Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.

Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо[1], тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.

Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Йоан. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, като дърво, посадено край водни потоци.[2] Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу. А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която Аз ще ти посоча“[3], се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“[4], като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки.“[5]Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения, и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант, не биваше повреден от никакво желязо...

Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

Момъкът Георги, за когото ми предстои да разкажа, беше мой син в Светия Дух, много любим заради добродетелите му. И понеже пред мене се подвизава за победата си над лукавия, затова си казах да не остане незаписан и да не се предаде на забрава неговият подвиг, който той понесе за Христа. Но моля вашата любов да не издирвате от мене риторска реч, понеже, бидейки прост човек, не мога изкусно да пиша, а само ще държа в ръцете си писалката с надеждата, че той сам ще предаде на писание онова, което нему е угодно.

Този блажен Георги бе роден в град Кратово, Македония, син на благочестиви родители - баща Димитър и майка Сара. Когато стана на шест години от рождението си, родителите му го дадоха да изучи Свещените книги. След това го дадоха да научи и златарския занаят. Като угоди на родителите си, Георги получи тяхното благословение. Тогава баща му отиде при Господа. След като остана сирак по баща и понеже беше толкова красив в разцвета на младостта си, че нямаше друг подобен на него по хубост в оня град, уплаши се да не го вземат насила и да го въведат в двореца на турския султан, затова остави родния си град и дойде в Сердика (София), където живееше в двора на един от градските свещеници, и придобиваше добродетел след добродетел! Като го гледаше свещеникът, че със сладост слуша, поучаваше го от Светите Писания, колкото му беше възможно. А Георги се стараеше да изпълнява на дело неговите поучения. И понеже не може да се скрие градът, който стои навръх планината, нито поставят под крина запалено светило, а го слагат на свещник, за да виждат светлината ония, които влизат, така стана и с този момък. Мина малко време, но Мохамедовите имами не понасяха той да пребъдва благочестиво в християнската вяра, затова, подтиквани от демона, се стараеха с всичката си сила да го привлекат към себе си и да го обърнат в своята вяра. И така избраха един от своите си, изкусен в учението, хитър в словото и коварен, и го изпратиха да се разговори с Георги.

Той дойде с хитруване, донесе му някаква поръчка и му даде достатъчно добра цена за работата. Освен това донесе му и храни, за да създаде между себе си и него някаква любов. И така започна с ласкателство, като казваше:

- О, юноше, ако би пожелал да се отречеш от вашата скръбна служба и да пристъпиш към нашето хубаво учение, ти би се оженил за дъщерята на най-първия в тоя град и би бил на почит от всички граждани заради своята красота и всички биха те имали наистина за първенец в града. И преди всичко не подобава такава лична красота да пребъдва робски в тази бедност, но трябва роби и робини да ти предстоят и да ти служат!...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-georgi-novi

Бог, Който "произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване"(Деян. 17:26), не преставаше през вековете да се грижи за всички народи, а свидетелствуваше за Себе Си с благодеяния, като им пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълваше сърцата им с храна и веселост (Деян. 14:17). И всичко това Той правеше от любов към тях, "за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас, защото ние чрез Него живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:27-28). В благостта Си Той промисли и за българския народ. След като този народ се бе настанил в границите на днешното наше отечество, Бог благоволи да издигне сред хановете му св. цар Борис, когото подбуди да просвети със светлината на Евангелието своята страна, тънеща дотогава в мрака на езичеството.

"О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!... Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки. Амин" (Рим. 11:33,36).

Българският народ бил съставен от прабългари, дошли със своя хан Аспарух в 680 година в днешна Добруджа и Дунавска България, и от славяни, които прабългарите заварили вече настанени по почти целия Балкански полуостров. Прабългарите робували на разни жалки суеверия: били идолопоклонници, занимавали се с гадания и заклинания, вярвали в амулети, в добри и лоши дни, предавали се на срамни езически игри, били многоженци и се веселели с бесовски зрелища и песни. И славяните били езичници: почитали разни божества. Бог на огъня им бил Сварог, на слънцето - Дажбог, на светкавицата - Перун и пр. За жертвоприношенията си нямали храмове, а ги извършвали на открито - край извори и под големи дървета. Те не познавали истинския, живия Бог, "Който е сътворил небето и земята, морето, и всичко, що е в тях"(Деян. 14:15), а се покланяли на природни стихии и принасяли жертвите си на бесовете(1 Кор. 10:20).

В тоя мрак гинел народът ни и нямало кой да го просвети. Дивите, жестоки нрави правели живота за по-слабите тежък и непоносим. Безправие, кражби, убийства царели навсякъде! Потисничество, гнет, робия съпътствали съдбата на обикновените хора. Безпросветна тъмнина била простряла черно крило над цялата наша страна.

Но ето, над това жалко езическо население изгряла, по Божия милост, светлината на Евангелието. Чула се благата вест за спасението. Разнесла се мирната проповед за любов и братство между всички люде. Онзи, Който в началото на творението казал: "Да бъде светлина!" и се появила светлина (Бит. 1:3), и Който затова е наречен "Отец на светлините" (Иак. 1:17), благоволил да запали светлината на вярата в сърцето на св. цар Борис и чрез него да разгори огъня на светата християнска вяра в целия български народ.

Още преди покръстването християнството взело да се разпространява по нашите земи. Славянските племена, които населявали тия места, били поради по-кротките си нрави и поради липсата на развит езически култ по-склонни да приемат Евангелието. Затова християнството сравнително лесно пуснало корени между тях. Така че, когато хан Аспарух завзел земите на юг от Дунава, мнозина измежду славяните били вече християни.

Някои от по-властните ханове, чужди на всякаква веротърпимост, не само явно проявявали неразположението си към християнството, но предприемали и гонения против християните, като разрушавали храмовете им и избивали свещениците им. Това те правели обикновено във време на война.

Крум Страшни (802-814), неговият син Омуртаг (814-831) и внукът му Маламир (831-836) били усърдни идолопоклонници. По време на своите набези във византийските земи те пленявали християни - славяни и гърци, откарвали ги в плен в своите владения и едни хвърляли в тъмница, а други убивали. Но християнството започнало въпреки всичко да прониква и сред българите. Някои тайно взели да вярват в Христа, приели свето кръщение и заедно със семействата си напускали страната и бягали в християнска Византия. Знае се, че българският хан Телериг бил в близки връзки с византийския двор и когато през 777 г. избухнал бунт срещу него, той забягнал в Цариград и тук се покръстил...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-car-boris

Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела.

Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

- Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

- Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години... През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество.

В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна... След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm

Варвару святую почтим: вражия бо сети сокруши, и яко птица избавися от них, помощию и оружием Креста, всечестная.

Кондак, глас 4

В Троице благочестно певаемому, последовавши Богу, страстотерпице, идольская притупила еси чтилища: посреде же подвига страдальчествующи, Варваро, мучителей прещения не устрашилася еси мужемудренная, велегласно поющи присно: Троицу чту, едино Божество...

Житие на света великомъченица Варвара

През времето на император Максимиан живял в Илиопол един богат и знатен човек на име Диоскор. Жена му умряла. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и пазел като очите си. Полагал големи грижи за нейното езическо възпитание, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал делече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жиллище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур.

Веднъж девойката загледана в природната красота, започнала да размишлява:

- Чия ръка – мислела тя и питала своите наставнички – е създала тая красота?

Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но девойката им отговаряла:

- Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява.

По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае. Тя нямала учител. Но Господ, по Своята благодат, й внушавал тия стремежи и я готвел към разбиране на истината.

Минали години, девойката пораснала и Диоскор вече мислел да я омъжи. Явили се много кандидати, защото на всички били известни и красотата на Варвара, и богатството на нейния баща. Диоскор открил на дъщеря си своето желание. Но тя го помолила да не й говори за това. Диоскор не искал да принуждава любимата си дъщеря, като се надявал, че след време тя самата ще пожелае да се омъжи. Той дори обвинявал себе си, че я възпитал в такава самота и отдалеченост от човеците. Наложило се за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример.

Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси людите от вечното осъждане. Сърцето на девойката, което отдавна жадувало за истината и вече било подготвено чрез тайните внушения на Св. Дух, с неописуема радост приело благата вест за спасението и се изпълнило с вяра и пламенна любов към Бога. Сега вече тя мислила и желаела само едно – да стане християнка. Скоро това желание било изпълнено. В Илиопол дошъл от Александрия християнски свещеник. Като узнал за желанието на Варвара, той й обяснил християнския закон, подготвил я да приеме св. Кръщение и я кръстил.

Варвара била щастлива и усърдно се стараела да стане достойна за името християнка. Прекарвала повече от времето си в молитва и размишления за Бога. В такова настроение на духа тя веднъж дошла на онова място, където по заповед на баща й се строяла баня с два прозореца. Като наблюдавала как във видимия свят са изразени волята, силата и мислите на невидимия Създател, девойката искала и в човешките дела да се изразяват Божиите тайни. Затова тя заповядала да направят в банята вместо два три прозореца – в знак на пресв. Троица. Друг път Варвара влязла и в самото здание на банята, където се намирала къпалнята, облицована с мрамор. Тя се навела и заета с постоянни мисли за Спасителя, с пръст начертала на мрамора изображение на Разпятието. Това изображение се врязало в мрамора, сякаш било издълбано с желязо. Освен това, както свидетелстват св. мъже, които са описали живота на св. Варвара, в къпалнята се отпечатало стъпалото на девойката и се явил извор, чиято вода станала лековита за вярващите.

Диоскор се върнал и скоро след това отишъл да прегледа постройката. С изненада той видял три прозорци вместо двата, които заповядал да направят. Като узнал, че това е направено по искане на дъщеря му, той я повикал при себе си и я запитал защо е изменила плана на постройката. Варвара смело откроила на баща си, че тя вече е християнка и че трите прозореца в зданието на банята са символ на трите Лица в едно Божество, Което е непристъпна и неизказна Светлина, просвещаваща всеки човек, които се явява на света. Тя показала на баща си и спасителния кръстен знак, с които искала да освети строящото се здание. Диоскор страшно се разгневил. Езичниците считали християнската вяра за безумие и безчестие и не могли да разберат, че човек, като презре богатствата и величието на тоя свят, може да се покланя на Оня, Който умря от срамна по тяхното мнение кръстна смърт. Диоскор взел жестоко да бие дъщеря си. След това за няколко дни я затворил в тъмна стая. Но като видял, че заплахите и наказанията остават безплодни, той се ожесточил и решил най-после да я отведе при управителя на страната – Мартиан.

- Дъщеря ми – казал той на управителя – се е отрекла от нашите богове. Тя вярва в Разпнатия, и аз се отричам от нея. Ако тя не се разкае и не се поклони на боговете, тя не ми е вече дъщеря и аз не съм й повече баща. Постъпвай с нея както знаеш!

Мартиан отначало не допускал да срещне твърдост у Варвара. Той се надявал, че ще й подейства с ласкави обноски. Затова започнал да хвали красотата й и кротко я съветвал да не се отклонява от древните бащински обичаи, да не огорчава баща си със своята непокорност и да не отхвърля неговата любов и богатство, което той събирал за нея. Но девойката и пред него изповядала и прославила името на Христа, Който бил за нея по-скъп от всички блага, богатства и светски радости.

Управителят дълго я увещавал. "Не погубвай младостта си – казал той, - пожали себе си, не ме принуждавай да те подложа на мъчения!"

- Славя моя Бог – отговорила Варвара – и съм готова да стана жертва за Неговото име, защото той едничък е истински Бог, Който е създал небето и земята! А вашите богове са лъжливи, и суетна е надеждата ви на тях.

Тогава Мартиан се убедил, че съветите са безполезни и заповядал да бият девойката с волски жили. Дълго я мъчили, но с нищо на могли да разколебаят нейната твърда вяра, и едва жива я пренесли в тъмницата.

Изнемогнала от раните, Варвара със сълзи молела Бога да не допусне тя да се поколебае във вярата си, но да я подкрепя със Своята помощ и сила. Молитвата й била чута. Нощем тъмницата била озарена от дивна светлина и девойката с радост, чувставйки присъствието на Божията слава, видяла Самия Цар на славата – Господа Иисуса, Който я гледал с неизразимо благоволение и чула Неговите думи: "Дерзай и не бой се! Аз, Господ Бог Всесилни, те пазя и наблюдавам твоя подвиг. Аз ще облекча твоите страдания и ще ти приготвя за тях награда. Претърпи докрай и ще получиш вечни блага в Моето царство!" Чудното видение се свършило, като изпълнило сърцето на девойката с неизказана радост. Болките от раните намалявали и мъченицата прекарала цялата нощ в пламенна молитва към Бога, Който я укрепил и й дарувал небесна утеха сред страданията и скърбите.

На другия ден отново довели Варвара при управителя, който с учудване видял, че върху нея не била останала и следа от нанесените рани, че тя е съвършено здрава и че лицето й сияе от неизказана красота. "Ето, виждаш ли, девойко – казал й той, - колко са милостиви нашите богове? Те се съжалиха над тебе и ти върнаха силата и здравето. И тъй, поклони се на тях и им принеси жертва в знак на благодарност!"

- Не твоите богове ме изцериха – казала Варвара – Мене ме изцери Господ Иисус Христос, Който цери всяка болест и на мъртвите дава живот. Нему аз с благодарност се покланям и принасям себе си в жертва!

Тогава управителят отново я подложил на изтезания, но тя, укрепена чрез вярата, всичко понасяла с търпение...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/12.04_sv_Varvara.htm

Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
- Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в ислямската вяра. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мюсюлманския рай, за чувствения живот на мюсюлманите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мюсюлманка и се омъжи за оня турчин.

Туркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мюсюлманите.
Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.
Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме исляма и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.
Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме ислямската вяра.
- Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.
В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите и към сестрите й, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрая решително заявила:

- Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господ Иисус Христос, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!
Турците разбрали, че девицата не ще беде склонена да се откаже от православната си вяра с такива средства. Решили да опитат страшните средства - мъченията.
В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.
Подпомогната благодатно от Господ, светата великомъченица изтърпяла и издържала тия жестоки, смъртоносни мъчения.

Когато била оставена за малко на покой, тя чула, че в селото дошъл духовникът на нейните родители, проигуменът на светогорския манастир „Ставроникита”, йеромонах Тимотей. По един християнин пратила просба до него - да се помоли усърдно за нея, щото Бог да я подкрепи достойно да завърши мъченическия си подвиг...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-zlata-maglenska

Житие на св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец 

Преподобни Йоан Рилски е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Основател на знаменития и най-величествен манастир в България - Рилския манастир.

Той се е родил около 876 г. и починал на 18 август 946 година. Родното му място е селото Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край река Струма. Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога.
Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах. Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, вероятно Витоша. От сухи вейки си направил колиба. И почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения.

В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили оттам. След скитане из планината намерил дълбока пещера и се заселил в нея.

Един ден неговият братанец (племенник) Лука, без да каже на баща си, тръгнал да търси любимия си чичо из планината. След големи трудности го намерил. Като видял отдалече момчето, св. Йоан помислил, че сънува. Толкова му се видяло чудно, че може сред това пусто място да стъпи човешки крак. С любов той приел племенника си. Много се зарадвал, като чул от него, че желае също да се подвизава.

Намерило се място в пещерата и за Лука. Двамата почнали да се подвизават в труд и молитва.
Разтревожен за сина си, бащата тръгнал из планината да го търси. Намерил го в пещерата като същински отшелник. Разгневил се и се озлобил срещу брата си Йоан, че е допуснал това. Преподобният мълчал. Бащата хванал сина си и го повел със себе си. Св. Йоан коленичил и със сълзи се молел Господ да устрои нужното за вечното спасение на момчето. След това седнал в пещерата и се отдал на размисли за опасностите на светския живот.

Като вървели по пътя към родното село, змия ухапала младия Лука и той умрял. Бащата, дълбоко нажален от станалото, се почувствал виновен за тъй неочакваната смърт на момчето. Той взел мъртвото тяло и го понесъл обратно към пещерата на св. Йоан. Пустинникът поискал от него да погребат момчето близо до пещерата.

Когато бащата си отишъл, св. Йоан започнал редовно да ходи при гроба. Сядал до него и се отдавал на мисли за суетността на тукашния живот. Това било любимото му място. Тук той си почивал от усилните подвизи. А подвизите му били големи - срещу съблазните и изкушенията от злите духове, а също и срещу немощите на плътта. В тая пещера св. Йоан прекарал 12 години. От пещерата той минал във великата Рилска пустиня. Поселил се в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с треви. Не виждал никъде човешко лице. Живеел със зверовете, които се оказали добри към него.

След известно време го открили овчари и вестта за него бързо се разнесла. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни. Със силните си молитви преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Когато стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

-    Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

Съпътниците му вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Помолили го да излекува болния.

-    Деца мои - им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас, немощен човек. Само Бог може да го излекува!
Те продължили по-усилено да молят светеца. И той се помолил горещо.

Тогава видели обхванатия от нечист дух вече оздравял и прославили Бога.

Смиреният Йоан обаче искал да се усамоти така, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб, който  години наред му давал топъл подслон, и продължил да се изкачва нагоре в планината. Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел  непрекъсната борба с изкушенията на злите духове. Водел  борба и с всички природни стихии - ветрове, бури, дъждове, снегове, виелици. Ходел облечен във вехта кожена дреха.

Но и тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види и да разговаря с него. Пратил му в дар злато и плодове. Св. Йоан приел с благодарност плодовете, но златото върнал, защото не му било нужно. Скромен и смирен, той отклонил срещата с царя, но му написал в писмо какво е  нужното за него и за държавата.

Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Йоан. Преди смъртта си св. Йоан оставил писмен завет на своите ученици и следовници, в който отправя съвет: "Новопокръстените люде от единокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави..."

Първоначално храмът бил устроен в пещерата, гдето по-рано живеел свети Йоан...

Прочетете повече тук:
Източник:

текст: https://bg-patriarshia.bg/index.php?file=sv_ioan_rilski.xml

фото: личен архив

Паметта му се отбелязва на 27 май

Св. Йоан се родил около 1690 година. Когато през 1711 г. започнала войната с Османската империя, той вече бил войник в царската армия на Петър Велики. Войната не се оказала успешна за Русия и турската войска победоносно се придвижвала, всявайки в хората ужас и страх. Св. Йоан участвал в боевете и защитавал Родината си. Възпитаван от родителите си в православен дух, той дълбоко скърбял като виждал жестокостта на войната и гибелта на хиляди млади хора, деца, жени и старци.

В битката за освобождаването на Азов св. Йоан бил пленен и изпратен в Цариград заедно с хиляди други свои съотечественици. От Цариград бил препратен в град Прокопион в Кападокия. Тук той се оказал подчинен на някакъв ага, който управлявал еничарски лагер.

Св. Йоан скоро изпитал върху себе си ненавистта на турците. Той бил „киаф”, „неверник”, достоен за мъки. Бил подложен на жесток побой с пръчки и оплюване, изгорили му косата и кожата на главата, хвърлили го в оборски тор и накрая му определили да живее в конюшнята сред домашните животни.

Св. Йоан издържал всички мъчения смирено и с достойнство. В това се проявил непреклонният му християнски характер. По-ярко от слънцето възсияло богатството на вътрешния му свят, обърнат към Христос още от детството. На побоите и издевателствата от страна на турците той отговарял с думите на ап. Павел: „Кой може да ме отлъчи от любовта Христова” (Рим. 8:35).

„Аз – казвал Йоан – вярвам и обичам моя Господ Иисус Христос, Единородния Син Божи и нищо не може да ме застави да се отвърна от Него. Като пленник аз изпълнявам заповедите на господарите ми относно работата. Но вие не сте господари на вярата ми в Спасителя Христа. Аз никога не забравям трънения венец и кръстната смърт на Господа и съм готов за още по-големи мъчения. Готов съм да умра, но не и да се откажа от Христа”.

Св. Йоан приел жестоките условия на мъченическия живот и заживял в конюшнята. Това му напомняло за яслите във Витлеем. Той много се молел и постел. С начина си на живот умилостивил турците и те с възхищение започнали да го наричат „вели” – „светец”.

Заради праведния му изповеднически живот св. Йоан бил удостоен от Бога с дара на чудотворството. Например с помощта на ангел Господен изпратил ястие на меден поднос от Прокопион в Мека. Турският ага бил там и му се прияло любимото му ястие. Светецът предузнал това и като видял, че господарката тъкмо готви тази гозба, изпратил я с молитва при господаря си. Агата я видял пред себе си още топла. Но така и не разбрал как тя се е озовала при него и то на блюдо, на което бил изобразен фамилният му знак. Разбрал каква е истината чак след три месеца, когато се прибрал вкъщи. Това чудо смирило ненавистта и неприязънта на турците. Духовното и нравствено влияние на светеца укротило зверствата на иноверците.

Св. Йоан се преселил при Господа, Когото обичал повече от всичко, на 27 май 1730 г.

При всички изпитания, които претърпял, той намирал опора и утеха само в молитвата, във всенощните бдения, които извършвал, и в приемането на светите Тайни. Всяка седмица св. Йоан се причастявал и чувствал това като велика почивка. В последния ден на своя земен живот той извикал при себе си свещеник, който му донесъл светите дарове в парче ябълка. В конюшнята св. Йоан се причастил за последен път. Неговият временен плен и житейските му трудности свършили. Приемайки причастие св. Йоан преминал във вечността и застанал пред престола на Бога с молитвеното си застъпничество той започнал да излива над вярващите потоци от чудеса.

Свещеникът и християните от град Прокопион получили от турците разрешение да вземат и погребат тялото на починалия. Вчерашният роб бил погребан със сълзи и благолепие като архиерей от християните, от турци и арменци. Тялото му, обкръжено от свещи и кадилници, било отнесено на ръце до християнското гробище...

Източници:

текст: https://svparaskeva.com/%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2-%D0%B8%D0%BE%D0%B0%D0%BD-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B8/ 

фото: https://www.google.com/search...

Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. По време на ръкоположението епископът, изпълнен с пророчески дух, се обърнал към народа и, като посочил юношата, извикал: "Братя! Аз виждам ново слънце, което изгрява над земята и обещава утеха на всички скърбящи. Блажено е стадото, което ще го има за пастир, защото той ще приведе към истината заблудените овци, ще ги пасе на пасбището на благочестието и ще бъде помощник на всички страдащи!" Целият живот на св. Николай бил изпълнение на тия пророчески думи: той не преставал да помага на страдащите, да защищава невинните, да укрепява слабите със словото на истината и вярата.

След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед - да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава.

Един твърде богат жител на гр. Патара ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислял вече по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейства, което се състояло от три дъщери. Той имал намерение да пожертвува честта на дъщерите си. Но той не успял да изпълни своето греховно намерение, защото бил спасен с навременната помощ на св. Николай. Като узнал за бедственото му състояние, Божият угодник нощно време му подхвърлил през прозореца голяма кесия със злато. Като се събудил сутринта, нещастният баща едвам могъл да повярва на неочакваното богатство. Работите му се поправили и наскоро той омъжил най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по същия начин да устрои съдбата и на останалите дъщери. След известно време той пак подхвърлил такава кесия със злато. Наредена била честно и втората дъщеря, и зарадваният баща излял пред Бога своите чувства на благодарност.

"Милосърдни Боже, Който си ни изкупил със Своята кръв и сега ме удържаш от грях и безчестие - молил се той, - покажи ни тоя, който служи за оръдие на Твоята благост; покажи ни тоя земен ангел, който ни спасява от грях и освобождава от порочни замисли!"

Това желание било изпълнено. Една нощ той чул лак някой отворил прозореца и хвърлил също такава кесия, както и по-рано. Бързо станал, затичал се подир своя благодетел, и познал Николай, който в това време управлявал Патарската епархия в отсъствие на своя чичо, който заминал за Йерусалим. Той паднал пред нозете му и, проливайки сълзи на благодарност, казвал: "Ако не беше те лратил Господ да ни спасиш, аз не щях да устоя против изкушенията и бих увлякъл в грях и безчестие невинните си дъщери".

След завръщането на чичо му, св. Николай сам се отправил за Божи гроб и във време на пътуването по море с молитва укротил морската буря и възкресил един моряк, който се убил при падане от върха на корабната мачта. Все повече и повече горейки от любов към Бога, Николай се поселил в един манастир и желаел всичкия си живот да посвети на Господа и да Му служи чрез трудовете и лишенията на монашеския живот. Но волята Господня му била предназначила друг път. Една нощ св. Николай, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" В страх и недоумение Николай размишлявал в себе си - какво ли означава това призоваване? Същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към лю-дете, та в тебе да се прослави името Ми!" Сега Николай разбрал, че Господ му посочва друг живот и иска от него не монашеско служение. Покорен на Божията воля, той оставил избрания от него живот и се отправил в Мир (главен град в областта Ликия), без да знае за какво го предназначава Господ, но бил готов да изпълни Неговото повеление.

В същото време в гр. Мир избирали архиепископ на мястото на неотдавна починалия епископ Йоан. Събралите се от всички градове епископи се затруднявали в избора и разбирайки, че само един Бог може да ги просвети и вразуми, готвели се към това дело чрез молитва и пост. Господ Бог чул молитвата им и на един от тях открил волята Си. На тоя епископ във време на молитва се явил един мъж, сияещ е неземна светлина, и му заповядал същата ранна сутрин да застане на църковните врата и да очаква минаващите. "Пръв, който влезе - казал той - е избраният от Бога, името му е Николай". Епископът разказал на другите за случилото се и застанал рано сутринта на църковните врата, а другите епископи се събрали в храма. Между това св. Николай пристигнал в Мир, прекарал почти всичкото време в молитва и тая сутрин, по свой обичай, отишъл в храма да слуша утренята. Току що прекрачил вратата, и епископът го спрял и попитал за името. - "Николай, раб на твоя светиня, Владико" - отговорил той смирено. Тогава епископът, като го хванал за ръка, довел го в храма и го поставил сред другите епископи. Мълвата за всичко това бързо се разнесла и народът се струпал в безбройно множество. Наученият чрез видение епископ се обърнал към народа и, като посочил Николай, казал: "Приемете, братя, своя пастир, когото помаза Дух Свети и комуто Той повери ръководството на нашите души. Постави го не събрание на човеци, но Божието определение!" Народът се радвал и благодарил на Господа. Сам Николай в дълбоко смирение, смятайки себе си недостоен за високия сан, искал да се отрече от него, но се покорил на волята Господня и приел архиепископството. Цариградският патриарх св. Методий разказва, че няколко време преди това св. Николай сам имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос, сияещ от слава, и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна пресв. Богородица му възлагала светителски омофор...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/12.06_sv_Nikolay.htm

Николай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

Николай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

 Днес е скръбен и много тъжен ден.

Бог е разпнат на Кръст заради мен.

Между разбойници от двете страни,

трагедия от гордост и човешки злини.

 На главата Му сложиха трънен венец,

 на невинния и без грях Божи Агнец.

Христос със скръб и с много любов

отправи към Отец Своя молитвен зов:

„Отче, прости им, не знаят какво правят!“.

Людете не спряха да Му се подиграват.

Майката Божия гледа със скръбна душа.

Сърцето Ѝ майчино от мъка се раздра!

Сложиха Му надпис: „Иисус, Цар Юдейски“,

вменявайки Му вина с плана си злодейски.

Народът не вярваше, че Той е Син на Бог.

Пусна разбойник, а Иисус изпрати в гроб.

И ето че настана тъмнина по земята.

Иисус молитвен зов отправи към Отца.

Гъба с оцет с присмех Му дадоха да пие.

Кръвта Христова проля се греха да умие.

Иисус вкуси от оцета и предаде Богу Дух.

Завесата храмова раздра се и настана смут.

Прости ми, Боже, че се давя в светска суета,

грижи ме заливат и немаря за моята душа.

Пред Твоя Кръст, Господи Иисусе, идвам,

пред страданията Ти в сълзи се обливам.

Поклон пред кръстната Ти жертва, Боже!

Без Теб животът ми да продължи не може!

Източник:

икона: http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/Gospodski/Strasti_Hristovi/razpjatie/index.htm

текст: Цветелина Гергинова

Чудотворна икона в Пазарджик помага на вярващите

Ликът на Богородица лекува болни хора и пази онези, които са я избрали за своя покровителка

Иконата на Божията майка, която е донесла изцеление на много хора.

Вярващите, които се молят пред иконата на Дева Мария в Пазарджишкия православен храм "Св. Богородица", често чуват гласове и уверение, че проблемите им ще се разрешат. А след това изцелението или положителният обрат на събитията не закъсняват. Мълвата, че иконата, поставена на балкона на най-голямата пазарджишка църква, върши чудеса, вече излиза извън границите на града.

Болни и сакати, хора, притиснати от житейски проблеми, или такива, които страдат заради близките си, изпаднали в беда, често намират облекчение и утеха във вярата и религията. Паленето на свещичка и прошепнатата пред иконите молитва са ритуали, който мнозина изпълняват, без да очакват нещо повече от моментно облекчение на душевните си терзания. Ако имаш истинска вяра обаче, ще почувстваш къде и как да се помолиш, за да получиш благословия свише, твърдят набожни пазарджиклии. "Чудотворната икона е любимото ми място в храма, нея най-често посещавам" - казва Катя Маринова, която от години пали свещ в църквата "Св. Богородица. "Някаква сила ме тегли към нея не мога да го обясня с думи, тя е някъде дълбоко в мен. Мълчаливо заставам със запалена свещ пред Света Богородица и не мисля за нищо. Оставям се на нейното чудотворно излъчване. Винаги се моля да ми помага, да ми дава сила да вървя по правилния път."

Катя е една от жените, посещаващи храма "Св. Богородица", която е избрала Светата Дева за свой покровител. Макар и да не носи името Мария, тя усеща, че истинска благодат озарява живота й, откакто отдава специална почит на Божията майка пред иконата в пазарджишкия храм. Обвързването със Света Богородица като покровителка на майчинството, често се избира от жени, но с безграничната си милост тя дарява и мъжете, които й се молят да ги закриля...

Източници: текст:http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/docs/chud_ikona_pazardzhik.htm

снимка: https://www.google.bg/

Някъде през Х-ХI в. в благочестиво семейсtтво от село Епиват, населено по това време от тракийски славяни, на брега на Мраморно море недалеч от Цариград, между Голямо Чекмедже (Буюкчекмече) и Силиврия се родила Божията отроковица Параскева. Възпитана в християнско благочестие, от детство стремежът й бил живот според Господните заповеди, защото знаела, че единственият начин да заживее с Господа е опазването на закона му в пълнота. Положила милосърдието за свое духовно основание. Онази добродетел, която на дело изпълнява Господнята повеля: “възлюби своя ближен като самия себе си”. Така живеела праведната девица, докато дошло времето да посвети себе си, според единственото си желание, на Господа. Това станало веднага щом починали родителите й. С брат си Евтимий, който също посветил себе си на Господа в епископско служение, раздали имуществото си на бедните и всеки тръгнал по тесния и скръбен път към Господа. Подвизавала се девицата Господня в преподобнически подвизи първо в родния си град, после в Цариград, сетне в Иорданската пустиня. Както се казва в житието й, “трупала подвиг след подвиг”. Изнурявала плътта си, за да очисти разума и чувствата си от стремежите на плътта, защото добре познавала Господните слова: “само чистите по сърце ще видят Бога”. А това бил единственият й стремеж. Да заживее по дух, подобно на светите ангели, за да се сподоби с лицезрението на Господа. Залогът за това бил отречението от света, от похотта на очите и сластите житейски. Деянието било помненето на смъртта, монашеския постриг (според някои изследователи светата приела монашески постриг при първото си отиване в Цариград, а според други – в девически манастир в околностите на Иерусалим, където се подвизавала в иноческия чин няколко години преди отшелничеството си) и пустинножителство. Резултатът бил придобиването в пълнота на Светия Дух. Така Бог се прославил в светата девица. Но не забравил и нея да прослави сред народа й. В края на дните й Той я върнал в родния й Епиват. Починала като странница, непозната никому. Така я й погребали, вън от градските стени. След време върху нея в трапа хвърлили тялото на някой удавен моряк. Епиватчани не се поколебали да го сторят, макар че видяли нетленното тяло на преподобната. Но от незнание какво да сторят, те отново го заровили в трапа. Същата нощ станало чудо. Преподобната в царско одеяние, обкръжена от свети ангели се явила насън на някои благочестиви люде, открила им коя е и повелила да извадят мощите й. Така и сторили. С литийно шествие и много почести пренесли мощите й в храма. Още веднага започнали да източват чудеса на изцеление, които не престават и до днес. Византийската църква, в чийто диоцез се намирал тогава Епиват, положила грижи за прославата на тази чудна Божия девица, просияла в преподобнически подвизи. През ХII в. един патриаршески дякон в Цариград написал първото й житие.
До 1231 г. мощите на преподобната се намирали в местната църква на съседно на Епиват градче, където светицата, според първото й житие, била почитана “като изцелителка и покровителка на бедните”. Сетне, подтикнат от благочестиви подбуди, българският цар Иоан Асен II и улеснен от благоприятни политически обстоятелства, пренесъл светите й мощи като най-ценно съкровище в старопрестолния Търновски град. Поставил ги с много почести в “Царския храм”. Според царската хроника това станало през 1238 година, на 14-я ден от месец октомври. Поради което и паметта на преподобната се чества на тази дата. Мощите на света Параскева останали в Търново 155 години до завоюването на града от османците през 1393 г....

Източник: https://hramsvetapetka.org/content/jitie_svpetka.php

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Това е част от стихирата, която четем всяка неделя на утринната служба след възкресното евангелие. Докато четецът я казва, свещеникът изнася Евангелието и ние го целуваме, като се покланяме и на Кръста, изобразен върху него. Това напомня на християните, че те могат да се спасят единствено, ако Евангелието стане основа и смисъл на техния живот, а Кръстът – начин на тяхното преображение.

Кръстът се издига на всеки купол на християнски храм и така ознаменува смисъла на Кръстната жертва за човешкото спасение. Носенето на кръст от християните и полагането на кръстния знак не са просто механични движения, а онагледяване на нашата принадлежност към реалността на Кръста. Църквата винаги е напомняла, че човекът се спасява чрез стремежа към богоподобие, а то се осъществява чрез подражание на Христа. Днес мнозина стават църковни учители, но малцина от тях разбират жестоката и страшна реалност на Кръстната жертва – страдания, съразпъване, печал и победа над смъртта. Ние не подражаваме на Божия Син само в Неговото учителстване; това подражание е преди всичко в Неговата любов към човека – до кеносис: „А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лука 9:23). Не само в храма, не само през поста или на празници, а всеки ден. Кръстопоклонната неделя напомня това ежедневно кръстоносене и съразпъване чрез подражание на Христа, което се постига не чрез следване на Господа като нравствен образец, а в усвояването на Неговия божествен живот.[1]

За този живот в Христа ни напомня Синаксарът на Кръстопоклонна неделя: „… Кръстът се нарича и Дървото на Живота, което е било посадено посред рая; затова и светите отци са го въздигнали насред светия Велик пост, припомняйки ни едновременно блаженството на Адам и това как той се е лишил от него, припомняйки ни също, че вкусвайки от това Дърво, ние повече не умираме, а се оживяваме…“.[2]

Заради придобиването на този живот, изборът на кръст в света изглежда безумство за човека, но то е необходимо условие за богоподобието. Земната мъдрост не може да обясни такъв избор, „защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (1 Кор. 3:19). Човекът обаче решава кое безумство да избере: на мъдростта на света, който е преходен, или на Кръста – който е път към вечността.

Св. Теофан Затворник казва, че има три кръста, които са спасителни за нас.

Първият кръст за човека са скърбите, страданията и лишенията. Светецът пише, че те са нишките, които ни свързват с Христовия кръст, защото от него извират спасителни за нас сили. Ако не сме свързани с Него, нашият кръст ще тежи, а ако сме благодарни за скърбите в този живот, кръстът, който носим, ще е лек и благодатен.

Вторият кръст са нашите страсти и похоти. Ние не можем да ги победим без да се поклоним на Христовия кръст и да го приемем. Покланяйки се на Кръста и славейки го, ние му предаваме и страстите си, за да ни помогне в борбата с тях. Без Христовия кръст тази борба е обречена на неуспех. Затова има толкова молитви към честнѝя Кръст, а една от вечерните молитви е тази: „Огради ме, Господи, със силата на честнѝя и животворящ Твой Кръст и ме запази от всяко зло“.

Третият кръст е предаността на Божията воля. „Да погледнем към Голгота. – казва св. Теофан. – Там кръстът на благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод от предаността на Божията воля – безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? – Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се е молел в Гетсиманската градина да Го отмине тая чаша, но решително е добавил: „… обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39)“.[3]

Има и друг вид кръст, който е мъчителен и не е спасителен за нас. Това е кръстът на разбойника, който е стоял вляво от Христа. Той е роптаел за своето наказание, въпреки че го е заслужавал, и този кръст изобразява онези, които служат на страстите и роптаят срещу скърбите. Такова роптание не примирява човека с Бога, а го отдалечава още повече от Христа.

Кръстът събира в себе си живота, смъртта и възкресението – от раждането, през кръщелния купел, до гроба – в очакването на вечния живот. Целият цикъл на човешкия живот се концентрира в жертвата на Богочовека. За нас обаче е трудно обяснима смъртта на Източника на живота, Който… не може да умре.

Митр. Антоний Сурожки казва: „Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той е отдал Своя живот, приел е невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение. Господ Сам е взел на Своите плещи първия кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца са взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек от Кръста Христов, който изглежда толкова страшен“.[4]

„Какво ли не е направил кръстът? – казва св. Йоан Златоуст в своите проповеди. – Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе“.[5]

Християните нямат друг избор, освен този, който прави Христос – да направи земята небе. Тихата печал на Кръста в средата на Великия пост събужда очакването за това ново небе и този нов живот в светлата радост от Възкресението. Очакваме и знаем, че Животът победи смъртта и Богочовекът ще върне човека отново при Себе Си.

Твоят Кръст, Христе, е нашата сила, Твоята смърт – нашето възкресение, а Ти – Предвечният Живот – нашето спасение...

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,72198/view,article/?fbclid=IwAR0TD1G9W69qZfjUFz7vBiZmE9CHT6Uj5bTqZ9HnmsqfRL-HVWSiWxQ2fU0

На този голям Господски празник отбелязваме началото на общественото спасително дело на Иисус Христос. Бог се явява на хората, като им показва, че е Един по същество, а троичен по Лица: Отец, Син и Дух Свети.

Датата 6 януари е избрана от древни времена, за да замени езическия култ към зимното слънцестоене. Вместо да се покланят на слънцето, хората са просветени и почитат Истинския Бог, Иисус Христос – Слънцето на правдата.

Свети Йоан Предтеча

По време на царуването на римския император Тиберий, в Йорданската пустиня започнал да проповядва свети Иоан Кръстител. Той бил синът на праведните Елисавета и Захарий и още от детството си заживял в пустинята, като постоянно се молел и строго постел – хранел се само с диви скакалци и див мед. Господ бил избрал праведника Иоан да просвещава и подготвя хората за скорошното явяване на дългоочакваният Спасител. Затова Иоан е наречен още Предтеча (който първи да възвестява), „най-голям между родените от жени”, и „последният старозаветен пророк“.

Когато евреите го питали той ли е Христос, Иоан им казвал: “аз съм глас на викащия в пустинята: оправете пътя Господен” (Иоан 1:23) и „покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2), т.е. всички да се приготвят да посрещнат Христос чрез покайно кръщение. Свети Иоан искал покаянието да бъде искрено, а хората наистина да поправят живота си и да вършат добри дела. Тогава той ги кръщавал в река Йордан – потапял ги във водата и възлагал ръката си върху главите им. Това означавало, че както тялото се измива от водата, така и човешката душа, след като се покае за греховете си и повярва в Спасителя, ще бъде очистена от Христос от всички грехове.

Свети Йоан предупреждавал хората: „аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене; аз не съм достоен да Му понеса обущата; Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън“ (Мат. 3:11). Това значи, че кръщението, което ще установи Спасителят, ще изгори греховете на каещите се като огън, и ще им дарява даровете на Светия Дух. И наистина, преди да започне обществената Си проповед, Господ Иисус Христос също дошъл от Назарет до река Йордан, за да се кръсти от свети Йоан.

 Празничен тропар:

Когато Ти, Господи, се кръщаваше в Йордан,

откри се поклонението на Светата Троица;

защото гласът на Отца свидетелствуваше за Тебе, като Те нарече възлюбен Син;

и Духът във вид на гълъб потвърди верността на тези слова.

Христе Боже наш, Който се яви и просвети света, слава на Тебе!

 Кръщение Господне или Богоявление

Спасителят, Който винаги се старал да изпълни всичко в Закона Божий и да даде пример на хората, изчакал да навърши 30 години, преди да започне да проповядва. Тази възраст била необходима според еврейския обичай за всеки свещеник или учител. Самото Кръщение е толкова важно събитие, че е описано и от четиримата евангелисти, светите Матей, Марк, Лука и Иоан. Ето какво ни разказва свети Матей:

„А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Иоан Го допуска. И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.“ (Мат. 3:1-17)...

Източник: https://www.bogonosci.bg/%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B5-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/

Българска Православна Църква

Bulgarian Orthodox Diocese of Western- and Central Europe

-------> ВНИМАНИЕ! НОВ САЙТ! - http://bulchurch.org

Западно-  и  Средноевропейска  Епархия на Българската Православна Църква - Църковна Община в Бон-Бад Годесберг

Bulgarische orthodoxe Kirchengemeinde "Sveti Georgi - der Siegreiche" in Düsseldorf

Bulgarische orthodoxe Kirchengemeinde "Hl. Zar Boris Der Täufer" in Berlin

http://www.plovdivskamitropolia.bg/