Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Bulgarische Orthodoxe Kirche "Mariä Geburt" Bonn-Köln, Deutschland

ПО-СТАРИ ПОСТИНГИ

Св. Антоний Велики за ПАРАДОКСА НА ЖИВОТА (За смъртта и живота без депресии и психологически травми)

Едно от наставленията на основоположника на православното монашество, св. Антоний Велики, се отнася до нашето отношение към времето. Светият подвижник ни учи да възприемаме всеки отделен ден от живота си и като начало, и като край.

ZaSmyrtta_i_Zhivota.jpg

Не винаги трябва да се носим по течението

В годините на своето детство човек се чувства сякаш безсмъртен. Изпълнен е с усещането, че животът едва-що е започнал и никога няма да свърши. С течение на възрастта това чувство ни напуска. Детството остава назад, без да го забравяме, а животът продължава. И когато дойде завършекът на това продължение, идва и смъртният край на живота. Кога точно настъпва той? Не е дадено на човек да знае това. Всеки от нас тайно се надява този момент да бъде отложен максимално във времето.

Невярващите се стремят като цяло да не мислят за това, защото е твърде опечаляващо. А вярващите знаят, че настъпването на смъртния край не означава умиране на душата и че животът на душата продължава. Нещо не така опечаляващо и безпросветно. С други думи, напълно възможно е да размишляваме за смъртта и за живота, без да изпадаме в тежка потиснатост и да се травмираме душевно.

И то не просто да размишляваме, а да проявяваме активно отношение към развитието на живота. На човек е дадено не само да усеща хода на своя живот - било то като дете, или като зрял индивид, - но и да управлява времето чрез своите душевни настроения, дори в известна степен - да подчинява на своите цели времето.

Подобно твърдение може да прозвучи твърде предизвикателно, но именно и най-вече така, като „стопани", са подхождали към живота си православните светци. Те не плували по течението. Не се оставяли да ги влачи ходът на времето. Светците сами определяли: „Ето това ще бъде за мен началото, ето това - краят." И извличали максимална полза от времето. Чрез преходното в земния си живот те се докосвали до вечността, до непреходното сияние на Бога.

Преподобният Антоний: Всеки нов ден да бъде ново начало

Въпреки многобройната църковна литература на книжния пазар, винаги изпъква творчеството, свързано с основоположника на православното монашество, св. Антоний Велики. Някои от най-забележителните духовни напътствия, съхранени от традицията, са ни завещани чрез мъдростта на светителя Антоний. Сред тях има и напътствия относно времето в нашия живот. Тук ще цитираме някои от тях. Преподобни Антоний ни учи така: „Така че не унивайте и не се обезсърчавайте, след като започнете своите трудове, нито казвайте: дълго време вече пребъдваме в подвижничество; най-добре е с чувство, че всеки ден започваме отначало, да преумножаваме ревността си." („Добротолюбие")...

Източници:

текст: https://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=447

снимка: личен архив

Житие на св. Антоний Велики, основоположник на православното монашество.

 

Подвижничеството е толкова древно, колкото и християнството, но подвижниците от първите векове не напущали света. Те живеели в градове и села, в семейства или насаме, а понякога и на малки групи. Монахът (или самотникът) още не познавал далечната пустиня. И по време, и по съвършенство отшелничеството получило първите си образци в лицето на преподобните Павел Тивейски и Антоний Велики.

Св. Антоний Велики се родил около 251 г. в Среден Египет. Той бил дете на заможни и благочестиви родители. Той бил на 20 години, когато починали родителите му. Те му оставили богатството си и грижата за по-малката му сестра. Нито ранната свобода, нито полученото наследство се оказали опасни за този младеж с вродена склонност към подвижничество. След като чул в храма думите на Спасителя към богатия момък: "Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене", (Мат. 19:21), св. Антоний раздал своето имущество. С остатъка от наследството той поверил сестра си на един девически дом и започнал подвижнически живот.

Отначало той се заселил в една изсечена в скалите египетска гробница, където го посетили първите изкушения. Най-напред това било съжалението за света, за оставеното богатство, за любимата сестра. След това дошло жилото на плътта – най-силното оръжие на дявола против юношите. Но мисълта за Христа и за вечните мъки подкрепяли Антоний и Господ му помагал да побеждава врага на човешкото спасение. За пръв път му се явил "дракон" във вид на жалък и немощен черен отрок, който нарекъл себе си "дух на блуда" и се признал за победен. Но това било само началото на онази страховита борба с демоните, която продължила доста време.

Юношата Антоний засилил да крайност суровостта на своето въздържание. Той не спял по цели нощи и не приемал храна по няколко дни, защото бил убеден, че "силата на духа укрепва, когато слабеят наслажденията на тялото".

Приятелят, който му носел хляб и вода, веднъж го намерил на земята пребит и го пренесъл в църквата за погребение. Но Антоний се свестил и отново се върнал на това особено полесражение за нови изпитания. През нощта се чул страшен шум. Изглеждало като да се срутват стените, а през отвора се втурнал орляк от всевъзможни гадове и зверове: змии, аспиди и скорпиони, лъвове и леопарди, вълци, мечки и бикове. Всички те застрашително напирали към Антоний и му нанасяли тежки рани. Легнал на земята, подвижникът се надсмивал над безсилието на своите врагове: "Ако бяхте силни, нямаше защо да бъдете много!" И изведнъж всичко изчезнало. През пролуката на тавана той бил осветен от светъл лъч, от който раните му били излекувани. Като почувствал небесната помощ, Антоний възкликнал към Невидимия: "Къде беше Ти, благий Иисусе? Защо не се появи отначалото, за да изцериш моите рани?" И се чул глас: "Аз бях тук, Антоний, но чаках да видя твоето мъжество. И сега, понеже храбро се бори, Аз всякога ще ти помагам и ще те направя именит по целия свят!"

По това време Антоний бил на 35 години. След това той минал от другата страна на реката Нил и живял 20 години на планината при пълно усамотение и мълчение в една изоставена постройка, като зазидал входа за влизани и излизане. На това място негов приятел идвал два пъти в годината, за да му спусне от покрива запас от хляб, без да види лицето му. Минаващите покрай чували отвътре страшен шум и гласове, но и гласа на Антоний: "Да възкресне Бог и да се разпръснат враговете Му..." (Пс. 67:2). Надниквайки обаче през пукнатините на стената, те не виждали нищо.

Източници:

текст: http://sveta-nedelia.org/index.php/a1/109-zhitie-na-sv-prepodobni-antonii-veliki

снимка: личен архив

"Зов", "С крилете на вярата" - православна поезия за св. Серафим Саровски

 

Зов

 

Саровска  лес  облечена  в  мистерия и нежност, в красота.

Обгръща ни с духовна светлина и гали с детска чистота.

Издига се високо там  Серафимо-Дивеевския   манастир,

душата ми лети нататък  ден и нощ  в молитвения зов безспир.

 

Пред мощите на свети Серафим  отдавна искам да се поклоня

молитвата си искрена със вяра и надежда  да му поднеса.

В канавката да стъпя и Богородица да ме благослови.

И  този спомен да живее  в сърцето ми през всички мои дни.

 

Камъкът, на който молел се е хиляда дни и нощи свети Серафим

да го докосна мислейки си  за неговия подвиг  свят и неоспорим.

А после  в Серафимовия извор с жива вяра ще се потопя

и  ще изляза благословена със здраве, в мира Божи ще се обновя.

 

Моля те преподобни Серафиме, Господа горещо да помолиш ти

да ми даде тази радост да стигна до Дивеево в бъдещите дни.

Като птица освободена от клетка там  с молитвата ще полетя

 всички скърби и неволи на теб Саровски чудотворче  ще ти споделя.

 

Ти  чуваш  моите молби  и в България  и често близо  си до мен

и молиш Господа да ми помогне и всеки мой грях да бъде победен.

Пред твоите мощи отче Серафиме по неведом път  ти ме заведи,

и  с благия си поздрав: „Радост моя” ти светло бъдеще ми подари!

С крилете на вярата

 

Ето с криле на вярата пренасям се в Саровската лес.

Красиво е като в приказка и светло  в душата ми днес.

Виждам вековна букова лес  лежаща в Божия тишина.

Китни полянки  с билки и горски цветя, девствена красота.

 

Колибката  Серафимова там стои скрита от светска суета.

Градинка със зеленчуци има си той, наблизо клокочи река.

 Саровка се казва и закачливо тече, радвам се като дете.

 Възкресните камбани навсякъде звънят, Бог в дланта Си ме взе!

 

Тук върху камък благият Серафим нечуван подвиг предприе.

Хиляда дни и нощи с Божия помощ  моли се на колене.

Вървя с молитвата за ръка, виждам прегърбен стареца благ.

Погледна ме с радост усмихнат, да го последвам даде ми знак.

 

Заведе ме той на полянка и седнахме  под слънчевото небе.

Каза ми-„Радост моя, Христос възкръсна! И ти си негово дете!

Когато в сърцето цари умиление, Бог пребъдва в нас,

придобий мирен дух и хиляди ще се спасят наоколо тоз час”.

 

Внезапно в благодатния  разговор мечока Миша при нас дойде.

 Старецът каза му ласкаво от гората скоро нещо да  донесе.

Убогият Серафим помаза ме с елей , сухарчета  ми подари.

После  той  изповяда ме и Господ от греховете ме освободи.

 

Неземна радост обзе ме, чувствах, че като птица волно ще полетя.

Сърцето  пълно е  с мир, на всички обидили ме мога да простя!

След малко мечката върна се и подаде на стареца пита с  мед.

Чудо неземно как святостта преобразява звяра и всичко навред!

 

Старецът  хвана ме за ръка и в целебния извор ме потопи.

Каза  през очите на вярата  да видя, че днес  Господ ме изцери!

Възкресната радост в  душата  да не угасва през всичките ми дни.

Молитва идваща от чисто и смирено сърце Бог ще благослови!

Източници:

текст: автор Цветелина Гергинова

снимка: https://www.diakonia.bg/%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%B3%D0%B0-%D1%81%D0%B2/

 

 

Житие на св. Серафим Саровски. Светията, който се обръщал към всички с думите: "Радост, моя!"

Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

 

Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела. Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

– Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

– Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!"...

Източник: текст: https://www.pravoslavie.bg/%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%8F/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D0%BD%D0%B8-%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D0%BC-%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE/

снимка: http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm