Житие на свети апостол Андрей Първозвани

Св. ап. Андрей се нарича Първозвани, понеже пръв от апостолите бил повикан да тръгне след Христа. От ранни години той жадувал за божествената истина и когато Йоан Кръстител се явил от Юдея, той станал един от неговите ученици. Андрей стоял на брега на Йордан, когато Йоан Предтеча, посочвайки на народа минаващия Иисус, казал: "Ето Агнецът Божий!" Като чул тези думи, Андрей тръгнал подир Спасителя и прекарал с Него целия ден.

След това отишъл да намери брата си Симон (Петър), съобщил му радостната вест: "Намерихме Месия", и го довел при Христа. Двамата братя обаче продължавали своя предишен живот и се занимавали с риболовство. Те били родом от Витсаида. По-късно Спасителят ги видял на брега на Галилейското море и им казал: "Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци". От тогава те навсякъде вървели подир Спасителя и били свидетели на Неговите чудеса, смърт и възкресение.

Името на св. Андрей често се среща в Евангелието. За него се споменава в разказа за нахранване на народа с пет хляба (Йоан.6:5 - 13). Андрей с трима други апостоли разпитвал Господа за бъдещата съдба на Църквата и чул пророчеството за разрушаването на Йерусалим и за свършека на света (Марк. 13:3). Той заедно с Филип казал на Иисус, че някои елини желаят да го видят, и чул думите на Спасителя: Дошъл е часът да се прослави Син Човешки (Иоан.12:22).

След Възнесение Господне и слизане на св. Дух, когато апостолите отишли по разни страни да проповядват словото Божие, ап. Андрей се отправил към северните страни. През Гърция, Мала Азия, по нашите брегове на Черно море той стигнал до страната, обитавана от скитите. Тая страна, тогава дива и неизвестна, е сегашна Русия. Целият си живот апостолът посветил на проповед. С търпение понасял гонение от езичниците и навсякъде със своето слово, чудеса и примерен живот спечелвал нови последователи за Христа.

В Понтийския град Синоп, близо до Черно море, където св. Андрей пристигнал със св. ап. Матей, двамата Христови проповедници претърпели ужасно гонение от юдеите, които със злоба видели, че Христовото учение печели много последователи. Юдеите наклеветили апостолите пред властта, затворили ги в тъмница, били ги до смърт и ги хвърлили вън от градските порти. Но изцереният чрез чудесно явяване на Спасителя ап. Андрей се върнал в града, продължил проповедта и обърнал мнозина към Христа. Дори в VII век още посочвали в Синоп катедрата, от която проповядвал апостолът, и мраморната негова икона.

Св. Андрей проповядвал усърдно и в другите градове на Понт и Гърция, изцерявал болни, прогонвал нечисти духове, убеждавал новообърнатите да бъдат милостиви към странниците и своите роби и да имат любов към всички.

Св. апостоли, пръснати по цял свят да проповядват Евангелието, се събирали понякога в Йерусалим за празника Пасха. В тия радостни срещи те си съобщавали един на друг успеха на общото дело, в общата молитва придобивали нови сили за продължаване на трудовете и след това предприемали нови пътешествия. Заедно със св. Йоан Богослов ап. Андрей посетил Ефес и след това прекарал две години в Никея, където извършил много чудеса и обърнал към Христа множество езичници. Кротостта и добродетелният живот на св. апостол привличали към него народа, който, като го слушал, се провиквал: "Наистина ти си ученик и приятел на благия и милостивия Бог, и Той говори чрез твоите уста!" Св. апостол обиколил с проповед градовете Ираклия, Халкидон и Трапезунд; посетил Армения и Грузия. В последната страна и досега са запазени предания за неговото престояване там.

По време на своите пътешествия св. апостол Андрей проникнал в планините на Осетия и Абхазия, проповядвал е Севастия (днешен Сухуми), обходил бреговете на Черно море и посетил Херсон Таврически (сегашния Кримски полуостров). Там по това време имало богати гръцки колонии. А за страната, която лежала на север - за Русия, тогава се знаело малко. Племената, които я населявали, били известни под общото име скити. Първият руски летописец Нестор разказва по предание, запазило се до негово време, че св. апостол стигнал до река Днепър до мястото, където сега се намира Киев. Като се изкачил на един хълм, той забил кръст и казал на намиращите се с него ученици: "На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезне от тук по цялата страна". Сега на същия тоя хълм стои църквата на името на св. Андрей Първозвани.

След това трудно пътешествие ап. Андрей посетил Синоп и градовете, които лежали близо до Черно море. Той посетил и гр. Византион (днешен Цариград) и там ръкоположил за пръв епископ Стахий, един от 70-те Христови ученици. Обхождайки градовете на Гърция, той вече в преклонни години дошъл до гр. Патра, където трябвало да завърши неговият земен подвиг. Много от жителите на Патра, като чули евангелската проповед, оставяли идолите и се обръщали към истинския Бог. Между тях била жената на управителя, която апостолът изцерил от тежка болест, и братът на управителя – философът Стратоклий. Сам управителят Егеат по това време се намирал в Рим, където царувал жестокият Нерон (54-68 г.).

След връщането си в Патра Егеат узнал, че новото учение бързо се разпространява из града, та дори проникнало и в семейството му. Пламнал от гняв, той започнал да принуждава повярвалите да пренесат жертва на боговете. Св. Андрей смело се застъпил за християните. Той казал на Егеат: "Ти сам, съдия на човеците, би следвало да познаеш върховния Съдия, истинския Бог!"

Управителят започнал да хули Спасителя и Неговото учение.

- За това лъжливо учение – казал той – юдеите разпнаха на кръст твоя учител Иисус.

- О, да искаше ти да разбереш тайната на Кръста! – се провикнал Андрей. – Не против волята Си, а доброволно пострада на него нашият Спасител, за да изкупи своите люде.

- Удивлявам се – казал управителят – как ти можеш да вярваш в един човек, който по какъвто и да било начин – доброволно или неволно – бил прикован на кръст!

Ап. Андрей започнал да слави Господа и обявил на Егеат, че радостно ще приеме кръстна смърт за името Господне.

- Поради своето безумие ти хвалиш кръста – казал Егеат – и поради дързостта си не се боиш от смъртта.

- Не поради дързостта, а поради вярата не се боя от смъртта – отговорил Андрей.

Управителят настоявал Андрей да се поклони на езическите богове и д извърши в тяхна чест жертвоприношение, като го заплашвал с кръстна смърт в случай на непослушание. Светият апостол останал непреклонен и Егеат заповядал да го затворят в тъмница.

Християните като узнали за затварянето на своя любим учител, обкръжили тъмницата и искали да ги видят, но тъмничните врати били заключени. Ап. Андрей направил кръст и вратите се отворили пред християните. Те влезли, и св. апостол се молил заедно стях и беседвал с тях като поскал вино и хляб, той извършил тайнстовото Евхаристия, причастил всички и след това ръкоположил Стратоклий за епископ. Християните били в голямо вълнение. Те искали да убият Егеат и насила да освободят ап. Андрей.

Но той ги сдържал:

"Не обръшайте мира на нашия Господ Иисус в дяволски метеж! Не пречете на моето мъченичество, но сами бъдете готови да понесете изпитания и страдания като добри Христови войници".

Ап. Андрей прекарал цяла нощ в молитва и беседа с вярващите. След това благословил всички, разпуснал ги и с къстно знамение отново заключил тъничните врати....

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/11.30_sv_ap_Andrey.htm

Житие на св. Нектарий Егински

Свети Нектарий Егински е роден на 1 октомври 1846 в град, Силиврия, на брега на Мраморно море, разположен на 20 километра от Константинопол и 10 км от Епиват. При кръщението получава името Анастасий и е третото от седем деца в семейството.

Детето – проповедник

Когато научил 50-ти псалм, Анастасий имал навика да повтаря стиха: "Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат", показвайки по този начин, че ще бъде учител на Църквата.

На седем години си направил малка книжка, в която искал да пише словата Божии. Призванието му личало и от навика да се качва на столовете, за да проповядва словото Божие, сякаш се намирал на амвона. Дарен с много силна памет, помнел всичко, което чувал в църквата и го разказвал вкъщи.

Основното си образование завършва в Силиврия. Колкото и да искал да учи, на 14 години се наложило да замине за Константинопол, за да търси работа. Започва работа като продавач. По този начин можел и да учи, и да подпомага семейството си. От любовта към книгата и от желанието да бъде полезен за християнството, събрал от Светото Писание, Светите Отци и антични философи пасажи, пълни с мъдрост и полезни за сърцето. След време редактирал написаните на малки парчета хартия слова и ги издал.

"Най-любимият сред архиереите и пръв сред духовниците"

На 20 години свети Нектарий отива за седем години на остров Хиос като учител. През 1873 става брат в Манастира "Неа Мони", приемайки през 1877 година, когато е ръкоположен за дякон, името Нектарий. През 1881 завършва бакалавърска степен и през 1886 година печели стипендия за Богословския факултет в Атина. На 23 март 1886 е ръкоположен за свещеник в катедралата "Свети Сава", а през август е издигнат в архимандрит. В същото време е патриаршески проповедник и секретар. По-късно е изпратен в Кайро, където е назначен за патриаршески съветник.

През 1889 отец Нектарий става епископ, като продължава да бъде патриаршески съветник и да служи в "Св. Николай" в Кайро. Там получава богат пастирски и административен опит.

Наклеветен от завистливи хора, свети Нектарий е принуден да се завърне в Гърция, оставяйки след себе си много огорчени вярващи. В подписката, направена в негова подкрепа, присъстват 900 имена на вярващи, които казват, че Свети Нектарий е "най-любимият сред архиереите и пръв сред духовниците".

Сам почиства всички училища, в които е бил директор

През 1890 година свети Нектарий е назначен за проповедник в Митрополия Евия. Въпреки че е приет студено, той бързо успява да спечели доверието на вярващите и на църковните власти, които през 1893 година му поверяват управлението на Богословската семинария Ризареон в Атина. Като директор на семинарията, свети Нектарий трябвало да промени от основи концепцията на преподавателите по отношение методиката на обучение. Като един добър пастир, той учеше всички да докладват труда си и инициативите в името на Спасителя Христос. Например един бой между ученици завършил не с наказание на виновниците, а с обещанието на светеца да пости три дена за тях. От тогава всички се стремяли да го ядосват, колкото се може по-малко. Силата на личния пример, добротата и светостта променили сърцата на всички – ученици и преподаватели.

Има още едно нещо, което показва колко голяма е била любовта му към Бог и към хората. Свети Нектарий, независимо че е бил директор, сам чистел всички училища, където работел. Светецът правел това, за да не си загуби чистачът работата. От любов, с неговите 53 години и с всички задължения, които имал, без да мисли за високата позиция, която заемал, той чистел всеки ден до връщането на чистача.

Чудотворец още приживе

Пенсиониран от преподавателската практика, през 1908 година свети Нектарий се оттегля на остров Егина, където основава манастир с храм "Света Троица". В строежа на манастира той участва рамо до рамо със строителите.

Свети Нектарий бил надарен със способността да прави чудеса още приживе, и излекувал безброй болни и страдащи, изнемощяли и парализирани.

Умира след 12 години – на 8 ноември 1920 година.

Канонизиран е на 20 април 1961 година от Вселенската Патриаршия с ден за честване 9 ноември. Мощите на светеца се намират в Манастира "Света Троица" на остров Егина.

Lucian Apopei, Източник: ziarullumina.ro
Превод от румънски: Камелия Константинова
Източник:https://www.pravoslavieto.com/life/11.09_sv_Nektarij_Eginski.htm

Зов

Саровска лес облечена в мистерия и нежност, в красота.

Обгръща ни с духовна светлина и гали с детска чистота.

Издига се високо там Серафимо-Дивеевския  манастир,

душата ми лети нататък ден и нощ в молитвения зов безспир.

Пред мощите на свети Серафим отдавна искам да се поклоня

молитвата си искрена със вяра и надежда да му поднеса.

В канавката да стъпя и Богородица да ме благослови.

И този спомен да живее в сърцето ми през всички мои дни.

Камъкът, на който молел се е хиляда дни и нощи свети Серафим

да го докосна мислейки си за неговия подвиг свят и неоспорим.

А после в Серафимовия извор с жива вяра ще се потопя

и ще изляза благословена със здраве, в мира Божи ще се обновя.

Моля те преподобни Серафиме, Господа горещо да помолиш ти

да ми даде тази радост да стигна до Дивеево в бъдещите дни.

Като птица освободена от клетка там с молитвата ще полетя

 всички скърби и неволи на теб Саровски чудотворче ще ти споделя.

Ти чуваш моите молби и в България и често близо си до мен

и молиш Господа да ми помогне и всеки мой грях да бъде победен.

Пред твоите мощи отче Серафиме по неведом път ти ме заведи,

и с благия си поздрав: „Радост моя” ти светло бъдеще ми подари!

С крилете на вярата

Ето с криле на вярата пренасям се в Саровската лес.

Красиво е като в приказка и светло в душата ми днес.

Виждам вековна букова лес лежаща в Божия тишина.

Китни полянки с билки и горски цветя, девствена красота.

Колибката Серафимова там стои скрита от светска суета.

Градинка със зеленчуци има си той, наблизо клокочи река.

 Саровка се казва и закачливо тече, радвам се като дете.

 Възкресните камбани навсякъде звънят, Бог в дланта Си ме взе!

Тук върху камък благият Серафим нечуван подвиг предприе.

Хиляда дни и нощи с Божия помощ моли се на колене.

Вървя с молитвата за ръка, виждам прегърбен стареца благ.

Погледна ме с радост усмихнат, да го последвам даде ми знак.

Заведе ме той на полянка и седнахме под слънчевото небе.

Каза ми-„Радост моя, Христос възкръсна! И ти си негово дете!

Когато в сърцето цари умиление, Бог пребъдва в нас,

придобий мирен дух и хиляди ще се спасят наоколо тоз час”.

Внезапно в благодатния разговор мечока Миша при нас дойде.

 Старецът каза му ласкаво от гората скоро нещо да донесе.

Убогият Серафим помаза ме с елей , сухарчета ми подари.

После той изповяда ме и Господ от греховете ме освободи.

Неземна радост обзе ме, чувствах, че като птица волно ще полетя.

Сърцето пълно е с мир, на всички обидили ме мога да простя!

След малко мечката върна се и подаде на стареца пита с мед.

Чудо неземно как святостта преобразява звяра и всичко навред!

Старецът хвана ме за ръка и в целебния извор ме потопи.

Каза през очите на вярата да видя, че днес Господ ме изцери!

Възкресната радост в душата да не угасва през всичките ми дни.

Молитва идваща от чисто и смирено сърце Бог ще благослови!

Източници:

текст: автор Цветелина Гергинова

снимка: https://www.diakonia.bg/%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%B3%D0%B0-%D1%81%D0%B2/

Дни преди Успението на Пресветата наша Владичица и винаги дева Мария, молеща се за целия свят. Искам да ви припомня и разказа за някои от чудесата описани както от православни християни така и от мюсюлмани. Вярвам, че сега е именно времето, когато да се припомнят делата на Богомайката, която и сега е с нас, винаги молеща Бога да ни прости греховете. Надявам се, че тези чудеса още повече ще ни утвърдят в спасителната вяра.

Първият разказ е на о. Нимфон - игумен на метоха “Св. Никола” в Порто Лагос, Гърция, подопечен на Ватопедския манастир, за чудото с явяването на Богородица, станало на Успение Богородично. Според информация, публикувана в athos.alexsoft.gr, от този момент от иконата на Света Богородица в метоха, започнало да изтича миро.
Бяхме много развълнувани, разказва отеца тъй като в тези дни правим молебен към Богородица, понеже наближава празникът на нейното Успение (15 август), и особено за едно деветгодишно момиченце от Кипър, малката Анастасия, която боледуваше от рак на белите дробове. В неделя (14 август) малката Анастасия почина и в понеделник бе погребението й в Кипър. Следобед, към 16.30 часа, един поклонник от Кавала, когото не познавахме и който не знаеше нищо за момиченцето, влязъл в храма ни да се помоли на Богородица. На излизане от храма, на мостчето към църквата срещнал една монахиня, която държала за ръка малко момиченце. Монахинята му казала, че момиченцето не е нейно, но го взима със себе си и влезли в църквата...
Младежът се зачудил и си помислил, че монахинята ще вземе малкото дете със себе си в манастира, за да се замонаши. Тръгнал след нея, за да я попита от кой манастир е. Около 15 минути чакал на входа на храма и като видял, че монахинята закъснява да излезе, влязъл вътре, но момиченцето и монахинята ги нямало. Търсил навсякъде в храма, но безуспешно – в храма нямало никой.Тогава младежът дойде при мен, разказа ми случката и ме помоли да отидем и да потърсим и в скритите места на храма. Помолих го да ми каже как изглеждаше момиченцето и с какви дрехи беше облечено. Показах му снимки, които имаме и от други молебени и щом стигна до снимката на Анастасия, твърдо каза: “Това е момиченцето!”. Попитах го: “Сигурен ли си?”. “Да!” – отвърна той. Казах му, че това дете днес сутринта бе погребано в Кипър и му разказах цялата история. Аз започнах да плача, младежът също. Попита ме, коя ли ще да е била монахинята. “Най-вероятно Богородица”, казах аз и тогава той започна да плаче още повече. Знаехме, че Богородица винаги присъства на това място и е единственото утешение, което идва при нас.

*********

Друго чудо на Св. Богородица е записано в Бачковската св. Обител. На 28 август 1930 г. На празника на манастира Йорданка Найденова Бакалова от с.Червен, Пловдивско, със своето момиченце на четири месеца Елена и близки, направила поклонение до св. Клувия. След като запалила свещи пред изографисания образ на Богородица, на слизане по изсечените в скалата стъпала се спънала и изпуснала в пропастта спящото дете. По-късно намерила падналото дете здраво. Радоста и била неуписуема, както и благодарността и към св. Богородица 52- годишната Елена потвърждава написаното от нейната майка.

Източник: текст и снимка: https://www.facebook.com/1581741698766728/photos/a.1582046832069548/2370095926597964/?type=3&theater

Кратко описание на празника

Дванадесетте празника отбелязват събития, които не излизат от пределите на евангелския кръг. За разлика от тях на празника Въздвижение се възпоменават събития от значително по-късно време.

На този голям празник Църквата приканва вярващите да отдадат благовейно поклонение на самия Животворящ Кръст, на Който Спасителят понесе страдания заради нашето спасение; на Кръста като оръдие на Христовата победа над греха и смъртта.

Светата Православна Църква извършва поклонение на светия честен Кръст Господен четири пъти в годината: на третата неделя от Великия пост, наречена Кръстопоклонна, на Велики петък, на 1 август и на 14 септември. По древен обичай на тоя ден се прави водосвет и свещениците ръсят по домовете за благословение със св. Кръст.

На Кръстовден се спазва строг пост.

Източник: Pravoslavieto.com

Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен

Празникът Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен е установен във връзка със следните събития в историята на Христовата църква: 1. Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики; 2. Намирането на светия Кръст на Голгота; 3. Връщането на животворящия Кръст от персийски плен.

В началото на четвъртия век няколко съуправители или кесари разделили помежду си обширната територия на Римската империя. Максентий управлявал Италия със столицата Рим. Той се проявил се като тиранин. Римляните страдали много от тежкото иго, което им наложил. Затова те потърсили избавление, помощ срещу него от Константин, под чиято власт се намирали земите на днешните държави Англия, Франция и Испания.

През октомври 312 г. Константин потеглил с войските си към Рим, където Максентий решил да се отбранява. Силите на Максентий били по-големи от тези, с които разполагал Константин. Настъпващият от север Константин чувствал, че му е нужна помощ от небето. Той вярвал, че с тая помощ ще може да освободи Рим от тиранина. Езическата религия му била съвсем чужда. Но не бил още и християнин. Обхванат от тревога, не знаел как да се моли за подкрепа от Небето. И Бог му помогнал. В чудно видение му открил истината.

Слънцето клоняло на запад. Константин видял на небето сияещ кръст и над него надпис: “С това ще победиш”!

Войниците видели също това чудно знамение и силно се уплашили. Дотогава кръстът бил считан за лош предвестник, понеже е бил използван като оръдие за позорно наказание.

През настъпилата нощ Сам Господ Иисус Христос се явил насън на Константин и му заповядал да направи знаме, подобно на кръста, и да начертае кръст на щитовете и шлемовете на войниците. Константин изпълнил заповедта. В същото време повикал при себе си войници християни и ги запитал какво значат тези видения. Те му отговорили, че Иисус Христос е Единородният Син на истинския Бог, че е слязъл на земята да спаси човеците и че кръстът е знак за победа над смъртта и символ на безсмъртие.

Константин останал поразен от случилото се. И оттогава започнал да почита истинския Бог и да изучава Свещеното Писание.

Със силата на Кръста Константин предприел нападение за освобождението на Рим. Пламнала жестока битка. Войската на Максентий била разбита. Той побягнал, за да се спаси. Но се удавил в реката Тибър.

Константин влязъл тържествено в Рим. Той разбрал, че победата му е дадена от Господа. Затова, когато по-късно му издигнали статуя, заповядал да поставят в ръката й дълго копие във вид на кръст и да напишат думи: “С това спасително знаме спасих и освободих този град от игото на тиранина”.

В памет на това събитие светата Православна църква прославя божествената сила на Кръста Господен като оръжие на победата и пее: “Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даруваш на нашия благочестив народ победа над враговете и като пазиш чрез Кръста Си Твоето общество”.

Видението на кръста се повторило на Константин още два пъти. Това усилило до такава степен разположението му към християнската вяра, че най-после се решил да я приеме. Това негово решение се затвърдило от факта, че майка му, царица Елена, била вече християнка. Тя и той са причислени от Православната църква към лика на светиите. Наречени са равноапостолни, защото, подобно на апостолите, разпространявали ревностно християнската вяра.

Света Елена отишла в Палестина, за да види страната, гдето живял и страдал Спасителят. По поръка на своя син тя се погрижила да се издигнат църкви на местата, осветени от евангелските събития.

Езичници и евреи, от омраза към християните, се опитали да заличат и спомена за тези места. Те затрупали с пръст пещерата на Гроба Господен и поставили над нея идолско капище. Изображения на езически богове били дигнати и над Голгота и над Витлеемската пещера. Света Елена заповядала да разрушат капището, да съборят идолите и да разкопаят пещерата на светия Гроб. Близо до нея Константин изградил храм в чест на Христовото Възкресение. Той писал на Йерусалимския архиепископ Макарий и на палестинския управител да украсят храма великолепно. Църкви били издигнати също на Елеонската планина, над Витлеемската пещера и другаде.

Света Елена пожелала най-вече да открие самия Кръст, на който бил разпънат Спасителят. След дълги издирвания били намерени трите кръста, зарити в земята. При тях се намирала дъската с надписи. Но как да узнае кой от трите кръста е бил кръстът на Спасителя? По съвета на архиепископ Макарий били допрени кръстовете един след друг до болна жена. Щом се допрял до нея Христовият кръст, тя оздравяла. Умрял човек, когото носели към гробището, възкръснал, като бил доближен до животворящия Христов кръст. Тези чудеса разрешили всички съмнения.

Архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място. Въздигнал високо кръста, та целия многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил на всички посоки. Християните се покланяли ниско и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!”

Множество езичници и юдеи повярвали в Христа и приели свето Кръщение.

Това станало в 326 г.

Света Елена взела със себе си в дар за своя син част от светия Кръст и намерените при него гвоздеи, които някога са били забити в ръцете и нозете на Богочовека. Останалата част от Кръста, сложена в сребърен ковчег, се пазела благоговейно в йерусалимския храм “Възкресение Христово”. На Велики петък се изнасяла на Голгота за поклонение.

В 614 г. персийският цар Хозрой бил във война с Византийската империя. Той превзел Йерусалим, разрушил църквите там и отнесъл със себе си в Персия всички скъпоценности, които се намирали в тях. Между задигнатите светини бил и животворящият Господен Кръст.

Войната продължила дълго. Византийският император Ираклий успял да победи Хозрой, който скоро след това бил убит. Наследникът му сключил мир с Ираклий. Задължил се да върне пленниците и всичко, което баща му бил задигнал от Йерусалим и задържал в продължение на 14 години.

Тържествено император Ираклий възвърнал светинята – честния и животворящ Господен кръст – в Йерусалим. Християните от Йерусалим и околността, начело с Йерусалимския патриарх Захарий, всички с палмови клонки в ръце, излезли на Елеонската планина да посрещнат светия Кръст. Императорът бил облечен в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни. На главата си носел царски венец. Като се приближил до Йерусалим, той поискал да носи сам Кръста. Но когато трябвало да мине през портите на Голгота, Кръстът бил задържан от невидима божествена сила. Невъзможно било да го носи по-нататък. Всички били изумени. Не знаели защо става това.

Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:

- Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!

Смутен и развълнуван, патриархът се доближил до императора и му казал:

- Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който обеднелият и страдал за нас Спасител е носел на раменете си в смирение и унижение!

Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква дреха внесъл в църквата Кръста Господен. Патриархът го поставил на предишното му място за радост и утеха на целия християнски свят. Всички се молели и повтаряли:

- Господи, помилуй!...

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/09.14_Krustovuzdvizhenie.htm

Неделно евангелие в Неделя Ваиа - Връбница

Евангелие от Иоан (12:12-18)

Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.

Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото.

Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха.)

А Иисус рече: остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса.

На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев.

А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: "не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле". Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили.

Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо. 

Апостол (Филип. 4:4-9)

Братя, радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо. Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби, - и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса. Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, - само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете, - и Бог на мира ще бъде с вас.

Вход Господен в Иерусалим (Връбница)

Дошло времето за голготското жертвоприношение, което Господ Иисус Христос е сторил за изкупване човечеството от греха. Трябвало народът да знае, че Христос е обещаният Месия ­ Спасител, Който идва за спасение на тия, които повярват в Него. И след като е разкрил на апостолите, че Той "Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне" (Мат. 17:22-23), трябвало да се покаже в славата Си като небесен Цар, та да не се извиняват отпосле, че не са разбрали Кой е.

Шест дни преди Пасха Иисус Христос отишъл във Витания, дето възкресил престоялия четири дни в гроба Лазар, брат на сестрите Марта и Мария, и оттам тръгнал за Иерусалим. И когато с учениците Си наближил града и дошли до Витфагия при Елеонската планина, Той пратил двама от тях да идат в селото. Казал им, че с влизането ще видят вързана ослица и с нея осле; да я отвържат и докарат. Ако някой ги попита защо правят това, да кажат, че е потребно на Господа (Мат. 21:2-4). Стопаните, като разбрали, че са пратени от Иисуса, не им попречили. Учениците нахвърляли дрехите си на ослето и Христос го възседнал ­ така тържествено влязъл в Иерусалим. Изпълнили се думите на пророк Захарий: "Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница"(Зах. 9:9).

За празника в града надошли от близки и далечни страни, не само иудеи, а и много прозелити във вярата. Вестта за възкресението на Лазар се носела из града. Хиляден народ се стекъл към Витания да види Христос, Великия Чудотворец, и възкръсналия Лазар. Христос, като древните царе, яхнал на осле, придружен от учениците Си, тръгнал за Иерусалим. Лицето Му излъчвало величие, сила, а същевременно и смирение. Народът помислил, че е дошло времето за политическото му освобождение от римско иго и почнал да отдава на Христос почести като на земен цар.

Народът, виждайки в Христа очаквания Спасител, с възторг размахвал палмови клонки, постилал дрехи, дето минавал Той, хвърлял цветя. Деца и народ пеели и възклицавали: "Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев"(Иоан 12:13). И при това величествено шествие фарисеите, разяждани от завист и злоба, казали на Христа да забрани на народа да ликува. Но Той им отговорил: "Казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат" (Лук.19:40). И хората продължили да пеят и възклицават "Осанна Сину Давидову..." през целия град до храма: "Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!"(Лук.19:38).

Шествието продължило и от височината на Елеонското възвишение, отдето в чудна красота се открили градът и храмът, Христос предсказал бъдещата му съдба и разрушение. Влязъл в Иерусалим, дошъл в храма и с царствена власт изгонил оттам събралите се в двора му продавачи и купувачи на разни стоки и извършил множество изцерения на слепи, хроми и недъгави (Мат. 21:1-17; Марк. 11:1-11; Лука 19:29-48; Иоан 12:12-18).

На тоя ден в църква с нарочна молитва се благославят върбови клонки, раздават се на богомолците и те ги отнасят по домовете Си за благословение. Върбовите клники напомнят палмовите вейки - символичните знаци на победата. Разрешава се риба.

Ето вече толкоз века оттогава и екът от песента и възторгът при тържествения вход на Господа Иисуса Христа в Иерусалим продължава да звучи по целия свят и днес. "Благословен е Идещият в име Господне!" И ако някъде, подобно на някогашните фарисеи, някои поискат да стихне тая песен, то камъните ще я запеят, защото Господ е казал това. Той донесе мир и радост на света и честити са тия, които с вяра Му пеят като иерусалимците в ония времена. Това е тъй, защото там, дето е Христос, там е мирът и щастието, там сърцата горят в пламъка на любовта, там лицата греят, там има пълно доволство и небесно блаженство...

Да пожелаем "Да бъде!" и тъй в мир да посрещнем Великден, Пасхата Господня ­ Възкресение Христово ­ и в мир да се поздравим с победния привет: "Христос воскресе!" ­ "Воистину воскресе!"­ Покланяме се на тридневното Му възкресение. Него възпяваме и славим.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, издателство Тавор.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/06_Vhod_Gospoden/06_Vhod_Gospoden.htm

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Възкресение Христово, ПАСХА

Ставр. ик.Димитър ЙОРДАНОВ

Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!

Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън ­- тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов­ - мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!

Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.

Великден е празник на

вечната духовна пролет в живота

Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб - радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин ­- боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна!­ Вечно веселие!

Човешкото сърце жадува за радост. Радостта ­- това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.

Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости ­ извори на вътрешно щастие за сърцето.

И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!

Християнството е религия на живота и оттук ­- религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!

Нашият Спасител Иисус Христос дойде като

Пратеник на радостта в света

Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.

Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба ­ в Кана Галилейска ­- и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” ­ възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!

Рождественската радост и Пасхалната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христос!

Братя и сестри,

Христос изпрати учениците Си ­- светите апостоли, в широкия свят да благовестят Евангелието: “Божествената радост”. “Винаги се радвайте!” ­- това бе техният пречуден и възторжен поздрав.

Апостолите бяха в Христовия Дух, затова имаха и Неговата радост. Те постигнаха тая радост в сърцата си. Направиха я свое вътрешно притежание, вътрешно богатство. Те бяха пълноводни потоци на тази радост. Бедни, незнайни, отхвърлени, гонени ­- те поздравяваха света с привета на радостта. Радостта им извираше не от земни извори, а от пълноводния извор на Божията Любов: Извор, който никога не пресъхва! Светите апостоли бяха пратеници на Божията радост в света.

В техния живот и пример се прояви

чудният парадокс на вярата:

безрадостни несретници обдаряваха света с радост... Тая радост беше вътрешното богатство на сърцата им. “Огорчават ни, а ние винаги сме радостни!” ­- пише св. ап. Павел. Тази светла радост бе показателят за силата на тяхната вяра. Тази радост като златна божествена корона блести в героизма и саможертвата им за Христа.

С такава неземна радост светите мъченици и изповедници на вярата през време на жестоките езически гонения посрещаха страданията и смъртта. Да се пренесем мислено 17 века назад и да надникнем в подземията на тъмните катакомби. Какво ще видим там? Преследвани заради вярата им кротки люде ­- християни, сияещи от вътрешна, неземна радост и с горящи от свещен небесен огън сърца! Да надникнем в езическите тъмници!...Там им предстоят жестоки мъки. Но те не скърбят, не плачат... Те се радват и възторжени пеят Богу хвалебни песни! Да погледнем в огромните римски амфитеатри, препълнени с тълпи. Тук е цялата римска аристокрация! На арената извеждат християните, осъдени на смърт чрез разкъсване от диви зверове. Всички тия мъченици горят от свещен пламък! Коленичили, с устремен към небето взор, шепнат топли молитви... А лицата им ­- лица на ангели в плът, кротки, безметежни, одухотворени, са озарени от неземна радост!

Страшни, мъчителни, кървави сцени! Но... никъде ­- скръб; никъде ­- въздишка; никъде ­- плач! Навсякъде се чува победната песен на вярата. Радост грее в сърцата.

Това е победната сила на Христовата вяра, на тържествуващата Христова Любов, на вечната Божия радост! Който пребъдва в благодатно-молитвено общение с Бога, чрез Господа Иисуса Христа той пребъдва в истинската Божия радост! Радостта в Господа е един от “плодовете на Светия Дух” (Гал. 5:22). Боговеселието е най-висшата радост. Няма земна сила, която може да помрачи сиянието на тая духовна, свята радост! И Спасителят казва, че тази радост никой не може да ни отнеме. Нито неволите, нито страданията, нито смъртта дори!

Само едно нещо може да ни отнеме тая чиста радост ­- грехът. Грехът лишава човека от радостта в Бога. Сърцето вместо олтар на доброто се превръща в капище на дявола. Св. Йоан Златоуст казва: “Само радостта в Бога е “непреходна и безсмъртна! Тя винаги цъфти и никога не увяхва!”

“Боговеселието, или животът в Бога ­- пише св. Антоний Велики ­- е последната цел на всички подвижнически трудове и върхът на съвършенството”. Обилните струи на Божията благодат вътрешно озаряват християнина и го правят да сияе от духовна красота и радост; да излъчва светлина и небесно благоухание.

Характерен пример за това представлява лъчезарният светец на Руската православна църква -­ св. Серафим Саровски. Тая радост преливала бреговете на душата му и се разливала и на околните. Св. Серафим всички посрещал с нежното обръщение: “Радост моя!”

Велик харизматик, потънал в океана на Божията благодат! Велик в чудесата си! Велик в любовта си! Велик в светозарната радост, която греела в сърцето му! И посетителите, обласкани от лъчезарния старец, забравяли своите неволи и ставали съучастници на неговия небесен възторг. Неслучайно и зиме, и лете св. Серафим приветствал своите посетители с: “Христос воскресе!” В сърцето му постоянно греела тиха, благословена пасхална радост.

Човек жадува за радост и щастие. Но скърбите и страданията са цената на нашето високо нравствено достойнство. Скърбите и страданията са наши възпитатели.

Те водят до верни прозрения

Те са път към Божието Царство. Ключ за отваряне на златните двери на това Царство. Християнинът приема страданията като благословен жребий в живота...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/easter-passover

Възнесение Господне

Четиридесет дни след Великото си възкресение Господ Иисус се явявал многократно на учениците Си. Разяснявал им царството Божие, отварял ума им за да разбират Светото писание (Лук. 24:45, 49). Потвърждавал обещанието Си за идването на Утешителя Дух Свети - третото Лице на единия Бог (Иоан 14, 16, 17). Всички се убедили, че Той е възкръснал наистина.

На четиридесетия ден от Възкресението им се явил за последен път. Апостолите по обикновеному били на молитва, в очакване Божието обещание да се изпълни. Както били събрани, Христос се явил сред тях, беседвал и ги извел от града на Елеонската планина (на около два километра от Иерусалим, до Витания, където бе възкресил Лазар).

Поразени и разтърсени издъно от Христовото Възкресение, някои ученици, които още не разбирали, че царството Божие не е от този земен свят, си помислили, че Христос ги е извел, за да им обяви едно свое земно, израилско царство (Деян. 1:6). Господ назидателно им обяснил, че хората не бива да се ръководят от своите лични, користни сметки и очаквания, а да следват Божия промисъл: "... не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец Е положил в Своя власт" (Деян. 1:7). Господ отново им изяснил слизането на Светия Дух, което се извършва на Петдесетница и Неговото абсолютно значение като сила, която оживотворява Църквата Христова (Деян. 1:4,5,8).

Като се изкачили на планината, Христос вдигнал ръце да ги благослови. Още докато ги благославял Се отделил от земята и, подет от облак, Се издигнал към небето при Своя небесен Отец (Лук. 24:50). Не изчезнал веднага от погледа им, а се издигал постепенно, докато станал невидим за погледа им в пространствената отдалеченост нагоре във висините. Апостолите се поклонили на Възнасящия се Господ и не могли да откъснат поглед от чудната гледка.

В този момент пред тях застанали двама ангели в бяло облекло, които им казали "мъже галилейци, какво стоите и гледата към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето" (Деян.1:11). Така небесните вестители потвърдили думите на Христа (Мат. 26:64) за Второто велико Негово пришествие и следващия от това Всеобщ съд.

По думите на св. евангелист Марко, Христос, като се възнесъл на небето, седнал отдясно на Бога (Марк 16:19). Това нагледно изражение означава равночестност с Бог Отец.

Всред апостолите била и св. Дева Мария, която, колкото болезнено понесла страданията на Господа на Голгота, толкова сега се възрадвала при съзерцание на Неговата слава.

Утешени от ангелите за раздялата, апостолите се върнали в Иерусалим, зарадвани, с готовност да вестят Евангелското слово. Нашият Господ пострада от човеците, биде разпнат, умря и възкръсна на третия ден, възлезе при небесния Си Отец; отиде отново там, дето е бил по-преди и седне отдясно на Божията сила. Заради нас прие на Себе Си в единството на Своето лице цялата човешка природа без нейния грях; Господ я възкреси от смъртта и, дарявайки й за втори път вечен живот, чрез възнесението Си я издигна на небето.

Празникът на славното Възнесение Господне се отбелязва от църквата още от IV-V век и принадлежи към подвижните църковни празници. С възнесението Си Иисус завърши делото на спасението. За всички повярвали в Него Спасителят откри небето, за да могат всички да станат съобщници на Неговия живот, да бъдат изкупени и спасени. Затова българският народ му е дал название с дълбок религиозен и богословски смисъл - Спасовден, Денят на Спасителя. Нека на тоя свят Спасовден ние усилваме молитвите си към Спасителя, за да Ни направи чрез Своя Дух съобщници на Своя живот, та като сме живи чрез Него, да съдействаме за процъфтяване на живота в мир, благополучие и радост.

Pravoslavieto.com

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Vaznesenie_Gospodne/index.htm

Всички знаем, че днес както никога досега, нашите деца са изложени на всевъзможни опасности и предизвикателства от всякакъв вид. Тези предизвикателства не са вече вън от нашия дом, но са влезли до голяма степен вътре, дори в стаите и чантите на нашите деца, след като е достатъчна само една обичайна  употреба на компютър, интернет или телевизия, и всеки, който иска може да види и научи всичко. Тази наша действителност за съжаление е безпощадна и неумолима, и искаме или не, нашите деца израстват в тази среда, и колкото и да ги предпазваме, опасността е във всеки момент близо до тях. И докато са малки и ни слушат е добре, какво се случва обаче когато навлязат в пубертета, както и с навършването на пълнолетието? Това е болен въпрос на повечето чувствителни и отговорни родители.

Темата, с която ще се занимая, е: възпитанието на детето според стареца Паисий.

По благоволението на всеблагия Бог ни бе дадено благословението да познаваме отблизо преподобния старец Паисий, да го видим, да го чуем и докоснем ръка за ръка обитаващата в него благодат на Пресветия Дух. Така, посредством боговдъхновените негови слова и писания ще се опитам да ви разкажа с малко думи, кои са възгледите и учението на преподобния старец за възпитанието на децата.

Както всички светци, така и старецът Паисий локализира началото на възпитанието на децата дори преди самото им раждане; възпитанието на детето започва от бременноста, казва старецът. Ако майката, която носи плода се нервира и притеснява, ембрионът в нейната утроба се вълнува. Докато, ако майката се моли и живее духовно, детето в нейната утроба се освещава. Затова, когато жената е бременна, тя трябва да се моли, да изследва малко от Евангелието, да пее, да няма стрес, както и другите да внимават, като не я притесняват. Тогава детето, което ще се роди ще е осветено и родителите няма да имат проблем с него, нито когато е малко, нито когато порасне.^[1]

Нашата Църква винаги е вярвала, а днес науката тържествено я оправда чрез изследването и разчитането на генетичния код (ДНК), че още от първия момент на зачатието в майката, имаме съвършен човек. Следователно възпитанието започва от първия момент на влизането на новия човек в този свят. Затова преподобният старец говори толкова категорично за периода на бременността, защото вече научно е прието от всички, че ембрионът приема влияния от психологията на бременната майка, но дори и от околната среда. Днес говорим за психология на ембриона като наука, от която проличава колко важен е този период от живота на човека, в който започва да приема първите добри или лоши семена на влияние, още оттогава, когато е бил ембрион. Главно обаче родителите са тези, които въздействат пряко във възпитанието на ембрионния човек, и специално бременната майка.

Колко са майките, които са водили свят живот и са имали осветени деца! Ето, майката на стареца Хаджи-Георги. Дори и млякото на тази благословена майка, от което е сукал Гавриил, светското име на стареца Хаджи-Георги, е било аскетическо ^[2].

Родителите имат отговорността за възпитанието още от ембрионна възраст. Ако родителите, казваше преподобният отец, във времето когато детето е все още в корема на майка си, се молят, живеят духовно, детето ще бъде осветено. И ако впоследствие му помогнат духовно, то ще стане осветен човек и ще подпомогне обществото.^[3]

Доколкото възпитанието на детото започва от неговата ембрионна възраст, много повече то продължава, когато вече детето се роди и е под настойничеството на своите родители. Затова родителите трябва да чувстват голяма благословия, голяма привилегия, но и голяма отговорност за това, че са станали родители на един нов човек, на един образ Божи в този свят. Бог, казва старецът, е дал на първосъздадените, на Адам и Ева, голямата благословия да станат Негови сътворци. Впоследствие родителите, прародителите и т.н., са сътворци на Бога и те, защото дават тялото^[4].

Веднага щом майката и бащата приемат радостта като поемат детето в ръцете си,  същевременно поемат и отговорността за възпитанието на този нов човек, на тяхното дете, чиято първа цел на живота е да стане подобен на своя баща Бог, обичайки свободно и изцяло Христа, отхранен с благодатта на Светия Дух в светите тайнства на Православната Църква на нашия Христос. Родителите трябва да знаят, че тяхното им дете, колкото и да е ангелче, носи наследствено в себе си последствията на паденията, разчупването на образа Божи и влечението към лукавите неща още от неговата младост. Затова, като един добър педагог, преподобният Паисий казва: родителите трябва да подпомагат децата духовно когато са малки, защото тогава и слабостите им са малки и лесно могат да се отсекат. Те са подобно на пресен картоф, който, ако малко го постържиш, той се обелва. Когато обаче остарее, ти трябва да вземеш нож и да го очистиш, ако пък има и някое черничко, ще трябва да проникнеш и още по-дълбоко^[5].

Възпитанието на децата е необходимо от малка възраст, защото в тази възраст влизат добрите принципи и благите семена, които впоследствие ще дадат добрите плодове. Всички ние имаме опит, колко влияе детската възраст върху живота на човека, така че когато психолозите се занимават с многобройните психологични проблеми на съвременния човек, те винаги прибягват до тяхната детска възраст, търсейки да открият там причините и травмите, които въздействат върху целия остатък от живота. Родителят трябва да знае, че възпитанието е подобно на медицинското изкуство, което от една страна трябва да лекува, борейки се срещу микробите, засилвайки обаче организма чрез лекарствена терапия, за да функционира той нормално. Отнасяйки се към свети Арсений Кападокийски, чийто житие е написал, преподобният старец Паисий описва как свети Арсений е използвал и сходни упражниения при децата, (освен, че ги учел на писменост като учител, какъвто бил), но паралелно с това и да осмири страстите им, за да развие тяхното мъжество. Преподавал е на децата и умната молитва: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме” или “В името на Христа и Богородица”, а когато понякога са грешили или правили някоя пакост, той ги е учил да казват: “Съгреших ти Господи”. Казвал им е да режат парчета лозови пръчки, да ги нанизват и да ги правят на броеница (като плетена броеница), за да броят молитвите и съответните поклони, които е имал всеки един като правило, и така умът на децата се очиствал чрез непрестанната молитва^[6].

Тук трябва да отбележим мястото на подвига при децата, за да придобият чувство на мъжество и да не се страхуват от страданията, тъй като им предстои да придобият благото,  да придобият добродетелта. Боязливостта на душата е рожба на себелюбието, а според светите отци себелюбието е рожба на маловерието. Така свети Арсений практически помагал на децата да придобият мъжество, така че след това чрез чувството за мъжество, както казва старецът Паисий по-долу, да осмирят своите страсти и да очистят своя ум чрез непрестанното призоваване на името на нашия Христос, както и чрез поклоните на всеки един от тях на единственно истинския Бог и наш Спасител. Много важно е също така, че преподобният Арсений е учил децата да имат надежда и да черпят сила от името на Христа и Богородица, както и да имат мъжеството да се смирят, когато правят грешки, да ги признават, да ги приемат и да ги поправят, казвайки: “Съгреших, Боже мой”. Колко лошо за съжаление се случва днес, когато родителите постоянно искат да оправдават своите деца поради болна любов, мислейки си, че по този начин ги обичат, като ги отглеждат в един фалшив свят на самохвалство и себеоправдание, което за съжаление в един момент ще доведе до съкрухата на детето, когато то вече се намира пред грешките и техните последствия като непреодолими стени в твърдата и отмъстителна съвременна действителност.

Подвигът на възпитанието на нашата Църква, имайки за основа разсъдливостта, действа терапевтично на душите на нашите деца, поставяйки граници на исканията, воювайки със страстите от първата им поява и очиствайки душите и телата им с любовта на нашия Христос. Разбира се, в подвига на възпитанието на децата основен признак е разсъдливостта, така че това да става с много деликатност и знание за възможностите на детето, за да не донесе то противните резултати. Веднъж попитали стареца:

– Отче, някои майки ни питат каква молитва да правят деца на 3,4 години?...

Източник: https://www.bogonosci.bg/

В третата неделя след Пасха, наречена и Неделя на мироносиците, празнуваме съгласно синаксара от Пентикостара, жените носещи скъпоценно миро, които отишли при гроба да помажат тялото Иисусово, но неочаквано научили от ангела, че Той е възкръснал, а те стават вестителки на Неговото възкресение от мъртвите. Също в тази неделя се поменава благообразният (т. е. от благороден род) Йосиф и Никодим, които са били свидетели на погребението на нашия Господ Иисус Христос.

Св. жени-мироносици са учители на Църквата чрез начина им да бъдат вярващи

Тази неделя има особено значение, защото посочва, че в Църквата учим живата вяра в Иисус Христос не само от учението на св. апостоли, което е основополагащо за всички християни, но и от примера на светците. Затова в храма освен св. Евангелие и посланията на апостолите, четем също и житията на светците. Св. жени-мироносици от евангелията, написани от св. Марк и Матей, са посочени като велики учители на Църквата не толкова заради тяхното вероучение, колкото заради техните прояви на вяра и кураж, смирение и почитание към разпнатия и възкръснал от мъртвите Спасител.

Св. отци на Църквата, особено св. Йоан Златоуст, сравняват куража на жените-мироносици с твърде големия страх на Иисусовите ученици. Докато Неговите ученици (бъдещите апостоли) са се намирали събрани и заключени в една къща, поради страх от юдеите, рано сутрин, при изгрев, Мария Магдалина, Мария, майка на Яков и Йосия, и Саломия купуват аромати и отиват при гроба, за да помажат тялото Иисусово, съгласно юдейската традиция. Евангелието според св. Марк ни явява, че в душата на тези жени любовта или почитта към Христос е била по-силна от страха, че те са имали изключителен кураж, какъвто в утрото на Възкресението Иисусово Неговите ученици нямали.

Помазването на мъртвото тяло с аромати символизира в юдейската традиция почитането му и желанието за нетление

Мироносиците са вярващи жени, които са се възхищавали и са ценели Господа Иисуса Христа, а някои от тях били видели и Неговото разпъване и ридаели заради Неговите страдания. Затова с много скръб и уважение, сутринта рано, в първия ден на седмицата, който следвал след събота, те отишли при гроба Иисусов, за да изпълнят започнатото от Йосиф Ариматейски и Никодим дело. Двамата мъже били помазали с алое и смирна тялото на Христос преди погребението. Сега обаче жените донасят скъпоценно миро, за да почетат подобаващо Иисус, погребания Господ, и същевременно по някакъв начин да избегнат разлагането или тлението на тялото Му, подобно на желанието за неговото съхраняване.

Господнето възкресение, Негово преминаване във вечния небесен живот

Любовта и куража на мироносиците са били възнаградени с радостта да се срещнат със Самия възкръснал Христос. Жените-мироносици са апостоли на апостолите, т. е. изпратени от ангела при онези, които ще бъдат изпратени от Христос да проповядват Неговото евангелие.

Както заради тяхното отношение, изпълнено с благоговение и уважение, почит и любов към Христос, така и заради факта, че са повярвали в Неговото възкресение без колебание, без да задават допълнителни въпроси на ангела, жените-мироносици са се превърнали в учителки на Църквата, те са станали „апостоли на апостолите“, както ги нарича св. Йоан Златоуст, т. е. били са изпратени от ангела при онези, които ще бъдат изпратени от Христос да вестят в целия свят Неговото възкресение, бидейки основа на Всеобщото възкресение. Ангелът им е благовестил, а те са благовестили на Христовите ученици истината и радостта на Неговото възкресение. Жените-мироносици са първите човешки същества, които изповядват истината за Христовото възкресение, а начинът, по който Христос Господ възнаграждава тяхното благоговение и вяра е чуден. Той им дарява радост от радостта на Неговото възкресение, като ги среща по пътя. Тук съзираме тайната на Църквата – жените-мироносици стават икона на Църквата, изпълнени с благоговение към Христос и изпълнени с вяра, че възкръсналият от мъртвите Христос присъства посред нея. След като са чули евангелието на Възкресението, благовестено от ангела, и са повярвали на неговите думи, жените-мироносици стават причастни на радостта от самото виждане на разпнатия и възкръснал Христос, Който ги среща по пътя и им казва: „Радвайте се, не се плашете“. Който вярва в Христос и Го обича, се среща с Него. Тази среща с възкръсналия Христос преживяваме, когато целуваме всяка неделя иконата на Неговото Възкресение в църква, слушаме Евангелието на Неговото Възкресение по време на утринната, след което и литургийното евангелие, и в подходящия момент се причастяваме с Него от св. потир. Причастяваме се с Него близо до „мястото където са стоели Неговите нозе“ (на кръста и в гроба, от който е възкръснал), т. е. близо до трапезата на св. олтар, където се извършва Евхаристията или св. Причастие. Жените-мироносици, които са се поклонили на Иисус, прегръщайки нозете Му, ни посочват как трябва да Го приемем или да посрещнем възкръсналия Христос – с поклон до земята. От тях служителите при св. олтар са научили, че влизайки в св. олтар трябва да се поклонят до земята, все едно обхващат нозете на Спасителя Иисус Христос, символизиран от трапезата на св. олтар (гроба на Неговото Възкресение), на която постоянно се намират св. Евангелие, св. Кръст и св. Евхаристия (Неговото Тяло и Кръв), защото чрез тях се явява Неговата смирена и жертвена любов за Бога и за хората, любов по-силна от смъртта. От жените-мироносици научаваме, следователно, как да се държим в църква – мястото на нашата среща с възкръсналия от мъртвите Христос. Те не са казали нищо, а само са се поклонили и са обхванали нозете Му в знак на благоговение, уважение и голяма чест (съгласно Мат. 28:9). Следователно, когато се причастяваме с възкръсналия от мъртвите Христос, присъстващ в св. потир, повтаряме жеста на жените-мироносици, защото пристъпваме към Христос „със страх Божи, с вяра и любов“, при пълно благоговение и мълчание...

Източник: https://dveri.bg/...

Житие на света великомъченица Екатерина

В царуването на император Максимиан (IV в.) живяла в гр. Александрия една девойка от царски род на име Екатерина. Майка й била християнка, но скривала вярата си, понеже в това време жестоко гонели християните. Екатерина била девойка с рядка мъдрости красота. На 18 г. тя била вече изучила лекарската наука.

Богати князе искали ръката на красивата Екатерина. Майка й и роднините й я уговаряли да се омъжи, но тя отказвала на всички, които искали ръката й и казвала на своите близки: "Ако искате да се омъжа, намерете ми момък, който да бъде равен на мене по благородство, богатство, красота и ученост!" Такъв момък нямало. Имало между царските синове момци знатни и богати, но по красота и мъдрост те не могли да се равняват на Екатерина.

В околностите на града по него време се криел един пустинник, човек със светъл ум и праведен живот. Той бил духовен баща на Екатеринината майка. Майката завела при него едничката си дъщеря, за да й даде добри съвети. Като видял мъдростта на девойката, старецът решил да я обърне към познанието на истинския Бог и й казал:

- Аз зная един чуден Момък, Който те превъзхожда във всичко: красотата му е по-светла от слънчевото сияние; премъдростта Му управлява целия свят; богатството му се дели постоянно, но от това не се намалява; благородството Му е неизказано; няма подобен Нему!

Екатерина се смутила, изменила лице и запитала дали е истина това.

- Истина е – отговорил старецът. – При това Той има такива съвършенства, които е невъзможно да се опишат.

- А чий син е тоя момък, когото ти тъй хвалиш? – попитала девойката.

- Той няма баща на земята – казал пустинникът. – Той се е родил по чудесен начин от пресвета и пречиста Дева, която заради великата си чистота и светост се удостоила да бъде майка на такъв син. Тя останала безсмъртна по душа и тяло и е възнесена на Небето, където ангелите й се покланят като на царица.

Екатерина запитала, може ли да види чудесния Момък.

Старецът й казал, че тя ще види Момъка, ако изпълни Неговите повели. Той й дал една икона на пресвета Богородица с божествения Младенец и й заповядал да я отнесе в къщи и да прекара нощта в молитва пред нея. "Тук е изобразена Майката на оня Момък, за Когото ти говорих. Наричат я Дева Мария. Помоли й се с вяра, и аз се надявам, че тя ще изпълни желанието ти, и ти ще видиш лицето на нейния Син", прибавил старецът.

Екатерина послушала стареца. Във време на молитвата си от умора тя заспала и видяла чуден сън. Присънило й се, че небесната Царица стои пред нея и държи на ръце Младенеца, от Когото излизат като че ли слънчеви лъчи. Но напразно се стараела Екатерина да погледне Младенеца в лицето: Той отвръщал от нея своя светъл лик. Тогава Божията Майка започнала да моли Сина си да погледне девойката и хвалила нейната красота и мъдрост. Но Младенецът отговорил, че тя е безобразна, безумна и бедна, поради което той не иска да я погледне.

- Не презирай Твоето създание – казала Божията Майка. – Кажи й какво трябва да прави, за да се наслаждава на Твоята слава и да види Твоето светло лице?

- Нека отиде при стареца – отговорил Младенецът – и ще узнае от него какво трябва да прави. Ако тя изпълни това, ще Ме види и ще намери при Мене благодат.

Чудният сън дълбоко поразил девойката. Щом се съмнало, тя отишла при стареца, паднала при нозете му и поискала неговата помощ и съвет. Старецът подробно й обяснил истинската вяра; говорил й за райското блаженство, за гибелта на грешниците. Учената и мъдра девойка скоро разбрала истината, повярвала от всичкото си сърце и приела от стареца св. Кръщение.

Екатерина се върнала у дома си обновена по душа, дълго се молила, много плакала и отново заспала по време на молитвата. В съня си пак видяла Божията Майка, но сега лицето на божествения Младенец се обърнало към нея. Той кротко и милостиво погледнал девойката.

- Угодна ли ти е сега тая девойка? – запитала Божията Майка.

- Сега – отговорил Младенецът – тя е толкова богата и премъдра, колкото по-рано бе бедна и неразумна. Искам тя да бъде Моя нетленна невяста.

Екатерина паднала на земята и казала: "Аз съм недостойна, преславни Владико, да видя Твоето царство, но удостой ме да бъда Твоя рабиня!" Пресветата Дева хванала дясната ръка на девойката. Младенецът й надянал чуден пръстен и й казал: "Не търси земен годеник!"...

Прочетете повече тук:

източник: http://www.pravoslavieto.com/life/11.24_sv_Ekaterina.htm

Св. мъченик Георги Софийски Най-нови се родил в София от знатни родители българи Иван и Мария. Нариче се "Най-нов" за разлика от другия мъченик Георги Софийски Нови, чиято памет се празнува на 11 февруари.

Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание.

На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците - както обикновено постъпвали в такива случаи - пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.

Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обещания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатната твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със цапалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.

Последвала окончателната присъда на съдията - Георги да бъде обесен на главната стъгда в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още - тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Обаче изтощен от дотогавашни страдания, страдалецът умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата.

Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив - по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 година...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/05.26_sv_Georgi_sofijski_naj_novi.htm

фото: личен архив

Подвигът на св. благоверни цар Борис-Михаил (852-889 г.) е равноапостолен: той покръстил българския народ. Разбира се, той имал своите съображения на външната и вътрешна държавна политика, които могат да нямат отношение към неговата лична святост. Но по целия му живот се вижда, че той имал любов към християнството и бил дълбоко убеден в неговите предимства над езичеството. Историята ни дава основание да мислим, че християнството е имало влияние в неговото семейство още от времето на дядо му, княз Звиница. Знаменателен исторически факт е обстоятелството, че гонителят на християнството хан Омуртаг не оставил за свой наследник най-големия си син, княз Енравота – Боян, нито следващия по старшинство, княз Звиница, но най-малкия си син Маламир. Навярно по-големите синове на Омуртаг, преди той да забележи това, са попаднали под влиянието на пленника византиец Кинам, който бил християнин, заради което бил хвърлен в тъмница. Княз Енравота – Боян приел християнско кръщение и станал жертва на ненавистта на брата си Маламир към християнската вяра; а княз Звиница останал жив, защото навярно не дошъл до кръщението, но все пак семето на Христовото евангелие дълбоко било паднало в неговата душа и в неговото семейство. Ето защо, когато подир смъртта на Маламир се възцарил синът му Пресиян (836-852 г.), гонението против християнството в България престанало. А синът на Пресиян, княз Борис, вече и сам приел християнството с името Михаил (865 г.) и покръстил целия български народ.
Освен това върху Борис оказала християнско влияние неговата родна сестра, чието име останало неизвестно, но която дълго време прекарала в Цариград като заложница и там приела кръщение. Също такова влияние упражнил известният пленник в българската столица, византийският държавен мъж Теодор Куфара, който често правел услуги на Борис със своите съвети и незабелязано го подготвял към приемане на християнската вяра. Чрез покръстването на българския народ и учредяването на Българската църква благоверният цар Борис, като мъдър управник, обединил духовно двете съставни части на населението в българската държава: славяните, които били мнозинство и принадлежали към християнството, и прабългарите, които били езичници и се опасявали да не попаднат чрез християнството в зависимост от съседната християнска Византия. Удовлетворявайки първите, той въвел християнската вяра; удовлетворявайки вторите, той настойчиво се борел ту с Цариград, ту с Рим, докато най-после извоювал пълна църковна независимост през 870 г. на Цариградския поместен събор. Като се възползвал от апостолското дело на светите братя Кирил и Методий, свети цар Борис утвърдил Българската църква окончателно още и със славянския език в богословието и богослужението.
Като направил всичко необходимо за утвърждаването на християнството в България и след като преодолял всички препятствия, свети цар Борис се отдал на личното си благочестие и – както говорят дори чуждите летописци – денем той се явявал пред народа в царска багреница, а нощите прекарвал във власеница в църквата, молейки се на Бога със сълзи. Той увенчал тази си ревност по Бога с това, че се отказал от царския престол (889 г.) и приел монашество в един манастир близко до новата столица Преслав, гдето и завършил своето земно поприще в трудове над славянската писменост, в пост и молитва. Свети цар Борис починал на 2 май 907 г.
По свидетелството на блажени Теофилакт Охридски, Господ прославил свети цар Борис с нетленни мощи, при които ставали дивни чудеса, но мощите не се запазили до наши дни. Недопустимо е да е нямало в древността служба в негова чест, щом такава служба е имало в чест на неговия внук благоверния цар Петър, но такава до нас не е дошла. Службата, която сега се служи в българските църкви, е новосъставена.

Източник: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/bgsvetii/80-1/1553-0502_boris 

Св. великомъченик Евстатий живял през втората половина на първия и първите десетилетия на втория век. Като езичник носел името Плакида. Бил прославен римски пълководец при царуването на императорите Тит и Траян. Неговият жизнен път изглежда твърде необикновен. Като праведния Иов в Библията той минал през много изпитания, но не паднал духом. Напротив – колкото повече бил поразяван от удари в живота, толкова повече крепнел и растял духом. По своите нещастия, като по стъпала, се изкачвал все по-нагоре, докато стигнал до мъченическия венец. 

Евстатий расъл в езичество. По природа със здрав разум и чиста душа, той скоро разбрал цялата суетност и лъжовност на езичеството. Спасителят е казал: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. И чистият по сърце Евстатий, осенен от особено небесно откровение, познал истинския Бог. Той приел свето Кръщение заедно с жена си Теопистия и синовете си Агапий и Теопист.

Прекарвал живота си в благополучие. Скоро обаче се заредили и изпитания. Историята на благочестието свидетелства, че никой не е удостояван с Небесното царство без венеца, изплетен от тръните, с които е осеян земния път. По трънлив път трябвало да мине и Евстатий със семейството си, за да се спаси. Първото изпитание у него било това, че изгубил цялото си богато имущество и измрели всичките му слуги. За него било особено тежко да изпадне изведнъж в крайна бедност и да се лиши от помощниците си. Към големите материални лишения се прибавили оскърбленията от предишните му приятели. Станал последен бедняк, той узнал, че повече от тях са обичали в него само богаството му. Те го изоставили в нещастието. Готови били да обвинят него за постигналите го беди. Евстатий преживял това много тежко. Но не възроптал против Бога. Решил да напусне родината си заедно с цялото си семейство. Не искал да живее повече там, гдето станала печалната промяна в живота му. Не можел да понася това, че хората изменили коренно отношенията си към него, към жена му, към синовете му.

Той заминал за Египет, гдето можел да скрие своя сан. Заел се с надничарска работа, за да прехранва семейството си. Тук обаче го сполетяла още по-голяма беда: разбойник отвлякъл жена му, а синовете му се изгубили в пустинята. Евстатий прекарал в Египет 15 години в мъки, лишения и труд. С постоянна молитва уталожвал скръбта по загубените скъпи същества. С устойчива покорност на Божията воля, с несъмнена надежда на Бога и със съзнание за краткостта на земните изпитания и с вяра в обещаната блажена вечност Евстатий водел живот, достоен за званието християнин. И Бог го възнаградил щедро за високите му добродетели.

В това време варвари застрашавали столицата на империята – Рим. Император Траян си спомнил за бившия военачалник Плакида, който не веднъж отблъсквал с успех враговете. Заповядал да го намерят, за да му повери наново командването на войската. Евстатий бил открит и доведен в Рим. Императорът го приел с почести и го назначил за върховен началник на римската войска. 

Походът срещу варварите завършил с блестящ успех. Евстатий се връщал тържествено в Рим начело на победоносната войска. При това завръщане той имал голямо щастие: в лицата на двама прекрасни момци – войници открил своите синове, а в лицето на една жена, която прислужвала във войската – своята съпруга. Овчари били отървали синовете му от нападналите ги в пустинята зверове и ги отгледали като свои чеда. Бог бил избавил жена му от нейния пленител, като го наказал със смърт. Вестта за това чудно събитие се разпространила бързо измежду войниците. И цялата войска споделила радостта на своя любим военачалник.

Като че ли нищо вече не могло да помрачи тая радост – радостта на събралите се наново след толкова тежки години съпруг, съпруга и синове. Но кратко е земното щастие. Кратко се оказало то и сега за тия Божи човеци. То блеснало за миг, за да ги укрепи за още по-голямото изпитание, което им предстояло, за да направи още по-скъпоценна пред Бога и човеците тяхната жертва.

Войската пристигнала в столицата. Новият император Адриан, който наследил умрелия Тит, приел с големи почести удържалите славна победа над варварите и пожелал да отпразнува това събитие чрез тържествено жертвоприношение на езическите богове. Насъбрали се за вземат участие в това празненство всички войници, всички граждани на Рим, които все още вярвали в езическите богове. Само Плакида, главният виновник на честваното събитие, не се оказал в храма.

- А къде е Плакида? – запитал императорът, който веднага забелязал отсъствието му. Адриан наредил веднага да го извикат. Запитал го:

- Защо не вземаш участие в благодарственото жертвоприношение на боговете?

- Аз съм християнин - отговорил Евстатий. – Почитам единия мой Бог – Господ Иисус Христос. Нему благодаря. Него славя. Аз знам, че Той изпрати Своята помощ за победа над враговете.

Разгневен от тоя отговор и разярен до крайност от съпротивата на Евстатий да вземе участие в езическото празненство, тоя жесток гонител на християните, император Адриан, не пощадил прославения с победи и любов от народа военачалник. Лишил го от военен сан и заповядал да го предадат заедно с цялото му семейство на зверовете в цирка.

За изумление на многобройните посетители в цирка зверовете не се допрели до Евстатий, до жена му и синовете му. Тогава тия твърди и неустрашими изповедници на името Христово, укрепени от вярата, че временната нова среща на тяхното семейство е само начало на тяхното вечно съединение в обителите на Небесния Отец, с радост приели следващото наказание – да бъдат хвърлени в нагорещена пещ. Тук те се сдобили с блажена мъченическа смърт. Телата им останали невредими в огъня. Благочестиви християни ги погребали с почести.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/09.20_sv_Evstatij_Plakida.htm

Житие на преподобни Йоан Рилски Чудотворец, написано от св. Евтимий Патриарх Търновски 

Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него...

Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/

Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя на­правлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.

Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушате­лите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.

Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо[1], тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.

Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Йоан. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, като дърво, посадено край водни потоци.[2] Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу. А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която Аз ще ти посоча“[3], се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“[4], като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки.“[5]Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения, и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант, не биваше повреден от никакво желязо...

Източник: https://rilskimanastir.org/bg/sv-ioan-rilski/zhitie-na-sv-ioan-rilski/