Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

Духовен исполин на вярата

patriarh.jpgДенят беше изпълнен с тиха надежда, придружена от малки светли мигове. Пролетта отново беше тук и поздравяваше земята с шарени и неустоимо ароматни букети, които носеше в голямата си кошницата. Куполът на катедралния храм „Света Неделя“ в град София беше прегърнат от слънцето и приканваше минувачите да влязат.

            Към църквата с тихи стъпки се приближаваше млада лъчезарна девойка на име Стефанка. Тя плахо влезе, с наведена глава, запали свещичка и коленичи, изливайки сърцето си пред Господ, пред света Богородица и светиите. Особено страхопочитание изпитваше и пред иконата на света великомъченица Неделя, която още от дете се е посветила на Бога, възпитана във вярата от своите благочестиви родители. Непреклонна в изповядването на Христа, светицата била убита мъченически от император Диоклециан, който не успял да я накара да се отрече от Него.

            След това Стефанка по Божий промисъл се запозна с бъдещия си съпруг Никола. Те създадоха семейство и им се роди момченце − Димитър. Бяха сплотени и животът им се основаваше на чиста и неподправена вяра в Господ. Любимо място за молитва на Стефанка си остана катедралният храм „Св. Неделя“.  За нея това бе духовен пристан, дом, където я приветстваше Сам Господ. Там винаги я посрещаше и света Неделя с благия си поглед.

            В един октомврийски ден през далечната 1945 година Стефанка роди и втория си син, когото нарекоха Симеон. Майката беше истински стожер на вярата в семейството и възпитаваше децата си в трудолюбие, честност и стремеж към усъвършенстване в Божия път. Бащата, железничар по професия, имаше желание синовете му да захванат същия занаят. Но майката, която е клисарка в храма и хористка в църковния хор, увличаше невръстните си момчета към църковното пеене. Семейството бе бедно, живееше в недоимък, нямаше пари за музикални инструменти, но Божията любов в сърцата на тези хора им носеше истинска радост и утеха. Децата имаха чудесни гласове, дар от Самия Бог. И това не остава незабелязано от грижовната майчица. Всяка вечер преди лягане момчетата пееха с майка си любими песнопения: „Светий Боже“, „Богородице Дево“ и „Достойно ест“. Майката водеше постоянно децата на литургии, служби. Те почти израснаха в храма.

            След време двамата братя завършиха Духовната семинария, след това Духовната академия, като не спираха да се занимават с пеене. Така те станаха сред създателите на прочутия хор за църковни песнопения „Йоан Кукузел“. Двамата братя поеха по различни пътища. Димитър се ожени, а брат му Симеон бе призован от Бога към монашеския път, като вече имаше и завършена аспирантура по музика. През 1975 година той бе постриган за монах в Троянския манастир „Успение Богородично“ от дядо Максим. Още от малко момче той се чувстваше под закрилата на Божията Майка и настоящото му пострижение в манастира, носещ Нейното име, му го потвърди за пореден път. Дадоха му ново −  монашеско – име: Неофит, което значи „новопосаден, фиданка“. Дълъг бе житейският му път на Божията нива. Дядо Максим го ръкоположи за йеродякон, след което го взе за свой протосингел. После го ръкоположи за викарен епископ. Неофит стана и ректор на Духовната академия, като бе и първият декан на Богословския факултет. Преживя и разкола в БПЦ през 1992 година. В този ден той бе толкова съкрушен, че косата му побеля. Качи се на камбанарията на храм „Св. Александър Невски“, за да извести това трагично събитие.

            През 1994 година бе избран за Русенски митрополит, като обгрижваше епархията си с много любов и търпение.

            След смъртта на патриарх Максим през 2012 година БПЦ овдовява. Дядо Максим бе неугасващ светилник на вярата и Църквата спешно се нуждаеше от подобен духовен Пастир. По благия Божий промисъл на 24 февруари 2013 година митрополит Неофит бе избран да бъде новият Български Патриарх. Пред него предстоеше трудната задача да оглавява БПЦ. Той истински вярваше, че Господ ще му дава сили и мъдрост, и с молитвен зов поемаше към новото си прозвище, което изпълняваше в продължение на 11 години − до своята кончина.

            От малко момченце до края Неофит измина дълъг и нелек духовен път, тесен и трънлив, но благословен. Остана верен на Бога, на светата Православна Църква, на любовта си към ближния. Стъпка по стъпка той израсна и се превърна в духовен исполин на вярата. Исполин, който е миротворец навсякъде, а милосърдието му към нуждаещите се е нестихващо и тайно – така, както ни учи Господ. Мнозина са тези, които са получили помощ и подкрепа от дядо Неофит. С кроткия си нрав, с благата си усмивка  и със своето добротворство той влезе в сърцата на хората, които го обикнаха завинаги. Ангелоподобният му глас е лечебен елексир за страдащата душа, колоритен, извисен и хвалещ Бога. Любимата песен на патриарха е „Достойно ест“ − във възхвала на света Богородица. Небесносиният цвят на очите му е като символ на постоянно отправения му взор към небето, което е престол на Бога. Там се преселва и обичният ни първойерарх през 2024 година.

            Патриарх Неофит до последно обгрижваше с бащина любов и ревност БПЦ и я обкичваше с венец от добрини.

            Сега от небесните висини ние имаме неугасващия светилник – дядо Максим, и духовния исполин на вярата – дядо Неофит. Нека Господ да упокои душите им, а ние да вярваме, че тези двама духовни старци се застъпват за страдащата ни България.

            Поклон пред паметта им!

Източници:

снимка: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%82_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8

текст: Цветелина Гергинова