Възкресение Христово – ПАСХА, Великден
РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА
(Възкресение Христово, ПАСХА)
Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!
Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!
Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.
Великден е празник на вечната духовна пролет в живота.
Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна! Вечно веселие!
Човешкото сърце жадува за радост. Радостта това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.
Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости извори на вътрешно щастие за сърцето.
И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!
Християнството е религия на живота и оттук религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!
Нашият Спасител Иисус Христос дойде като Пратеник на радостта в света.
Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.
Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба в Кана Галилейска и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!
Рождественската радост и Пасхалната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христос!..
Източник: https://bg-patriarshia.bg/easter-passover
Житие на преподобна Мария Египетска
Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.
През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: „Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: „О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до река Йордан“.
Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от техния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.
Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.
През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: „Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен“. Той чул отговор: „Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня“. Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: „Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни.“
Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: „Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш.“ Тогава тя благословила:
– Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?
– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.
– На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено от Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.
Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смущение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: „Господи, помилуй“. В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:
– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.
Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!
Като чул тези думи, старецът паднал пред краката ѝ и просълзен казал:
– Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.
– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля...
Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/propovedi/46-svetiiski/2165-0401_zhitie
Кръстът на живота, смъртта и възкресението
Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.
На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.
Това е част от стихирата, която четем всяка неделя на утринната служба след възкресното евангелие. Докато четецът я казва, свещеникът изнася Евангелието и ние го целуваме, като се покланяме и на Кръста, изобразен върху него. Това напомня на християните, че те могат да се спасят единствено, ако Евангелието стане основа и смисъл на техния живот, а Кръстът – начин на тяхното преображение.
Кръстът се издига на всеки купол на християнски храм и така ознаменува смисъла на Кръстната жертва за човешкото спасение. Носенето на кръст от християните и полагането на кръстния знак не са просто механични движения, а онагледяване на нашата принадлежност към реалността на Кръста. Църквата винаги е напомняла, че човекът се спасява чрез стремежа към богоподобие, а то се осъществява чрез подражание на Христа. Днес мнозина стават църковни учители, но малцина от тях разбират жестоката и страшна реалност на Кръстната жертва – страдания, съразпъване, печал и победа над смъртта. Ние не подражаваме на Божия Син само в Неговото учителстване; това подражание е преди всичко в Неговата любов към човека – до кеносис: „А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лука 9:23). Не само в храма, не само през поста или на празници, а всеки ден. Кръстопоклонната неделя напомня това ежедневно кръстоносене и съразпъване чрез подражание на Христа, което се постига не чрез следване на Господа като нравствен образец, а в усвояването на Неговия божествен живот.[1]
За този живот в Христа ни напомня Синаксарът на Кръстопоклонна неделя: „… Кръстът се нарича и Дървото на Живота, което е било посадено посред рая; затова и светите отци са го въздигнали насред светия Велик пост, припомняйки ни едновременно блаженството на Адам и това как той се е лишил от него, припомняйки ни също, че вкусвайки от това Дърво, ние повече не умираме, а се оживяваме…“.[2]
Заради придобиването на този живот, изборът на кръст в света изглежда безумство за човека, но то е необходимо условие за богоподобието. Земната мъдрост не може да обясни такъв избор, „защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (1 Кор. 3:19). Човекът обаче решава кое безумство да избере: на мъдростта на света, който е преходен, или на Кръста – който е път към вечността.
Св. Теофан Затворник казва, че има три кръста, които са спасителни за нас.
Първият кръст за човека са скърбите, страданията и лишенията. Светецът пише, че те са нишките, които ни свързват с Христовия кръст, защото от него извират спасителни за нас сили. Ако не сме свързани с Него, нашият кръст ще тежи, а ако сме благодарни за скърбите в този живот, кръстът, който носим, ще е лек и благодатен.
Вторият кръст са нашите страсти и похоти. Ние не можем да ги победим без да се поклоним на Христовия кръст и да го приемем. Покланяйки се на Кръста и славейки го, ние му предаваме и страстите си, за да ни помогне в борбата с тях. Без Христовия кръст тази борба е обречена на неуспех. Затова има толкова молитви към честнѝя Кръст, а една от вечерните молитви е тази: „Огради ме, Господи, със силата на честнѝя и животворящ Твой Кръст и ме запази от всяко зло“.
Третият кръст е предаността на Божията воля. „Да погледнем към Голгота. – казва св. Теофан. – Там кръстът на благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод от предаността на Божията воля – безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? – Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се е молел в Гетсиманската градина да Го отмине тая чаша, но решително е добавил: „… обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39)“.[3]
Има и друг вид кръст, който е мъчителен и не е спасителен за нас. Това е кръстът на разбойника, който е стоял вляво от Христа. Той е роптаел за своето наказание, въпреки че го е заслужавал, и този кръст изобразява онези, които служат на страстите и роптаят срещу скърбите. Такова роптание не примирява човека с Бога, а го отдалечава още повече от Христа.
Кръстът събира в себе си живота, смъртта и възкресението – от раждането, през кръщелния купел, до гроба – в очакването на вечния живот. Целият цикъл на човешкия живот се концентрира в жертвата на Богочовека. За нас обаче е трудно обяснима смъртта на Източника на живота, Който… не може да умре.
Митр. Антоний Сурожки казва: „Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той е отдал Своя живот, приел е невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение. Господ Сам е взел на Своите плещи първия кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца са взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек от Кръста Христов, който изглежда толкова страшен“.[4]
„Какво ли не е направил кръстът? – казва св. Йоан Златоуст в своите проповеди. – Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе“.[5]
Християните нямат друг избор, освен този, който прави Христос – да направи земята небе. Тихата печал на Кръста в средата на Великия пост събужда очакването за това ново небе и този нов живот в светлата радост от Възкресението. Очакваме и знаем, че Животът победи смъртта и Богочовекът ще върне човека отново при Себе Си.
Твоят Кръст, Христе, е нашата сила, Твоята смърт – нашето възкресение, а Ти – Предвечният Живот – нашето спасение...
Света Четиридесетница (Великденски пост)
Светата Четиридесетница е най-важният период от църковната година, в който християните се подготвят духовно и телесно да посрещнат достойно най-древния християнски празник Възкресение Христово - Пасха. Великден е центърът на всички празници на Църквата.
В ранната християнска епоха от църковната история първите християни придавали чисто есхатологичен характер на този ден, в очакване на второто идване на Господ Иисус Христос. С такъв пасхален характер е и неделята, денят посветен на Господа и на Неговото Възкресение, като ден на Светлината, в който всички християни се събират, за да извършат Евхаристия и да станат едно тяло в Господа, който е Главата на Църквата, според еклезиологията на св. ап. Павел.
Така по примера на първите християни, повечето от които са жертвали живота си за своята вяра в Христа като Изкупител и Спасител на човешкия род, и ние до ден днешен празнуваме и възпоменаваме всички евангелски събития, които ни напомнят за живота, мисията, страданията, смъртта и Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос, Сина на Живия Бог, въплътил се чрез Дева, бидейки Бог и Човек.
Честването на Пасхата е разделено на два периода:
1. Покаен, включващ периода на св. Четиридесетница, като период за подготовка, по време на който в древност оглашените са били катехизирани, а от IV в. под влияние на египетските аскети този период бил трансформиран в постен период на Църквата.
2. Тържествен период, включващ празнуването на самото Възкресение - Пасха, като ден, в който първата Църква чествала тържественото си влизане в Царството Божие.
Нека да спрем нашето внимание върху първия период, свързан с нашата духовна и телесна подготовка по време на поста. Този период е наречен от Православната църква триоден, носещ името на т.нар. песенни триоди, които съдържат химнографията, т.е. песнопенията и текстовете, които се изпълняват по време на Четиридесетницата, съдържащи всички евангелски теми по този повод.
Четиридесетницата в Православната църква обхваща цели седем седмици, асимилиращи два различни по произход постни цикъла на древната Църква: следбогоявленския пост на египетските християни и едноседмичния предпасхален пост, който според свидетелствата на св. отци и древните канони първоначално траел един, после два дни, а накрая цяла седмица, т.нар. Страстна седмица, чийто постен характер бил задължителен за всички християни - аскети, клирици, миряни.
По време на св. Четиридесетница всяка седмица има своя особен богослужебен характер, различен от дните извън великопостния период. Например всяка неделя се извършва Василиева св. литургия, всяка събота - Златоустова св. Литургия, всяка сряда и петък, освен ако не се случи тогава да е Благовещение, се извършва Преждеосвещена литургия. В първата седмица от Великия пост в дните от понеделник до четвъртък вечерта се извършва Велико повечерие с Покайния канон на св. Андрей Критски, а в сряда на петата седмица се извършва Малко повечерие с целия канон на св. Андрей. По време на поста всеки петък вечер се извършва Малко повечерие с Богородичен акатист, разделен на отделни части, а в четвъртък на петата седмица се чете целият Акатист на Пресвета Богородица.
Както свидетелства Евангелието, Господ, след като бил кръстен от св. Йоан Предтеча в р. Йордан, бил отведен от Духа в пустинята и там постил четиридесет дни и нощи (вж. Мат. 4:1-11).
Това евангелско събитие ни прехвърля 2000 години назад във времето. Какъв е нравственият и антропологичен характер на покаянието? Не е ли това едно пълно обновление на личността чрез благодатта на Св. Дух, получена при кръщението, не е ли това една метаноя, която обаче става не против, а само и чрез нашата свободна воля?
Покаянието онтологично ни свързва със Стария и Новия Завет, антропологично ни разграничава от стария и ни обединява с Новия Адам, есхатологично ни прави синове Божии и участници в Божията слава, като членове на Христовата Църква.
Защото Синът Божи стана Човек, за да могат синовете човешки да станат синове Божии.
Веднага след момента на Неговото кръщение, при явяването на Св. Дух и възвестяването от Самия Бог Отец: "Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение", започва спасителната мисия на Иисус Христос.
Той е изпратен, както казва Евангелието, от Духа в пустинята.
Там, в пустинята, Синът Божий разбира Своето божествено призвание, разбира Своята мисия на Спасител на човешкия род. Там, в пустинята, се срещат Бог и дяволът, Доброто и злото, Светлината и тъмнината, Спасението и гибелта. Защо Господ трябваше да премине това изпитание, бидейки съвършен Бог и съвършен Човек?
Ненапразно възлюбеният Син Божи е поставен от Отца в този период на изпитание, от който зависи съдбата на цялото човечество. Борбата на Иисус от Назарет срещу Сатаната е както духовна, така и телесна, проявена с цялата вътрешна и външна сила както от страна на Месията, така и от страна на погубителя на душите. Дяволът три пъти Го изкушава, казвайки Му: "Ако си Син Божи...", т.е. кара Го да се усъмни в собствената Си природа, опитвайки се да отслаби собствената Му вяра, като Го подтиква да направи от камъка хляб, да се хвърли от Йерусалимския храм, да придобие цялата власт на Земята. Христос надделява над изкушенията, отговаряйки с думи от Свещеното Писание:
"не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста";
"няма да изкусиш Господа, Бога твоего";
"Господу Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш".
Тези изкушения са около нас всеки момент, актуални във всяко време. Във време като нашето сме изкушени да избираме между мира и разрухата, между спазването на Божиите заповеди и изкушаването на Бога, между спасението и гибелта.
Християнските ценности за светост, добро и красота се осмислят в контекста на осъзнатата отговорност и свобода, дадени ни от нашия Творец.
Небесният хляб е който ни се дава в молитвата, в причастяването с Кръвта и Тялото на Господ Иисус Христос, в мистичното и реално участие заедно със светиите в живота на Църквата.
В древност Православната църква в Първата неделя на Великия пост е чествала само паметта на пророците, които първи възвестиха идването на Месия, после се прибавя честването на победата на Православието над иконоборската ерес и възстановяването на иконопочитанието през 843 г., така тази неделя бива наречена Неделя на Православието (вж. Йоан 1:43-51).
В началото на евангелския текст са думите "последвай Ме", казани от Иисус, когато среща св. ап. Филип. Малко по-късно свидетелства за изповядването на св. ап. Натанаил, който разпознал в лицето на Иисуса от Назарет предречения от пророците Месия, казвайки: "Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев"...
Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/sv_Chetiridesetnica_djakon_I.Ivanov.htm