Дядо Добре от село Байлово
Есента отново дойде с китна премяна. Заваля шарен листопад с прокрадващи се слънчеви лъчи между листата.
В големия град ежедневието неуморно те грабва и със забързан ход се надпредварваш с времето. А душата, която е християнка по природа, задушена от суетната празнота, се нуждае от глътка чист въздух.
Така в един неделен следобед аз и приятел тръгнахме към малкото село Байлово, на 47 км. от столицата София. По пътя есента ни поздравяваше с усмивка от колоритни багри.
Наближаваме селцето, то се е сгушило като кротко дете в прегръдката на Средна гора. Чешмата в центъра свежо клокочи, украсена с красиви цветя и килим от есенни листа, а паметникът на писателя Елин Пелин, който е родом от селцето, сякаш ни приветства за добре дошли.
Идването ми в селцето бе продиктувано от силна, спотаена дълбоко в сърцето емоция, която с времето изгради в мен желанието да дойда тук. Две поредни години посещавайки храма „свети Кирик и Юлита“ в гр. Банкя, аз виждах в църковния магазин картина с образа на дядо Добри от Байлово. И в двата случая бях силно впечатлена и сякаш окрилена от небесно щастие, че виждам дядото. Момчето, което продава в магазина към храма ме попита дали съм ходила в Байлово. Когато разбра, че не съм ме посъветва да отида там непременно. А моята изтерзана душа сякаш точно това чакаше да чуе.
Съвсем скоро, в един есенен неделен следобед пристигнахме в селцето. Жадувах да отида на мястото, където е живял дядо Добре. И без да знаем къде е къщичката му, ние спряхме точно до храма, където се оказа, че се намира тя. Усещането ми беше, че дядото по невидим начин ни посреща и ни приканва да влезем.
Отворих дървената порта и с трепет пристъпих в двора. Почувствах се като в небесна приказка. Като че ли времето беше спряло и всичко беше изпълнено с неземна тишина и покой. Вековният орех в двора, ако можеше да проговори, сигурно би разказал безброй чудни истории за благия старец. Къщичката направена от кирпич ме привлече като магнит. Вратата беше заключена с катинар, но душата ми копнееше да мога да погледна във времето назад, когато дядото е бил още на земята. И тайно да надникна отвън през неговото прозорче някоя вечер, в притаената в двора къщичка. Какво ли бих видяла? Сигурно там, седнал на столчето с Библията в скута, ще видя дядо Добре, държащ запалена свещичка. След това той тръгва към двора със свещичката, шепнейки тихо молитва. Наоколо е тъмно и сиво, но силната вяра на добрия старец и запалената му свещичка огряват всичко наоколо с Божията светлина. Отрекъл се от земните блага, той дарява всичките си имоти на Църквата. Още приживе дядото сияе, сърцето му свети от Божията любов и заразява околните с желание да му подражават, да бъдат добротворци. Възрастен, с окъсани дрехи, шаечни потури и власеница, зима и лято, в студ и пек, той дори и пеш стига до София. Там години наред най-често събира пари в храма „св. Александър Невски“ и така успява да помогне на много църкви и манастири за ремонт и реставрация. Невзимащ нищо за себе си, наричат го „безсребърник“ и „светецът от Байлово“. Близо до схлупената пристройка е и гробът на дядото, който почина на 103 годишна възраст. Запалвам свещичка с тих поклон пред тази чиста душа. А дядо Добре с кротък поглед от небето ме покрива с наметалото на безвремието.
Автор: Цветелина Гергинова
снимка: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8F%D0%B4%D0%BE_%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8