварваш с времето. А душата, която е християнка по природа, задушена от суетната празнота, се нуждае от глътка чист въздух.

Така в един неделен следобед аз и приятел тръгнахме към малкото село Байлово, на 47 км. от столицата София. По пътя есента ни поздравяваше с усмивка от колоритни багри.

Наближаваме селцето, то се е сгушило като кротко дете в прегръдката на Средна гора.  Чешмата в центъра свежо клокочи, украсена с красиви цветя и килим от есенни листа, а паметникът на писателя Елин Пелин, който е родом от селцето, сякаш ни приветства за добре дошли.

Идването ми в селцето бе продиктувано от силна, спотаена дълбоко в сърцето емоция, която с времето изгради в мен желанието да дойда тук. Две поредни години посещавайки храма „свети Кирик и Юлита“ в гр. Банкя, аз виждах в църковния магазин картина с образа на дядо Добри от Байлово. И в двата случая бях силно впечатлена и сякаш окрилена от небесно щастие, че виждам дядото. Момчето, което продава в магазина към храма ме попита дали съм ходила в Байлово. Когато разбра, че не съм ме посъветва да отида там непременно. А моята изтерзана душа сякаш точно това чакаше да чуе.

Съвсем скоро, в един есенен неделен следобед пристигнахме в селцето. Жадувах да отида на мястото, където е живял дядо Добре. И без да знаем къде е къщичката му, ние спряхме точно до храма, където се оказа, че се намира тя. Усещането ми беше, че дядото по невидим начин ни посреща и ни приканва да влезем.

Отворих дървената порта и с трепет пристъпих в двора. Почувствах се като в небесна приказка. Като че ли времето беше спряло и всичко беше изпълнено с неземна тишина и покой. Вековният орех в двора, ако можеше да проговори, сигурно би разказал безброй чудни истории за благия старец. Къщичката направена от кирпич ме привлече като магнит. Вратата беше заключена с катинар, но душата ми копнееше да мога да погледна във времето назад, когато дядото е бил още на земята. И тайно да надникна отвън през неговото прозорче някоя вечер, в притаената в двора къщичка. Какво ли бих видяла? Сигурно там, седнал на столчето с Библията в скута, ще видя дядо Добре, държащ запалена свещичка. След това той тръгва към двора със свещичката, шепнейки тихо молитва. Наоколо е тъмно и сиво, но силната вяра на добрия старец и запалената му свещичка огряват всичко наоколо с Божията светлина. Отрекъл се от земните блага, той дарява всичките си имоти на Църквата. Още приживе дядото сияе, сърцето му свети от Божията любов и заразява околните с желание да му подражават, да бъдат добротворци. Възрастен, с окъсани дрехи, шаечни потури и власеница, зима и лято, в студ и пек, той дори и пеш стига до София. Там години наред най-често събира пари в храма „св. Александър Невски“ и така успява да помогне на много църкви и манастири за ремонт и реставрация. Невзимащ нищо за себе си, наричат го „безсребърник“ и „светецът от Байлово“. Близо до схлупената пристройка е и гробът на дядото, който почина на 103 годишна възраст. Запалвам свещичка с тих поклон пред тази чиста душа. А дядо Добре с кротък поглед от небето ме покрива с наметалото на безвремието.

Автор: Цветелина Гергинова

снимка: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8F%D0%B4%D0%BE_%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8

Кратко животоописание

Св. преподобна Параскева Епиватска, наричана от нашия народ и света Петка Българска, е една от най-обичаните и почитани светици не само в България, но и в целия православен свят.

Живее през ХI век, просиява с чудни монашески и аскетични подвизи в светите земи на Палестина и завършва земния си път в родния си Епиват, където нетленните й мощи извършват многобройни чудеса. Оттам започват нейните дълги посмъртни скитания по земите на Балканския полуостров, които я правят "своя" и за българи, и за сърби, и за румънци, и за гърци...

Освен благочестивия й живот и чудотворните й мощи, за всеправославната почит към св. Параскева голямо значение има и нейното име, което на гръцки означава "петък". Това е денят на кръстната смърт на Спасителя. Монахинята св. Параскева често се изобразява на икони и стенописи редом със св. Неделя в царски одежди - символ на Възкресението в неделния ден.

Въздигането на посмъртната слава на св. Параскева е свързано с българското царство. Когато Източната римска империя пада под властта на латините (след 1204 г.), мощите на преподобната Петка били пренесени от Епиват в Търново през 1238 г., по времето на цар Йоан Асен II и патриарх Йоаким. Тук преподобната се радва на изключително почитание като покровителка на града и на цялото царство. Тук е написано и най-вдъхновеното житие на светицата - от св. патриарх Евтимий. В Търново светите мощи остават до падането на българската столица през 1393 г. След това са пренесени в свободния още Бдин, столицата на Видинското царство, но когато османците завладяват и тази твърдина в 1396 г., реликвата отново е пренесена, този път в Белград. След окончателното завладяване и на сръбските земи при султан Сюлейман Великолепни мощите на светицата били пренесени в Цариград в 1521 година.

С благословението на Вселенския патриарх Партений на 13 юни 1641 г. мощите на св. Петка са пренесени в новопостроения храм "Св. Три светители" в Яш. Храмът е издигнат по времето на крал Василий Лупу и осветен от Молдовския митрополит Варлаам. В тази църква те били съхранявани в готическата зала на Василий Лупу в параклиса, където след избухналия пожар по чудо остават невредими.

На 27 декември 1888 г. с благословението на митрополит Йосиф мощите й са пренесени в новата митрополитска катедрала в Яш, където пребивават и до днес, утвърждавайки храма и града като главен център на поклонничеството в Румъния.

Брой 19 за 2003 година

Поклонение пред св. мощи на преподобната Параскева - Петка в митрополитската катедрала в гр. Яш, Североизточна Румъния

Житие на св. преподобна Петка

Преподобна Петка, именувана също Параскева, живяла в единадесетия век. Родителите й били българи. Живеели в градеца Епиват, в Тракия, на Мраморно море, между Силиврий и Цариград. Те били състоятелни хора, известни на мнозина.

Петка имала брат, който приел монашество и стигнал до архиерейски сан. Като брат си и тя още от ранни години проявявала наклонност към монашески живот.

Един ден в църква чула думите на Евангелието: "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва!" Тия думи на Господа Иисуса Христа я развълнували силно. Замислила се и решила да ги изпълни.

На излизане от храма съблякла богатата си дреха и я подарила на един бедняк. След някое време пак дала дрехата си на една сиромахкиня. Това вършела често. Родителите й се сърдели, че всичките си дрехи дава на бедните. Тя ги успокоявала с думите:

- Иначе на мога да живея!

Починали родителите й. Като останала сама в къщи, блажена Петка намислила съвсем да се раздели със света. Раздала наследственото имущество на бедните, посетила Цариград и обходила светите му места. Вслушала се в наставлениета на равностни подвижници. По техен съвет се заселила в Ираклийското предградие, при усамотения храм "Покров Богородичен". Там прекарала в молитви, пост и горещи сълзи пет години.

Като се минали тия пет години, тя изпълнила отдавнашното си желание: отишла в Палестина, поклонила се на Гроба Господен, посетила и всички други места, осветени чрез живота на Спасителя. След това се заселила в Йорданската пустиня.

В тая пустиня, където преди това се подвизавала преподобна Мария Египетска, тя водела като нея равноангелски живот. Тук Петка търпяла и пек, и студ. Хранела се само с трева веднъж през деня – след залеза на слънцето. Зъл дух я изкушавал с мечти и привидения. Но тя винаги имала Господа за свое прибежище. Тъй прекарала тя тук много години. Стигнала до старост.

Веднъж, както стояла на молитва, явил й се ангел Господен и й казал:

- Остави пустинята и се върни в твоето отечество. Там трябва да оставиш тялото си на земята и с душата си да минеш при Господа.

Зарадвала се света Петка, че вече е наближило времето да се раздели с тялото си и с душата си да отиде във вечните селения.

Минала през Цариград. Посетила храма "Света София". Във влахернския храм се молила дълго пред чудотворната икона на света Богородица...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/10.14_sv_Petka_Epivatska_Bulgarska.htm

Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
- Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в ислямската вяра. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мюсюлманския рай, за чувствения живот на мюсюлманите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мюсюлманка и се омъжи за оня турчин.

  Tуркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мюсюлманите.
Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.
Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме исляма и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.
Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме ислямската вяра.
- Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.
В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите и към сестрите й, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрая решително заявила:
- Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господ Иисус Христос, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!
Турците разбрали, че девицата не ще беде склонена да се откаже от православната си вяра с такива средства. Решили да опитат страшните средства - мъченията.
В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.
Подпомогната благодатно от Господ, светата великомъченица изтърпяла и издържала тия жестоки, смъртоносни мъчения.
Когато била оставена за малко на покой, тя чула, че в селото дошъл духовникът на нейните родители, проигуменът на светогорския манастир „Ставроникита”, йеромонах Тимотей. По един християнин пратила просба до него - да се помоли усърдно за нея, щото Бог да я подкрепи достойно да завърши мъченическия си подвиг...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-zlata-maglenska

Тропар

Велико чудо на вярата, светите седем отроци пребиваваха в пещерата като в царски чертог и умряха без тление; след много време станаха като от сън в уверение на възкресението за всички човеци: по техните молитви, Христе Боже, помилуй нас.

Кондак

Презрели тленния свят и приели нетленни дарове, пребиваваха мъртви без тление; след много години станаха, за да погребат неверието на всички ожесточени: като ги възхваляме днес, верни, с похвала да възпеем Христа.

На този ден се чества пеметта на преподобномъченица Евдокия, пострадала в Персия при Сапор, около 362-364 г. На този ден се чества и паметта на светия мъченик Елевтерий, служил като постелник (кувикуларий) при двора на Максимиан и по негова заповед посечен с меч за Христа.

По-долу:

• Житие на светите седем момци Ефески
• В памет на седемте Свети отроци от Ефес св. Димитрий Ростовски

Житие на светите седем момци Ефески

Всички тези седем момци били деца на невежите граждани в гр. Ефес. Те живеели по време на гонението против християните при император Деций.

Това било жестоко гонение. Навсякъде християните били преследвани и арестувани, за да ги принуждават да вземат участие в идолските жертвоприношения. Някои от тях се бояли от мъки и се покорявали. Но твърдите във вярата неустрашимо я изповядвали и не отстъпвали нито пред страдания, нито пред мъчителна смърт.

Много християни напускали градовете и се криели по пещерите. Между тях били и седемте ефески момци: Маскимилиан, Ексакустодиан, Ямвлих, Мартиниан, Дионисий, Антонин и Йоан. Тези момци напуснали града и се поселили в една пещера на планината Охлон, където чрез пост и молитва се готвели за предстоящия им подвиг.

Като узнал за това, Деций заповядал да затрупат с камъни входа на пещерата. Двамата от придворните (Теодор и Руфим) тайно изповядвали Христовата вяра и турили пред камъните оловни плочки, на които написали имената на живо погребаните в пещерата седем момци.

Между това Бог по неизповедимите Свои определения дал на момците смъртен сън и ги запазил за цели две столетия нетленни и неизменни до тяхното пробуждане за Негова слава и за свидетелство, че Неговите думи за възкресение са истинни.

Чудното пробуждане на момците, заспали във време на Дециевото гонение, се извършило в царуването на Теодосий Млади. По това време се появили еретици, които отхвърляли възкресението на мъртвите въпреки евангелските думи, че "мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят". Тази ерес внесла смут в Църквата, но точно тогава се проявило нагледно свидетелство за истинността на възвестеното от Христа възкресение на мъртвите.

Стопанинът на нивата на планина Охлон, гдето се намирала затрупаната пещера, в която били починали седемте момци преди 200 години, напислил да направи ограда на овците си. За строеж на оградата слугите му взимали от ония камъни, с които била затрупана пещерата, без да подозират нейното съществуване. Изравяйки камъните, те случайно направили отвор към пещерата. В туй време момците оживели без да знаят, че те са се пробудили не от обикновен, а от смъртен сън.

На разсъмване един от момците отишъл в града да купи храна. Старата монета, която дал на търговеца, послужила за повод да се разкрие необикновеното произшествие. Разговорът с момъка, който мислел, че още продължава гонението на Деций, окончателно обърнал на него общото внимание. За случката узнал и местният епископ. Той разпитал момъка и разбрал Божията тайна. А като чул за другите момци, останали в пещерата, пожелал да ги види. Епископът се отправил за там с управителя и множество народ. При входа на пещерата епископът разглеждал внимателно обстановката и намерил сред камъните медно запечатано сандъче. Като го разтворил в присъствието на всички, видял там две оловни плочки, поставени от Теодор и Руфим. Тия плочки разяснили на всички загадъчните думи на възкръсналия момък. Всички били поразени и прославяли Бога, дивен в Своите чудеса.

Император Теодосий веднага бил уведомен за това събитие. "Заповядай да се изпратят честни мъже да видят чудото, което Господ извърши в твоето царуване! – пише на Теодосий Млади епископът и управителят, - понеже в наши дни се прояви образът на бъдещото възкресение от мъртвите."

Но царят пристигнал сам в Ефес с множество вярващи и се поклонил на св. момци. След продължителна беседа с него, момците в неговото присъствие заспали вечния си сън до всеобщото възкресение. Теодосий заповядал да направят 7 сребърни ковчега и да поставят в тях телата на момците. В същата нощ обаче те му се явили на сън и го помолили да ги остави да почиват в пещерата, както почивали по-рано.

Поразителността на това събитие бързо се разпространила по целия християнски свят. Неговата достоверност се потвърждавала от мнозина заслужаващи доверие писатели и свидетели.

Пещерата на момците сълго била показвана близо до Ефес, в склоновете на планината Прион. Съдбата на св. мощи на седемте момци е неизвестна след ХІІ в., в началото на който игумен Даниил ги видял в пещерата.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

В памет на седемте Свети отроци от Ефес

В дните на нечестивия римски цар Деций (император 249-251 г., бел.ред.) Христовата църква била гонена, и много Христови раби - свещенослужители, църковнослужители и други верни, боейки се от безмилостния мъчител, били принудени да се крият, кой където може. Когато, пламтейки от ненавист към християните, Деций дошъл от Картаген* в Ефес**, преди всичко заповядал да се съберат жителите от околностите за принасяне жертви на идолите.

* Картаген - град на Северния бряг на Африка, дал името си на основаната от него велика западнофиникийска държава, която дълго време била съперник на Рим, докато в 146 г. (пр. Р. Хр.) не станала негова провинция. Началото на евангелската проповед тук се свързва с името на Епенет (Рим. 16:5), но като първи епископ се споменава Оптат (202 г.); негови приемници били митрополитите на Северозападна Африка; най-изтъкнати епископи на Картагенската Църква, оказали силно влияние върху християнската литература, се явяват Тертулиан, Киприан и Августин. В Картаген ставали много поместни събори, свикани във връзка с нуждите на Църквата. Бел.ред..

 

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/08.04_sv_7_momci_efeski.htm