Патриарх Даниил е новият предстоятел на Българската православна църква
Видинският митрополит Даниил е новият патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит. Той беше избран от Патриаршеския църковен събор на 30 юни 2024 год. – в първата неделя след Петдесетница, когато Църквата празнува Събора на дванадесетте апостоли и празникът на всички православни светии. Съборът се проведе в академичната зала на Българската академия на науките.
На многая и благая лета, Владико!
Видинският митрополит Даниил (Атанас Трендафилов Николов) е роден на 02.03.1972 г. в гр. Смолян.
Завършва основно и средно образование в родния си град.
През 1996 г. записва и учи Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, а на следващата година пренасочва образованието си в Богословския факултет при същия университет.
През 1997 г. е приет като послушник в Хаджидимовския манастир „Св. вмчк Георги“ под духовното ръководство на приснопаметния Неврокопски митрополит Натанаил. На 07.08.1999 г. е постриган от него в монашество, а на следващия ден е ръкоположен за йеродякон.
През 2002 г. завършва Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
На 21.07.2004 г. е изпратен на послушание в Роженския манастир „Рождество Богородично“. На 27.11. същата година е ръкоположен от епархийския му архиерей за йеромонах.
На 01.06.2006 г. е възведен в архимандритско достойнство.
По решение на Св. Синод на 20.01.2008 г. е хиротонисан за епископ с титлата Драговитийски в ПКСХП „Св. Александър Невски“ и назначен за викарий на Неврокопския митрополит. Такъв остава до 15.06.2010 г., когато по молба на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф е назначен за негов викарий, която длъжност изпълнява до 4 февруари 2018 г., когато е избран за Видински митрополит...
Източник:
снимка: https://www.google.com/search?client=firefox-b-d&sca_esv=db44d8096c59c517&sca_upv=1&sxsrf=ADLYWILpk7-RZ8wMrUwSaQudeH0kV02pdA:1721467333212&q=%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82+%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B0%D1%80%D1%85+%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B8%D0%BB+-+%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%B5+%D0%B1%D0%B3&udm=2&fbs=AEQNm0A5RIwm5O2rAXOx6oMfITHQ9aun-1zV0IRYyeXM_DAvc0mAiZQSVxN9a5-GQjt0QU5SlS0Ccn2lAY02mkeoo-UbiBDtmo4Tg6Z-9c45oWOvtcQH3eHnD4-UqrcyZZczJMEAHZvkcHDfeiyyz37WKm49jC2wjE5a56e0MMC5SQNrj6ZezdWOO59PD4io388Z0NaC0RxoUHlU-Y7p8WrQ2-Iq6EYWUkP0I71oBZG8A90IGV_w4iQ&sa=X&ved=2ahUKEwifuI3HpbWHAxVKSvEDHZJLB3IQtKgLegQIDhAB&biw=1184&bih=548&dpr=1.62#vhid=Ie6UzE36DQP02M&vssid=mosaic
. Рождество на св. Йоан Кръстител. Еньовден и свързаните с него усеверия.
„Неплодна преди, днес тя ражда Христовия предтеча и той е изпълнение на всяко пророчество. Защото Този, за Когото пророците проповядваха[1], на Него той възложи ръка в Йордан и се яви на Божието Слово пророк, проповедник и едновременно с това – предтеча.” (Кондак на празника)
На този ден празнуваме рождението на св. Йоан Кръстител, който е бил повече от пророк (според свидетелството на Самия Господ) и е имал заповед да приготви пътищата Господни (Мат. 3:3). Народът нарича този празник „Еньовден” (Еньов = Йоанов), а ето кратко описание на събитието, което празнуваме.
Праведните съпрузи Захарий и Елисавета, въпреки че живеели според Господните наредби, оставали бездетни до дълбока старост. Те горещо се молели на Бога да им даде рожба. И когато веднъж свещеник Захарий принасял кадилна жертва в храма, св. архангел Гавриил му възвестил: „Елисавета ще ти роди син и ще го наречеш с името Иоан; и ще имаш радост и веселие; и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа, няма да пие вино и сикер и ще се изпълни с Духа Светаго още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен” (Лука. 1:13-17).
Наистина, св. Йоан Предтеча е най-големият от пророците и ние, християните, подобава да се обръщаме със смирени молитви към него, защото великият Кръстител има голямо дръзновение пред Господа.
Но ето какво четем в писанията на някои съвременни електронни сайтове, посветени на „Еньовден”, от които все по-явно вее полъхът на древното езичество (но вече в нова, по-добре излъскана опаковка). Макар и да присъства мъдрият призив да се вгледаме в себе си и да си дадем равносметка за извършеното, но всичко останало е пропито от окултния дух на Ню ейдж движението: „...Човек е част от Вселената и като всичко в този свят е подвластен на космическите закони. Както Слънцето спира на този ден в небето, за да огледа Земята, така и човек трябва да спре своя бяг, да се огледа около себе си и най-вече в себе си, да си даде сметка какво добро и лошо е сторил през това време и по какъв път да продължи по-нататък... На Еньовден, най-виталния ден през годината, да спрем надпреварата с времето, да откъснем стръкче росна билка, да се усмихнем на Слънцето и заредени с енергия да извървим пътя до края на годината.”[2]
С други думи, цветя и рози навсякъде, ние почтително се усмихваме на „Слънцето”, енергията автоматически ни изпълва, и въобще – щастие без край. В този случай, обаче – езичество без край.
Суеверни предания и нечестиви гадания. Според езическото поверие, когато слънцето изгрява на Еньовден, то „трепти” и „играе” и който видел това, щял да бъде здрав през годината. Точно по изгрев всеки трябвало да се обърне с лице към слънцето и през рамо да наблюдава сянката си. Отразявала ли се тя цяла, човекът щял да бъде здрав през годината, а очертаела ли се наполовина – щял да боледува. А която мома първа видела слънцето – „ще има пари и от здраве няма да се отърве”.
Още се вярва, че преди да тръгне към зима слънцето се „окъпва” във водоизточниците и прави водата лековита. А и росата пада с особена „магическа сила”, „затова всеки трябва да се измие преди изгрев в течаща вода или да се отъркаля в росата за здраве.”
При залез слънце срещу Еньовден се взима „мълчана вода” (т.е. налята и носена при пълна тишина, „за да не се погуби от човешки глас магическата ѝ сила”) от чист извор. А през самата нощ не бива нито да се пие вода, нито да се налива. Който пере на този ден, се разболява. Съществува и поверие, че в нощта срещу Еньовден там, където има заровено имане, от земята излиза син пламък...
Източник: https://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2115:24-7&catid=100&Itemid=346
Нека ние, православните християни, на които е даден бисерът - светата православна вяра - да не се поддаваме на езически вярвания, но да пазим сърцето и ума си чисти от заблудите. Особено на този празничен ден да тачим паметта на св. Йоан Кръстител, който е отстоявал истината дори до смърт, като се придържаме и ние твърдо към светилото на истината - светата православна вяра, и с това да даваме добър пример и на другите хора около нас.
Света Петдесетница - Ден на света Троица
Днес Светата ни църква празнува Петдесетница.
Празникът се нарича така, защото това събитие е станало в деня на старозаветния празник Петдесетница. Празникът бил тържествен и радостен, в Иерусалим се стичало голямо множество народ, за да принесат с благодарност към Бога установената от закона жертва. Апостолите заедно със Света Богородица били събрани в Сионската горница, където пребивавали в постоянна молитва след Възнесението на Иисус Христос. Около третия час по еврейско време настанал голям чул шум от небето и над тях слязъл Светият Дух във формата на огнени езици. Веднага божественият огън пламнал в душите на апостолите и изпълнени с благодат, те започнали да прославят величието на Бога, като заговорили на различни, непознати за тях дотогава чужди езици.Това им дало бодрост, сила и мъжество да отидат по всички краища на света да проповядват Евангелието и с готовност да отдадат и живота си за Христовата вяра. Тогава свети апостол Петър произнесъл първата си пламенна проповед. Словата му проникнали дълбоко в сърцата на слушащите го и в този ден приели вярата в Христа мнозина, които се кръстили и се присъединили към първата християнска общност. След този ден апостолите постановили християните да възпоменават това велико събитие, слизането на Светия Дух, всяка година на този ден. Денят Петдесетница от древни времена се смята за рожден ден на Христовата църква, в която во веки обитава Божествената благодат на Св. Дух. Утрешният понеделник след Петдесетница е празникът на Светия Дух. Този празник Църквата е установила заради величието на Пресветия и Животворящ Дух, чрез Който ни се дарява всяка мъдрост и Който е източникът на живота.
Константинийски епископ Антоний, 2010 година
Сведения за празника
На Петдесетия ден от Господното възкресение Дух Свети слязъл над апостолите във вид на огнени езици и ги обдарил с благодатните дарове.
Празникът се нарича Петдесетница, защото това събитие е станало в деня на старозаветния празник Петдесетница, който отбелязвали петдесет дни след юдейската Пасха. Руската православна Църква го нарича Ден на светата Троица.
За старозаветните Петдесетница бил един от трите велики празника. Първоначално празникът отбелязвал завършването на жътвата на ечемика. Празнувал се с приношение на хляб и жертвени животни като ден на радост и благодарност, припомнящ странстванията в пустинята и освобождението от Египет. В по-късни времена на този ден се отбелязвало получаването на Синайското законодателство, петдесет дни след излизането на евреите от Египет. Празникът бил тържествен и радостен, в Ерусалим се стичало голямо множество хора, за да принесат в благодарност на Бога установената от закона жертва.
За апостолите денят бил двойно свят, защото е денят на Възкресението - неделния ден. Събрани в Сионската горница, където пребивавали в постоянна молитва след Възнесението на Христос, сред тях била и св. Богородица, и други вярващи - всичко сто и двадесет души.
В десет часа сутринта (третия час по еврейско време), настанал голям чул шум от небето. Като че ли вихрушка се спуснала над къщата, дето били събрани. И "явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух" (Деян. 2:2-3). Това бил видим знак на благодатните дарове на Светия Дух. Бидейки безтелесен, Светият Дух избрал чувственото знамение. "Но никой не бива да си мисли - поучава св. Лъв Велики, - че в това, което било видимо за телесните очи, се е явило Божественото същество на Светия Дух. Човешкият взор, както не може да вижда Отца и Сина, така не може да види и Светия Дух".
Още щом божественият огън пламнал в душите на апостолите, изпълнени с даровете на Духа те започнали да прослявят величието на Бога, като заговорили на разни, непознати за тях дотогава чуждоземни езици.
Тъй простите галилейски рибари били умъдрени, духовно просветени в разбиране на истините на вярата. Това им дало бодрост, сила и мъжество да идат по всички краища на света за проповед на Евангелието, с готовност да отдадата и живота си за вярата Христова...
Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Petdesetnica/index.htm
Свети равноапостолни цар Константин и царица Елена
Житие на светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена
Св. Константин Велики - детайл от мозайка в храма "Света София" в Константинопол. VI век.
По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори - гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, - Равноапостолен, а в световната история - Велики.
Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.
Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.
По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките й усилия да победи непобедимото -непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред нравствено развратена среда. Но тази вътрешна отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерии, който замислял да го погуби, и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение.
Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.
След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите й. - Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерии, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан (наричан също Максентий, бел. ред.). Поддържайки Север, Галерии излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си - последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерии провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си...
Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/05.21_sv_Konstantin_Elena.htm