Св. преподобни Герасим Йордански
Житие на св. преподобни Герасий
Преподобни Герасим, родом от Ликия, от млади години се посветил на служение Богу и като оставил света, се оттеглил в Тиваидската пустиня. След като проживял там много години, той посетил Йерусалим и най-после се заселил близо до р. Йордан. Около него се събрали много подвижници и по такъв начин се създала голяма обител.
В това време (V век) Евтихиевата ерес смущавала Църквата. Мнозина отхвърляли определението на Халкидонския събор (451 г.) и се присъединявали към лъжеучението.
За разпространението на ереста силно съдействувал един монах, човек умен и хитър, на име Теодосий. Като дошъл в Йерусалим, той обърнал към лъжеучението царица Евдокия, съпруга на Теодосий Млади, и чрез своите хитрини възбудил цялото духовенство против йерусалимския патриарх Ювеналий, който бил свален, и хитрият Теодосий заел неговото място.
Неговото пакостно красноречие увлякло за известно време и Герасима. Но Герасим не останал дълго време в това заблуждение, понеже искрено обичал истината и ревностно я търсел. Той се обърнал за съвет към преподобни Евтимий Велики и поученията на тоя свят мъж благотворно подействували на Герасима. Той отхвърлил ереста и, каейки се за временното си заблуждение, започнал да служи Богу с още по-голямо усърдие.
Герасим установил в своята обител най-строг начин на живот и сам давал на братята пример на съвършено безкористие и строга въздържаност. Пет дни през седмицата братята прекарвали в усамотение, всеки в своята килия, отдадени на труд и молитва и не вкусвали нищо, освен малко хляб, фурми и вода. В събота всички се събирали в църква за отслужване на божествена литургия и за причащаване със светите Тайни
; след това обядвали на обща трапеза. В неделя след литургията всеки пак се връщал в своята килия, като взимал със себе си храна за всичкото време и финикови клончета – да плете кошници. С продажбата на тия кошници се издържал манастирът. Но сами братята нямали никаква собственост, освен една дреха, рогозка, на коята спели, и стомна за вода.
През светата Четиридесетница преподобни Герасим обикновено оставял манастира, за да може в усамотение напълно да се предаде на духовен живот. Той се оттеглял в пустинята само с един ученик.
Веднъж, когато прекарвал в пустинята, чудесно видение му възвестило за смъртта на преподобни Евтимий. Той видял хорове ангели, които носели в небесата душата на светия старец, и побързал да отиде в манастира на св. Евтимий, за да присъствува на неговото погребение.
Разказват, че св. Герасим със своята светост привличал към себе си в пустинята и дивите зверове. Веднъж срещнал ранен лъв, превързал му раната и оттогава навсякъде лъвът вървял подир него и му служил като домашно животно. А когато преподобният умрял, лъвът дълго време тъгувал и най-после умрял на гроба му.
Преподобни Герасим починал в дълбока старост в 475 година.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Житие на преподобния наш отец Герасим, живял на Йордан
Великият постник преподобни Герасим бил родом от Ликия (област в южната част на Мала Азия, бел.ред.). Още от младини възпитал себе си в страх Божий и като приел монашески чин, се отдалечил в пустинята във вътрешността на египетската страна Тиваида. Като прекарал там известно време в подвизи на благочестието, отново се върнал в своето отечество Ликия...
Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/03.04_Gerasim_Jordan.htm
Ако Бог се забави да отговори, това не означава, че не чува добре!
Нашият преблаг Бог е неизказана тайна. В ръцете на една невярваща майка умира нейното момиченце, което я моли да се помоли за него. Тя се моли, но нейното дете напуска живота. Майката не скърби толкова, а се радва, защото е намерила вярата, на която я е научила нейното болно детенце. Писани са и са казани изключително много неща относно това, защо съществува толкова много болка, неправда, неравенство, дисбаланс, конкуренция, злоба и завист в света, защо да се терзаят невинни и праведни дечица, защо Бог на любовта и справедливостта допуска да се измъчват толкова много Неговите обични деца. Разумът реагира нервно, нито един отговор не го задоволява напълно, нито един съвет не го утешава. Сред голямата болка няма полза от високопарни и велики думи, а от смиреното моление и призоваване - със сълзи - на Божията милост и небесната утеха. Честното, искрено, вежливо и сърдечно състрадание към нашите братя в миговете на големите болки са много укрепващи. Най-добрият отговор на недоуменията и въпросите на страдащите е самият Божий глас в тях. Само ако човек успее да приеме Божията воля в себе си, тогава ще се освободи от митове, помисли, които го притискат и изморяват.
ПОУЧЕНИЯ НА СВЕТИЯ СТАРЕЦ ГАВРИИЛ УРГЕБАДЗЕ
Духовен исполин на вярата
Денят беше изпълнен с тиха надежда, придружена от малки светли мигове. Пролетта отново беше тук и поздравяваше земята с шарени и неустоимо ароматни букети, които носеше в голямата си кошницата. Куполът на катедралния храм „Света Неделя“ в град София беше прегърнат от слънцето и приканваше минувачите да влязат.
Към църквата с тихи стъпки се приближаваше млада лъчезарна девойка на име Стефанка. Тя плахо влезе, с наведена глава, запали свещичка и коленичи, изливайки сърцето си пред Господ, пред света Богородица и светиите. Особено страхопочитание изпитваше и пред иконата на света великомъченица Неделя, която още от дете се е посветила на Бога, възпитана във вярата от своите благочестиви родители. Непреклонна в изповядването на Христа, светицата била убита мъченически от император Диоклециан, който не успял да я накара да се отрече от Него.
След това Стефанка по Божий промисъл се запозна с бъдещия си съпруг Никола. Те създадоха семейство и им се роди момченце − Димитър. Бяха сплотени и животът им се основаваше на чиста и неподправена вяра в Господ. Любимо място за молитва на Стефанка си остана катедралният храм „Св. Неделя“. За нея това бе духовен пристан, дом, където я приветстваше Сам Господ. Там винаги я посрещаше и света Неделя с благия си поглед.
В един октомврийски ден през далечната 1945 година Стефанка роди и втория си син, когото нарекоха Симеон. Майката беше истински стожер на вярата в семейството и възпитаваше децата си в трудолюбие, честност и стремеж към усъвършенстване в Божия път. Бащата, железничар по професия, имаше желание синовете му да захванат същия занаят. Но майката, която е клисарка в храма и хористка в църковния хор, увличаше невръстните си момчета към църковното пеене. Семейството бе бедно, живееше в недоимък, нямаше пари за музикални инструменти, но Божията любов в сърцата на тези хора им носеше истинска радост и утеха. Децата имаха чудесни гласове, дар от Самия Бог. И това не остава незабелязано от грижовната майчица. Всяка вечер преди лягане момчетата пееха с майка си любими песнопения: „Светий Боже“, „Богородице Дево“ и „Достойно ест“. Майката водеше постоянно децата на литургии, служби. Те почти израснаха в храма.
След време двамата братя завършиха Духовната семинария, след това Духовната академия, като не спираха да се занимават с пеене. Така те станаха сред създателите на прочутия хор за църковни песнопения „Йоан Кукузел“. Двамата братя поеха по различни пътища. Димитър се ожени, а брат му Симеон бе призован от Бога към монашеския път, като вече имаше и завършена аспирантура по музика. През 1975 година той бе постриган за монах в Троянския манастир „Успение Богородично“ от дядо Максим. Още от малко момче той се чувстваше под закрилата на Божията Майка и настоящото му пострижение в манастира, носещ Нейното име, му го потвърди за пореден път. Дадоха му ново − монашеско – име: Неофит, което значи „новопосаден, фиданка“. Дълъг бе житейският му път на Божията нива. Дядо Максим го ръкоположи за йеродякон, след което го взе за свой протосингел. После го ръкоположи за викарен епископ. Неофит стана и ректор на Духовната академия, като бе и първият декан на Богословския факултет. Преживя и разкола в БПЦ през 1992 година. В този ден той бе толкова съкрушен, че косата му побеля. Качи се на камбанарията на храм „Св. Александър Невски“, за да извести това трагично събитие.
През 1994 година бе избран за Русенски митрополит, като обгрижваше епархията си с много любов и търпение.
След смъртта на патриарх Максим през 2012 година БПЦ овдовява. Дядо Максим бе неугасващ светилник на вярата и Църквата спешно се нуждаеше от подобен духовен Пастир. По благия Божий промисъл на 24 февруари 2013 година митрополит Неофит бе избран да бъде новият Български Патриарх. Пред него предстоеше трудната задача да оглавява БПЦ. Той истински вярваше, че Господ ще му дава сили и мъдрост, и с молитвен зов поемаше към новото си прозвище, което изпълняваше в продължение на 11 години − до своята кончина.
От малко момченце до края Неофит измина дълъг и нелек духовен път, тесен и трънлив, но благословен. Остана верен на Бога, на светата Православна Църква, на любовта си към ближния. Стъпка по стъпка той израсна и се превърна в духовен исполин на вярата. Исполин, който е миротворец навсякъде, а милосърдието му към нуждаещите се е нестихващо и тайно – така, както ни учи Господ. Мнозина са тези, които са получили помощ и подкрепа от дядо Неофит. С кроткия си нрав, с благата си усмивка и със своето добротворство той влезе в сърцата на хората, които го обикнаха завинаги. Ангелоподобният му глас е лечебен елексир за страдащата душа, колоритен, извисен и хвалещ Бога. Любимата песен на патриарха е „Достойно ест“ − във възхвала на света Богородица. Небесносиният цвят на очите му е като символ на постоянно отправения му взор към небето, което е престол на Бога. Там се преселва и обичният ни първойерарх през 2024 година.
Патриарх Неофит до последно обгрижваше с бащина любов и ревност БПЦ и я обкичваше с венец от добрини.
Сега от небесните висини ние имаме неугасващия светилник – дядо Максим, и духовния исполин на вярата – дядо Неофит. Нека Господ да упокои душите им, а ние да вярваме, че тези двама духовни старци се застъпват за страдащата ни България.
Поклон пред паметта им!
Източници:
текст: Цветелина Гергинова