Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

Възпитанието на децата според свети Паисий Светогорски

 

Всички знаем, че днес както никога досега, нашите деца са изложени на всевъзможни опасности и предизвикателства от всякакъв вид. Тези предизвикателства не са вече вън от нашия дом, но са влезли до голяма степен вътре, дори в стаите и чантите на нашите деца, след като е достатъчна само една обичайна  употреба на компютър, интернет или телевизия, и всеки, който иска може да види и научи всичко. Тази наша действителност за съжаление е безпощадна и неумолима, и искаме или не, нашите деца израстват в тази среда, и колкото и да ги предпазваме, опасността е във всеки момент близо до тях. И докато са малки и ни слушат е добре, какво се случва обаче когато навлязат в пубертета, както и с навършването на пълнолетието? Това е болен въпрос на повечето чувствителни и отговорни родители.

Темата, с която ще се занимая, е: възпитанието на детето според стареца Паисий.

По благоволението на всеблагия Бог ни бе дадено благословението да познаваме отблизо преподобния старец Паисий, да го видим, да го чуем и докоснем ръка за ръка обитаващата в него благодат на Пресветия Дух. Така, посредством боговдъхновените негови слова и писания ще се опитам да ви разкажа с малко думи, кои са възгледите и учението на преподобния старец за възпитанието на децата.

Както всички светци, така и старецът Паисий локализира началото на възпитанието на децата дори преди самото им раждане; възпитанието на детето започва от бременноста, казва старецът. Ако майката, която носи плода се нервира и притеснява, ембрионът в нейната утроба се вълнува. Докато, ако майката се моли и живее духовно, детето в нейната утроба се освещава. Затова, когато жената е бременна, тя трябва да се моли, да изследва малко от Евангелието, да пее, да няма стрес, както и другите да внимават, като не я притесняват. Тогава детето, което ще се роди ще е осветено и родителите няма да имат проблем с него, нито когато е малко, нито когато порасне.[1]

Нашата Църква винаги е вярвала, а днес науката тържествено я оправда чрез изследването и разчитането на генетичния код (ДНК), че още от първия момент на зачатието в майката, имаме съвършен човек. Следователно възпитанието започва от първия момент на влизането на новия човек в този свят. Затова преподобният старец говори толкова категорично за периода на бременността, защото вече научно е прието от всички, че ембрионът приема влияния от психологията на бременната майка, но дори и от околната среда. Днес говорим за психология на ембриона като наука, от която проличава колко важен е този период от живота на човека, в който започва да приема първите добри или лоши семена на влияние, още оттогава, когато е бил ембрион. Главно обаче родителите са тези, които въздействат пряко във възпитанието на ембрионния човек, и специално бременната майка.

Колко са майките, които са водили свят живот и са имали осветени деца! Ето, майката на стареца Хаджи-Георги. Дори и млякото на тази благословена майка, от което е сукал Гавриил, светското име на стареца Хаджи-Георги, е било аскетическо [2].

Родителите имат отговорността за възпитанието още от ембрионна възраст. Ако родителите, казваше преподобният отец, във времето когато детето е все още в корема на майка си, се молят, живеят духовно, детето ще бъде осветено. И ако впоследствие му помогнат духовно, то ще стане осветен човек и ще подпомогне обществото.[3]

Доколкото възпитанието на детото започва от неговата ембрионна възраст, много повече то продължава, когато вече детето се роди и е под настойничеството на своите родители. Затова родителите трябва да чувстват голяма благословия, голяма привилегия, но и голяма отговорност за това, че са станали родители на един нов човек, на един образ Божи в този свят. Бог, казва старецът, е дал на първосъздадените, на Адам и Ева, голямата благословия да станат Негови сътворци. Впоследствие родителите, прародителите и т.н., са сътворци на Бога и те, защото дават тялото[4].

Веднага щом майката и бащата приемат радостта като поемат детето в ръцете си,  същевременно поемат и отговорността за възпитанието на този нов човек, на тяхното дете, чиято първа цел на живота е да стане подобен на своя баща Бог, обичайки свободно и изцяло Христа, отхранен с благодатта на Светия Дух в светите тайнства на Православната Църква на нашия Христос. Родителите трябва да знаят, че тяхното им дете, колкото и да е ангелче, носи наследствено в себе си последствията на паденията, разчупването на образа Божи и влечението към лукавите неща още от неговата младост. Затова, като един добър педагог, преподобният Паисий казва: родителите трябва да подпомагат децата духовно когато са малки, защото тогава и слабостите им са малки и лесно могат да се отсекат. Те са подобно на пресен картоф, който, ако малко го постържиш, той се обелва. Когато обаче остарее, ти трябва да вземеш нож и да го очистиш, ако пък има и някое черничко, ще трябва да проникнеш и още по-дълбоко[5].

Възпитанието на децата е необходимо от малка възраст, защото в тази възраст влизат добрите принципи и благите семена, които впоследствие ще дадат добрите плодове. Всички ние имаме опит, колко влияе детската възраст върху живота на човека, така че когато психолозите се занимават с многобройните психологични проблеми на съвременния човек, те винаги прибягват до тяхната детска възраст, търсейки да открият там причините и травмите, които въздействат върху целия остатък от живота. Родителят трябва да знае, че възпитанието е подобно на медицинското изкуство, което от една страна трябва да лекува, борейки се срещу микробите, засилвайки обаче организма чрез лекарствена терапия, за да функционира той нормално. Отнасяйки се към свети Арсений Кападокийски, чийто житие е написал, преподобният старец Паисий описва как свети Арсений е използвал и сходни упражниения при децата, (освен, че ги учел на писменост като учител, какъвто бил), но паралелно с това и да осмири страстите им, за да развие тяхното мъжество. Преподавал е на децата и умната молитва: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме” или “В името на Христа и Богородица”, а когато понякога са грешили или правили някоя пакост, той ги е учил да казват: “Съгреших ти Господи”. Казвал им е да режат парчета лозови пръчки, да ги нанизват и да ги правят на броеница (като плетена броеница), за да броят молитвите и съответните поклони, които е имал всеки един като правило, и така умът на децата се очиствал чрез непрестанната молитва[6].

Тук трябва да отбележим мястото на подвига при децата, за да придобият чувство на мъжество и да не се страхуват от страданията, тъй като им предстои да придобият благото,  да придобият добродетелта. Боязливостта на душата е рожба на себелюбието, а според светите отци себелюбието е рожба на маловерието. Така свети Арсений практически помагал на децата да придобият мъжество, така че след това чрез чувството за мъжество, както казва старецът Паисий по-долу, да осмирят своите страсти и да очистят своя ум чрез непрестанното призоваване на името на нашия Христос, както и чрез поклоните на всеки един от тях на единственно истинския Бог и наш Спасител. Много важно е също така, че преподобният Арсений е учил децата да имат надежда и да черпят сила от името на Христа и Богородица, както и да имат мъжеството да се смирят, когато правят грешки, да ги признават, да ги приемат и да ги поправят, казвайки: “Съгреших, Боже мой”. Колко лошо за съжаление се случва днес, когато родителите постоянно искат да оправдават своите деца поради болна любов, мислейки си, че по този начин ги обичат, като ги отглеждат в един фалшив свят на самохвалство и себеоправдание, което за съжаление в един момент ще доведе до съкрухата на детето, когато то вече се намира пред грешките и техните последствия като непреодолими стени в твърдата и отмъстителна съвременна действителност.

Подвигът на възпитанието на нашата Църква, имайки за основа разсъдливостта, действа терапевтично на душите на нашите деца, поставяйки граници на исканията, воювайки със страстите от първата им поява и очиствайки душите и телата им с любовта на нашия Христос. Разбира се, в подвига на възпитанието на децата основен признак е разсъдливостта, така че това да става с много деликатност и знание за възможностите на детето, за да не донесе то противните резултати. Веднъж попитали стареца:

– Отче, някои майки ни питат каква молитва да правят деца на 3,4 години?...

Източник: https://www.bogonosci.bg/

 

Старецът Паисий за силата на добрия помисъл

0ff25f75c440eb1fe3715a4240976bca
 
Свети Паисий Светогорец

– Отче, в Стария Завет, 4-та книга на Макавеите се каз­ва: „Благочестивият помисъл не изкоренява страстите, но им противостои“. Какво означава това?

– Виж сега: Страстите са дълбоко вкоренени у нас, но благочестивият, добрият помисъл ни помага да не ставаме тех­ни роби. Когато човек има само добри помисли и се утвърди в едно добро духовно състояние, страстите престават да дейст­ват, все едно че не съществуват. Т.е. благочестивият помисъл не изкоренява страстите, но воюва срещу тях и може да ги по­беди. Мисля, че житиеписателят описва какво са претърпели светите седем братя, майка им света Соломония и учителят им свети Елеазар, като са имали благочестиви помисли, за да покаже именно силата на добрия помисъл (вж. 2 Мак. 6 и 7 глава).

Един добър помисъл е равностоен на многочасово бдение! Има голяма сила. Както сега някои нови оръжия спират чрез лазерни лъчи противниковата ракета още в базата й и пречат да бъде изстреляна, така и добрите помисли осуетяват лошите и ги свалят още преди да са се отделили от „пистите“ на дявола. Затова се старайте, преди още изкусителят да всее у вас лоши помисли, вие да посявате добри, та сърцето ви да стане като цветна градина и неговото божествено благоухание да придружава молитвата ви.

Когато човек таи в себе си макар и малко „ляв“, т.е. лош помисъл за някого, каквито и подвизи да извършва – пости, бдения и т.н., те са напразни. Какво ще му помогнат подвизи­те, ако едновременно с това не се бори да отхвърля лошите помисли? Защо не излее от делвата цялата утайка на зехтина, която е годна само за сапун и след това да налее хубавия зех­тин, а вместо това смесва чистото с негодното и го замърсява?

Един чист, добър помисъл има по-голяма сила от който и да е подвиг. Например някой младеж търпи дяволски нападе­ния и има нечисти помисли. Той извършва бдения, пости, не яде по три дена, за да се освободи от помислите. Обаче ако приведе в ума си един чист помисъл, той ще има по-голяма сила от бденията и постите и ще му помогне по-съществено.

– Отче, когато казвате „чист помисъл“, имате предвид тесния смисъл на думата или по-общо?

– И по-общо. Защото, когато човек възприема всичко с добри помисли, той се очиства и получава благодат от Бога. А чрез „левите“ помисли, когато осъжда и онеправдава другите, той пречи на Божията благодат да дойде и тогава идва дяволът и вършее както си иска.

–Значи, понеже осъжда, дава право на дявола да вършее, така ли е, отче?

– Да. Основа на всичко е добрият помисъл. Той въздига човека, променя го към добро. Човек трябва да стигне до там всичко да вижда чисто. Това ни е казал Христос: „Не съдете по външност, а съдете с праведен съд“ (Йоан. 7:24). След това човек стига до състояние, в което вижда всичко с духовни очи, а не по човешки. Тогава той оправдава всичко – в добрия сми­съл на думата.

Трябва да се стараем да не приемаме лукавите телеграми на дявола, за да не оскверняваме „храма на Светия Дух“ (вж. 1 Кор. 6:19) и за да не се отдалечи от нас Божията благодат, след което ще останем в помрачение. Когато Светият Дух види сър­цето ни чисто, идва и обитава в нас, защото обича чистотата – затова и се е явил като гълъб.

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ

 

Източник: https://pravoslavenhram.com/%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%86/%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B9-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B5%D1%86/%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB/299

икона: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,101490/catid,337/id,69734/view,article/

 

Житие на св. преп. Паисий Светогорец

Житие на св. преп. Паисий Светогорец

 

ΧΧ век даде на Църквата много светци. Той е напоен с кръвта на мъченици и изповедници, но в голямата духовна безпътица Господ не остави Своя народ и без пастири, без Свои свидетели, без хора, които да показват Лика Му на другите и да казват: „Натам тичайте, натам!”. Един такъв светец на нашето съвремие е старецът Паисий Светогорец. Той е един от многото подвижници, просияли през 20 в. на Света Гора, която по Божия милост е толкова близко и до нашата страна. Четейки за живота му, човек с удивление разбира, че небесата са отворени. Че духовният свят е на една ръка разстояние, че чудото всъщност е ежедневие за онези, които са се съединили с Христос. За разлика от много други светогорци, по Божи промисъл подвигът на стареца Паисий прераства в служение на хората по целия свят.

Почитан като светец приживе и след смъртта си. Образът му е изписан в десетки църкви, хиляди молитви от всички краища на света се отправят ежедневно към него и той помага на хората така, както е помагал винаги.

Детски и юношески години 

Старецът Паисий е роден на 24 юли 1924 г. във Фараса, Кападокия, в бурните времена на малоазийската катастрофа. Той имал още осем братя и сестри. На 7 август 1924 г., една седмица преди жителите на Фараса да тръгнат за Гърция, старецът бил кръстен от св. Арсений Кападокийски, който настоявал да му даде своето име, „за да остави калугер след себе си”, както многозначително се изразил. Впоследствие, вече в Гърция, Арсений завършил училище с много добър успех и показвал ясен стремеж да тръгне по монашеското поприще. Така например, той си водел тетрадка, в която записвал всички чудеса на св. Арсений, а родителите му се шегували: „Нека първо ти порасне брада, а после ще те пуснем”. Личната му връзка с Христос се проявявала още в тези ранни години. Първият му досег с Дарвиновата теория за еволюцията предизвикал потрес в детската душа. Както сам разказвал той по-късно, започнал настойчиво да се моли: „Ако Христос е Бог, сега ще ми се яви, за да повярвам!”. И тогава молитвата му сякаш секнала. Минали сякаш безкрайни часове. Тогава си казал простосърдечно „дори и само човек да беше Христос, пак си струва да Го обичам, да Му се подчинявам и да се жертвам за Него!”. След тази мисъл веднага му се явил самият Христос, в нетварна светлина, погледнал го с много любов и му казал: „Аз съм възкресието и животът. Който вярва в Мен, няма да умре, но ще живее!”

Докато постъпи в армията, Арсений работел като дърводелец. И тогава се проявявала неговата чувствителност към болката на хората, която станала основен белег на неговия житейски път – например, когато му поръчвали ковчег, Арсений никога не вземал пари и състрадавал много на опечалените, подкрепяйки ги с молитвата си, която по чуден начин докосвала душите им и облекчавала скръбта им. 

„Свързочникът на Бога” 
 
В армията Арсений постъпил през 1945 г. по време на Гражданската война в Гърция и служил като свързочник. Такава била неговата молитва към Христос – да му отреди такава служба, че „да не убие нито един човек”. Когато обаче се случвало да участва във военни действия, искал да е на първата бойна линия, за да не отидат там онези войници, които имали семейства. По-голямата част от времето си в армията обаче прекарал като свързочник, затова в много от неговите жития е наричан „Свързочника на Бога”. Това прозвище получил от разговора си с един войник, който отричал необходимостта от монашески живот, а Арсений му отговорил, че монасите са „свързочниците на Бога”, имайки предвид т.нар. умна молитва и грижата им за останалото човечество. Уволнява се през 1949 г.
 
В градината на Богородица 
 
Веднага след уволнението си, Арсений отишъл на Света гора, но се върнал отново в света за една година, за да помогне на сестрите си, които имали нужда от него. и да приключи със светските си задължения. След една година, през 1950 г. се върнал отново и се установил в Кутлумушкия скит на св. Пантелеймон, в килията „Въведение Богородично”. Там се запознал с добродетелния старец Кирил, който имал дара на прозорливостта и бил игумен на манастира и когото следвал вярно. След това отишъл в манастира Есфигмен, където бил постриган за монах с името Аверкий. Там се отличил с работливост, любов и разбиране към братята си, послушание към стареца и смирение. Много се молел с Иисусовата молитва, постел строго и четял непрекъснато, особено авва Исаак.

През 1954 г. напуснал Есфигмен и се отправил към манастира Филотей, който бил идиоритмичен и където бил монах и неговият чичо. След две години бил хиротонисан за „ставрофор” и получил „малка схима”. Тогава именно му било дадено името Паисий в памет на митрополита на Кесария Паисий II, който бил от неговия роден град Фараса.

Разрушеният манастир 

Монах Паисий копнеел да се отдели за пустинически живот в местността Катунакия, на Света Гора. Но през 1958 г. му се явява света Богородица и му заповядва: „Няма да отидеш в Катунакия, а в манастира Стомиу”. Така старецът напуснал Света Гора и отишъл в манастира „Рождество Богородично” в Коница, Епир, където останал четири години. Там възстановил разрушения през 1943 г. от немците манастир. Бил обикнат от населението в района заради грижата си за другите и благия му нрав. В града действала евангелистка секта – старецът се запознал с нейното учение, написал брошура за него и я давал на посетителите в манастира, убедил много хора да преоткрият Православието и да се върнат в Църквата, мнозина евангелисти взимал на работа на строежа, а с водачите на сектата се срещал и ги убедил да не проповядват повече тук. Обградил с обич и загриженост мюсюлманите в Коница. Помагал им в нуждите им и всеки петък ги събирал в някоя тяхна къща и разговаряли. Някои от тях днес са кръстени.

Синай – на 2000 метра надморска височина 

От там, отново по заповед на св. Богородица, отишъл на Синай и то не в прочутия Юстиниянов манастир, а в килията-пещера на св. Галактион и Епистимис, която се намирала на 2000 метра височина. Там се подвизавал с оскъдна вода и храна. Молел се и водел духовна бран, известна само на него и Бога. Известно е изкушението, с което го нападнал сатаната на това място. Той му се явил и казал „Скочи от тази скала, Паисие! Аз ти обещавам, че няма да ти се случи нищо” С това искал да го накара да скочи и да се убие. Но старецът хвърлил един камък в пропастта и казал: „Айде, да ти мине помисълът!” Тогава сатаната се опитал да го поласкае, казвайки: „Такъв отговор и Христос в пустинята не ми е давал. Ти по-добре отговори!” А Паисий му отвърнал: „Христос е Бог, а не като мене смешник. Махни се от мен, сатана!”. В килията работел като дърводелец, а припечеленото давал като милостиня на бедуините, предимно под формата на храна и лекарства.

Завръщане на Света Гора 

През 1964 г. се върнал на Света Гора, откъдето не си тръгва никога вече. Този път го приел скитът Ивирон. През 1966 г. се разболял сериозно и били частично отстранени дробовете му. Докато се възстанови от операцията, живеел в манастира „Св. Йоан Богослов” в Суроти. Върнал се на Света Гора през 1967 г. и се установил в Катунакия.

Оттогава започнал да приема много посетители. Името му станало известно далеч извън Света Гора и всякакви измъчени хора се отправяли към него, щом научили за харизматичния монах на име Паисий. Нямало болест, която старецът да не можел да излекува с молитвата си, нямало житейско изпитание, което той да не превръщал с молитвата си в благословение и ново начало. Общувайки с него, хората недвусмислено разбирали, че Христос е до тях, че и „космите на главите им са преброени”, всичко далечно, за което били само чели в житията на светците, оживявало, ставало близко, родно, преживяно. Следващата година старецът се преместил в манастира Ставроникита, където помогнал много за възстановяването на обителта. Често пеел и като псалт в скита на „Св. Йоан Предтеча” на стареца Тихон. Двамата старци станали добри приятели. Старецът Тихон починал през 1968 г. Паисий останал в неговата килия в продължение на 11 години, каквато била волята на приятеля му преди да почине.

През 1979 г. отишъл в манастира Кутлумуш, в чието братство бил вписан като εξαρτηματικός монах. В местността Панагуда имало един запустял скит, където Паисий работил усърдно, за да го възстанови и останал в него до края на живота си. Тук потокът от хора, които го посещавали, се увеличил. Дотолкова, че пътят към килията му бил указан със специални табели, така че поклонниците да не притесняват другите монаси, търсейки го. Освен това получавал и много писма. Разказвал, че те много го притеснявали, защото от тях получавал новини само за разводи, физически и психически болести. Въпреки натоварената си програма, продължавал аскетичния си живот и спял само по два-три часа на ден. Свикнал да изготвя щамповани малки икони, които подарявал на посетителите си като благословия.

Болестите 

Парадоксът на светците е, че докато те просто не можели да останат безучастни към човешката болка и измолвали от Бога изцеление на нелечими болести за стотици хора, за самите себе си те не просели здраве. Нещо повече, гледали на своите страдания като на благословение – като на възможност да съучастват в болката на хората и поне малко да се докоснат до Христовите страдания за нас. Старецът Паисий имал много и различни болести, страдал от рак на много органи. След 1993 г. получил кръвотечение, но отказвал да се лекува с многозначителните думи „всичко ще се оправи в земята”. За последен път през ноември същата година старецът Паисий напуснал Света Гора и отишъл в Суроти, в скита „Св. Йоан Богослов” за празника на св. Арсений (10 ноември). Там му станало лошо и в болницата диагностицирали рак на дебелото черво с метастази в белия дроб и черния дроб. Старецът пожелал да се върне в Света Гора, но състоянието му не му позволило. През последните седмици от живота си не вземал успокоителни, въпреки големите болки. Починал на 12 юли 1994 г. Бил погребан в любимия си скит „Св. Йоан Богослов” в Суроти край Солун. Оттогава всяка година на 11 срещу 12 юли в скита се отслужва вечерно бдение с участието на хиляди вярващи. Както приживе, така и след смъртта си е почитан като светец заради своята личност, духовност и многобройни харизматични дарове (прозорливост, разсъдителност, дар за изцеление и др.), които той притежавал според свидетелствата на хиляди. В съгласие с църковната традиция, местният епископ на Маратон Мелитон (Кавацклис) е предложил вписването му в диптисите на Православната църква като светец...

Източник: https://pravoslavenhram.com/

 

Житие на Св.Серафим Саровски Чудотворец

Св. Серафим Саровски

Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела.

Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

- Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

- Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

Преподобни Серафим Саровски

На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години... През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество.

В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна... След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm