Българска Православна Църква "Рождество Богородично" Бон-Кьолн, Германия

Страстната седмица

Последната седмица от земния живот на Господ Иисус Христос се нарича "Велика" или "Страстна седмица", т.е. Седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Животът на Господа наближавал своя край. Възкресил в събота Лазаря, тържествено посрещнат, влязъл в Йерусалим на Цветница, Той доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Си неизбежност.

Всеки ден от Страстната едмица е наречен велик и свят, и през всеки един от тях  Църквата възпоменава чрез специални богослужения пътя на Христос към Голгота, страданията и изкупителното Му дело на Кръста.

Богослужението през Страстната седмица

Великопостните служби през делничните дни на Великия пост са характерни със своето покайно пеене. Царските двери остават затворени, като символ за отделянето на човека от Царството Божие. Църковното облачение е тъмно, обикновено в лилаво - цвета на покаянието.

През делничните дни не се извършва Божествена литургия, но за да могат вярващите да се подкрепят в своето подвижническо усилие на поста, чрез приемане на Св. Причастие, се извършва Литургия на преждеосвещените Дарове. Тази служба е много древна, споменава са в каноните от VII в., но е създадена по-рано. По традиция за неин създател се счита св. Григорий Двоеслов, папа Римски (VI в.).

Преждеосвещената литургия се състои от тържествена великопостна вечерня, към която е добавено пренасяне на св. Дарове в олтара и причастяване, но самото освещаване на Даровете не се извършва. Това става по време на Литургията предишната неделя. Затова и службата се казва Преждеосвещена литургия, т.е. на предварително осветените Дарове. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни.

Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя. Това е началото на Пасхалното тържество. По време на Литургията на Лазаровден Църквата прославя Христос като "Възкресение и Живот", Който още преди Своите страдания и смърт, с възкресяването на Лазар утвърдил предобраза на всеобщото възкресение на човечеството. Именно заради възкресяването на Лазар Христос бил прославен от народа като дългоочакван Месия, Цар Израилев, като изпълнение на старозаветните пророчества.

Самият празник на триумфалния Вход Господен в Иерусалим (Цветница или Връбница) принадлежи към дванадесетте Господски празника. Неговото богослужение е свързано с това на Лазаровден.

На вечернята преди празника се четат пророчествата за Царя-Месия от Стария Завет заедно с евангелските разкази за влизането на Христос в Иерусалим.

На утренята се благославят върбовите клонки, които държим в ръце през време на цялата Литургия, показвайки по този начин, че посрещаме Иисус Христос като Цар и Спасител.

Прот. Томас ХОПКО "Основи на Православието"
Църковен вестник, Брой 7 от 17 април 1998 година

Виж също: Преждеосвещена Света литургия

Велики понеделник, Велики вторник и Велика сряда

През първите три дни на Страстната седмица Църквата припомня последното пребиваване на Господа в Йерусалим. В тези дни богослужението е твърде наситено: извършват се полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието и Литургия на преждеосвещените Дарове. По време на часовете се изчитат четирите Евангелия до Евангелието по Йоана гл. 13, 30 стих. На места четенето им започва още от петата или шестата седмица на Великия пост.

Велики понеделник

На Велики понеделник евангелистите ни разказват как Божият син влязъл в Йерусалимския храм и го намерил пълен с търговци. Обхванат от свещен гняв, Той прекатурил масите им, а тях самите изгонил, защото храмът е дом за молитва, а не тържище. (Мат. 21:12-13, Марк 11:15-19; Лук.19:45-46).

Във Велики понеделник Църквата прославя св. патриарх Йосиф - син на св. патриарх Яков и предобраз на Иисус Христос. Йосиф бил продаден от своите братя на пътуващи за Египет търговци. Там, в чуждата нему страна, той преминал през множество страдания, но фараонът го направил втори по власт и положение в цялото царство (Бит 41:38-46). Подобно на Йосиф Господ Иисус Христос бил предаден от евреите на езичниците, бил измъчван и страдал заради човешките грехове.

Църквата ни предлага да размислим също над образа на безплодната смокиня (смоковница), която изсъхнала след като била прокълната от Господ (Марк 11:12-14, 20-26, Мат. 21:18-22). ''Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън'' (Мат. 3:10).

Така и ние ще бъдем осъдени, ако не живеем в молитвено общение с Бога, не се стремим да се усъвършенствуваме във вярата, не се изпълваме с добродетели,  и не принасяме духовни плодове.

Велики вторник

"И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде" (Мат. 25:13)

(Евангелско чтение: на утрената Мат. 22:15-23:39; на литургията Мат. 24:36-26:2).

Велики вторник е ден за поучения и последни нравствени наставления: Господ Иисус Христос ни дава пример как да благотворим - не да даваме от излишъка си за тази цел, а като бедната вдовица да отделим от последните си материални средства.

Когато говори за приближаването на дните на борба и изпитание, Христос разказва за десетте мъдри девици, които били винаги готови да посрещнат Спасителя (Мат.25:1-13). Напомня ни, че трябва "да бодърстваме и да не униваме", и да държим светилниците си запалени в очакване на Божествения Жених. Затова на Велики вторник Църквата пее:

Ето младоженецът иде в полунощ,
и блажен е тоя раб, когото намери буден,
а недостоен е оня, когото намери безгрижен.

Прочее, внимавай, душо моя, да не те налегне сън,
та да бъдеш предадена на смърт и да останеш вън пред затворените врати на Царството,
но опомни се и възкликни: свят, свят, свят си, Боже,
заради Богородица помилуй нас!

''Светило за тялото е окото'' (Мат. 6:22), казва Господ, т.е. непомраченото човешко сърце и душа, а '"маслото е милостинята или всичките ни добри дела" (св. Йоан Златоуст). Живеейки добродетелно, със страх Божи и упование в Господа, ще бъдем готови да посрещнем Спасителя и да влезем в брачния чертог – Небесното царство.

Църквата ни припомня също притчата за талантите (Мат. 25:14-30) и ни приканя да се трудим и да усъвършенстваме способностите, с които Бог ни е дарувал.

После следват пророчества за съдбата на град Йерусалими за последните дни при Второто пришествие Господне (Мат. 25:31-46, Марк 13:1-31, Лук. 21:5-38).

Виж също:

Вторник на Великата седмица

Велика сряда

В деня на Светата и Велика сряда се припомня едно от последните събития преди спасителните за нас страдания на Господ: за многоценното миро, което в искреното си разкаяние една грешница изляла върху главата на Спасителя (Мат.26:6-13, Марк 14:3-9). Успяла да влезе в дома, дето бил Христос, жената, носеща алабастърен съд с драгоценно миро, искала да засвидетелствува почитта си към Него. В бързината, да не й се пречи на доброто намерение, тя счупила съда, по-лесно да се разлее мирото.

Скъпоценното миро струвало триста динария (Марк 14:5), затова някои възнегодували против нея: "защо е това прахосване?", "мирото можеше да се продаде и парите да се раздадат на сиромаси". А Христос им отговорил "сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога имате", "тя извърши добро дело за Мене[като] превари да помаже тялото Ми за погребение".За това й усърдие ще се разгласи по цял свят. Подобно на блудния син грешницата осъзнала греховете си и ''дошла в себе си''. Да се опомним и ние за нашето духовно състояние и да се разкаем за греховете си, та с нашите покайни сълзи да "помажем" Господа като оная разкаяла се жена.

В същия ден си припомняме и решението на Синедриона да осъди Иисус Христос. Тогава Иуда Искариот отишъл при иудейските първенци и уговорил да Го предаде за тридесет сребърника (Мат. 26:14-16, Марк 14:10-11, Лук. 22:1-6). И ние се замисляме: дали и ние, които носим Христовото име, не предаваме Христа чрез нашите небогоугодни дела? От тоя ден коленопреклоненията на молитвата не престават.

Виж също:

Сряда на Великата седмица

Велики четвъртък - Възпоминание на Тайната вечеря

На тоя ден Господ Иисус Христос извършил пасха в дома на един жител на Йерусалим (Мат. 26:17-35, Марк 14:12-31, Лук. 22:7-38, Иоан 13:1-17, 26). Преди вечерята Той умил краката на апостолите и казал: ''не дойдох да ми служат, а да послужа''.После Спасителят установил св. тайнство Евхаристия (Причастие), като Сам причастил светите апостоли. По великата си милост Господ и на нас дава възможност да приемаме Неговото истинско тяло и кръв по време на св. Литургия, та като приемам Христос вътре в нас, да се стремим да Го задържим чрез чистотата на сърцето си.

След като завещал новата заповед за любов към всички, Христос явил на учениците Си, че ще бъде предаден. В недоумение учениците питали, кой ще стори това. Запитал и Иуда, и Христос му отвърнал тъй кротко, че другите не разбрали. Иуда станал, излязъл и те помислили, че отива да прави покупки, понеже той бил ковчежник.

След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина (Мат. 26:36-46, Лук. 22:39-46, Иоан 18:1), дето се молил до идването на предателя.

Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, които разказват за Христовите страдания.

Чрез тях ставаме свидетели на подигравките, мъките и кръстната смърт на Христос, чрез която Той ни изкупи. ''Ето Агнецът Божий, който прие върху Си нашите грехове.''И отново се замисляме дали и ние не разпъваме  Христос чрез нашите страсти и грехове...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/strastnata_sedmica/index.htm

Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!

Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън ­ тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов ­ мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!

Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.

Великден е празник на

вечната духовна пролет в живота

Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб ­ радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин ­ боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна! ­ Вечно веселие!

Човешкото сърце жадува за радост. Радостта ­ това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.

Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости ­ извори на вътрешно щастие за сърцето.

И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!

Християнството е религия на живота и оттук ­ религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!

Нашият Спасител Иисус Христос дойде като

Пратеник на радостта в света

Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.

Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба ­ в Кана Галилейска ­ и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” ­ възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!...

Ставр. ик.Димитър ЙОРДАНОВ

Източник: https://bg-patriarshia.bg/easter-passover

Кратко описание на празника

Дванадесетте празника отбелязват събития, които не излизат от пределите на евангелския кръг. За разлика от тях на празника Въздвижение се възпоменават събития от значително по-късно време.

На този голям празник Църквата приканва вярващите да отдадат благовейно поклонение на самия Животворящ Кръст, на Който Спасителят понесе страдания заради нашето спасение; на Кръста като оръдие на Христовата победа над греха и смъртта.

Светата Православна Църква извършва поклонение на светия честен Кръст Господен четири пъти в годината: на третата неделя от Великия пост, наречена Кръстопоклонна, на Велики петък, на 1 август и на 14 септември. По древен обичай на тоя ден се прави водосвет и свещениците ръсят по домовете за благословение със св. Кръст.

На Кръстовден се спазва строг пост.

Източник: Pravoslavieto.com

Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен

Празникът Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен е установен във връзка със следните събития в историята на Христовата църква: 1. Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики; 2. Намирането на светия Кръст на Голгота; 3. Връщането на животворящия Кръст от персийски плен.

В началото на четвъртия век няколко съуправители или кесари разделили помежду си обширната територия на Римската империя. Максентий управлявал Италия със столицата Рим. Той се проявил се като тиранин. Римляните страдали много от тежкото иго, което им наложил. Затова те потърсили избавление, помощ срещу него от Константин, под чиято власт се намирали земите на днешните държави Англия, Франция и Испания.

През октомври 312 г. Константин потеглил с войските си към Рим, където Максентий решил да се отбранява. Силите на Максентий били по-големи от тези, с които разполагал Константин. Настъпващият от север Константин чувствал, че му е нужна помощ от небето. Той вярвал, че с тая помощ ще може да освободи Рим от тиранина. Езическата религия му била съвсем чужда. Но не бил още и християнин. Обхванат от тревога, не знаел как да се моли за подкрепа от Небето. И Бог му помогнал. В чудно видение му открил истината.

Слънцето клоняло на запад. Константин видял на небето сияещ кръст и над него надпис: “С това ще победиш”!

Войниците видели също това чудно знамение и силно се уплашили. Дотогава кръстът бил считан за лош предвестник, понеже е бил използван като оръдие за позорно наказание.

През настъпилата нощ Сам Господ Иисус Христос се явил насън на Константин и му заповядал да направи знаме, подобно на кръста, и да начертае кръст на щитовете и шлемовете на войниците. Константин изпълнил заповедта. В същото време повикал при себе си войници християни и ги запитал какво значат тези видения. Те му отговорили, че Иисус Христос е Единородният Син на истинския Бог, че е слязъл на земята да спаси човеците и че кръстът е знак за победа над смъртта и символ на безсмъртие.

Константин останал поразен от случилото се. И оттогава започнал да почита истинския Бог и да изучава Свещеното Писание.

Със силата на Кръста Константин предприел нападение за освобождението на Рим. Пламнала жестока битка. Войската на Максентий била разбита. Той побягнал, за да се спаси. Но се удавил в реката Тибър.

Константин влязъл тържествено в Рим. Той разбрал, че победата му е дадена от Господа. Затова, когато по-късно му издигнали статуя, заповядал да поставят в ръката й дълго копие във вид на кръст и да напишат думи: “С това спасително знаме спасих и освободих този град от игото на тиранина”.

В памет на това събитие светата Православна църква прославя божествената сила на Кръста Господен като оръжие на победата и пее: “Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даруваш на нашия благочестив народ победа над враговете и като пазиш чрез Кръста Си Твоето общество”.

Видението на кръста се повторило на Константин още два пъти. Това усилило до такава степен разположението му към християнската вяра, че най-после се решил да я приеме. Това негово решение се затвърдило от факта, че майка му, царица Елена, била вече християнка. Тя и той са причислени от Православната църква към лика на светиите. Наречени са равноапостолни, защото, подобно на апостолите, разпространявали ревностно християнската вяра.

Света Елена отишла в Палестина, за да види страната, гдето живял и страдал Спасителят. По поръка на своя син тя се погрижила да се издигнат църкви на местата, осветени от евангелските събития.

Езичници и евреи, от омраза към християните, се опитали да заличат и спомена за тези места. Те затрупали с пръст пещерата на Гроба Господен и поставили над нея идолско капище. Изображения на езически богове били дигнати и над Голгота и над Витлеемската пещера. Света Елена заповядала да разрушат капището, да съборят идолите и да разкопаят пещерата на светия Гроб. Близо до нея Константин изградил храм в чест на Христовото Възкресение. Той писал на Йерусалимския архиепископ Макарий и на палестинския управител да украсят храма великолепно. Църкви били издигнати също на Елеонската планина, над Витлеемската пещера и другаде.

Света Елена пожелала най-вече да открие самия Кръст, на който бил разпънат Спасителят. След дълги издирвания били намерени трите кръста, зарити в земята. При тях се намирала дъската с надписи. Но как да узнае кой от трите кръста е бил кръстът на Спасителя? По съвета на архиепископ Макарий били допрени кръстовете един след друг до болна жена. Щом се допрял до нея Христовият кръст, тя оздравяла. Умрял човек, когото носели към гробището, възкръснал, като бил доближен до животворящия Христов кръст. Тези чудеса разрешили всички съмнения.

Архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място. Въздигнал високо кръста, та целия многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил на всички посоки. Християните се покланяли ниско и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!”

Множество езичници и юдеи повярвали в Христа и приели свето Кръщение.

Това станало в 326 г.

Света Елена взела със себе си в дар за своя син част от светия Кръст и намерените при него гвоздеи, които някога са били забити в ръцете и нозете на Богочовека. Останалата част от Кръста, сложена в сребърен ковчег, се пазела благоговейно в йерусалимския храм “Възкресение Христово”. На Велики петък се изнасяла на Голгота за поклонение.

В 614 г. персийският цар Хозрой бил във война с Византийската империя. Той превзел Йерусалим, разрушил църквите там и отнесъл със себе си в Персия всички скъпоценности, които се намирали в тях. Между задигнатите светини бил и животворящият Господен Кръст.

Войната продължила дълго. Византийският император Ираклий успял да победи Хозрой, който скоро след това бил убит. Наследникът му сключил мир с Ираклий. Задължил се да върне пленниците и всичко, което баща му бил задигнал от Йерусалим и задържал в продължение на 14 години.

Тържествено император Ираклий възвърнал светинята – честния и животворящ Господен кръст – в Йерусалим. Християните от Йерусалим и околността, начело с Йерусалимския патриарх Захарий, всички с палмови клонки в ръце, излезли на Елеонската планина да посрещнат светия Кръст. Императорът бил облечен в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни. На главата си носел царски венец. Като се приближил до Йерусалим, той поискал да носи сам Кръста. Но когато трябвало да мине през портите на Голгота, Кръстът бил задържан от невидима божествена сила. Невъзможно било да го носи по-нататък. Всички били изумени. Не знаели защо става това.

Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:

- Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!

Смутен и развълнуван, патриархът се доближил до императора и му казал:

- Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който обеднелият и страдал за нас Спасител е носел на раменете си в смирение и унижение!

Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква дреха внесъл в църквата Кръста Господен. Патриархът го поставил на предишното му място за радост и утеха на целия християнски свят. Всички се молели и повтаряли:

- Господи, помилуй!...

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Източник: https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/09.14_Krustovuzdvizhenie.htm

Неделно евангелие в Неделя Ваиа - Връбница

Евангелие от Иоан (12:12-18)

Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.

Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото.

Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха.)

А Иисус рече: остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса.

На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев.

А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: "не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле". Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили.

Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/06_Vhod_Gospoden/06_Vhod_Gospoden.htm

Неделно евангелие в Неделя Ваиа - Връбница

Евангелие от Иоан (12:12-18)

Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.

Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото.

Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха.)

А Иисус рече: остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса.

На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев.

А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: "не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле". Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили.

Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо. 

Апостол (Филип. 4:4-9)

Братя, радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо. Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби, - и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса. Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, - само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете, - и Бог на мира ще бъде с вас.

Вход Господен в Иерусалим (Връбница)

Дошло времето за голготското жертвоприношение, което Господ Иисус Христос е сторил за изкупване човечеството от греха. Трябвало народът да знае, че Христос е обещаният Месия ­ Спасител, Който идва за спасение на тия, които повярват в Него. И след като е разкрил на апостолите, че Той "Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне" (Мат. 17:22-23), трябвало да се покаже в славата Си като небесен Цар, та да не се извиняват отпосле, че не са разбрали Кой е.

Шест дни преди Пасха Иисус Христос отишъл във Витания, дето възкресил престоялия четири дни в гроба Лазар, брат на сестрите Марта и Мария, и оттам тръгнал за Иерусалим. И когато с учениците Си наближил града и дошли до Витфагия при Елеонската планина, Той пратил двама от тях да идат в селото. Казал им, че с влизането ще видят вързана ослица и с нея осле; да я отвържат и докарат. Ако някой ги попита защо правят това, да кажат, че е потребно на Господа (Мат. 21:2-4). Стопаните, като разбрали, че са пратени от Иисуса, не им попречили. Учениците нахвърляли дрехите си на ослето и Христос го възседнал ­ така тържествено влязъл в Иерусалим. Изпълнили се думите на пророк Захарий: "Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница"(Зах. 9:9).

За празника в града надошли от близки и далечни страни, не само иудеи, а и много прозелити във вярата. Вестта за възкресението на Лазар се носела из града. Хиляден народ се стекъл към Витания да види Христос, Великия Чудотворец, и възкръсналия Лазар. Христос, като древните царе, яхнал на осле, придружен от учениците Си, тръгнал за Иерусалим. Лицето Му излъчвало величие, сила, а същевременно и смирение. Народът помислил, че е дошло времето за политическото му освобождение от римско иго и почнал да отдава на Христос почести като на земен цар.

Народът, виждайки в Христа очаквания Спасител, с възторг размахвал палмови клонки, постилал дрехи, дето минавал Той, хвърлял цветя. Деца и народ пеели и възклицавали: "Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев"(Иоан 12:13). И при това величествено шествие фарисеите, разяждани от завист и злоба, казали на Христа да забрани на народа да ликува. Но Той им отговорил: "Казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат" (Лук.19:40). И хората продължили да пеят и възклицават "Осанна Сину Давидову..." през целия град до храма: "Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!"(Лук.19:38).

Шествието продължило и от височината на Елеонското възвишение, отдето в чудна красота се открили градът и храмът, Христос предсказал бъдещата му съдба и разрушение. Влязъл в Иерусалим, дошъл в храма и с царствена власт изгонил оттам събралите се в двора му продавачи и купувачи на разни стоки и извършил множество изцерения на слепи, хроми и недъгави (Мат. 21:1-17; Марк. 11:1-11; Лука 19:29-48; Иоан 12:12-18).

На тоя ден в църква с нарочна молитва се благославят върбови клонки, раздават се на богомолците и те ги отнасят по домовете Си за благословение. Върбовите клники напомнят палмовите вейки - символичните знаци на победата. Разрешава се риба.

Ето вече толкоз века оттогава и екът от песента и възторгът при тържествения вход на Господа Иисуса Христа в Иерусалим продължава да звучи по целия свят и днес. "Благословен е Идещият в име Господне!" И ако някъде, подобно на някогашните фарисеи, някои поискат да стихне тая песен, то камъните ще я запеят, защото Господ е казал това. Той донесе мир и радост на света и честити са тия, които с вяра Му пеят като иерусалимците в ония времена. Това е тъй, защото там, дето е Христос, там е мирът и щастието, там сърцата горят в пламъка на любовта, там лицата греят, там има пълно доволство и небесно блаженство...

Да пожелаем "Да бъде!" и тъй в мир да посрещнем Великден, Пасхата Господня ­ Възкресение Христово ­ и в мир да се поздравим с победния привет: "Христос воскресе!" ­ "Воистину воскресе!"­ Покланяме се на тридневното Му възкресение. Него възпяваме и славим.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, издателство Тавор.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/06_Vhod_Gospoden/06_Vhod_Gospoden.htm

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Възкресение Христово, ПАСХА

Ставр. ик.Димитър ЙОРДАНОВ

Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!

Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън ­- тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов­ - мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!

Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.

Великден е празник на

вечната духовна пролет в живота

Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб - радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин ­- боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна!­ Вечно веселие!

Човешкото сърце жадува за радост. Радостта ­- това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.

Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости ­ извори на вътрешно щастие за сърцето.

И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!

Християнството е религия на живота и оттук ­- религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!

Нашият Спасител Иисус Христос дойде като

Пратеник на радостта в света

Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.

Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба ­ в Кана Галилейска ­- и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” ­ възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!

Рождественската радост и Пасхалната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христос!

Братя и сестри,

Христос изпрати учениците Си ­- светите апостоли, в широкия свят да благовестят Евангелието: “Божествената радост”. “Винаги се радвайте!” ­- това бе техният пречуден и възторжен поздрав.

Апостолите бяха в Христовия Дух, затова имаха и Неговата радост. Те постигнаха тая радост в сърцата си. Направиха я свое вътрешно притежание, вътрешно богатство. Те бяха пълноводни потоци на тази радост. Бедни, незнайни, отхвърлени, гонени ­- те поздравяваха света с привета на радостта. Радостта им извираше не от земни извори, а от пълноводния извор на Божията Любов: Извор, който никога не пресъхва! Светите апостоли бяха пратеници на Божията радост в света.

В техния живот и пример се прояви

чудният парадокс на вярата:

безрадостни несретници обдаряваха света с радост... Тая радост беше вътрешното богатство на сърцата им. “Огорчават ни, а ние винаги сме радостни!” ­- пише св. ап. Павел. Тази светла радост бе показателят за силата на тяхната вяра. Тази радост като златна божествена корона блести в героизма и саможертвата им за Христа.

С такава неземна радост светите мъченици и изповедници на вярата през време на жестоките езически гонения посрещаха страданията и смъртта. Да се пренесем мислено 17 века назад и да надникнем в подземията на тъмните катакомби. Какво ще видим там? Преследвани заради вярата им кротки люде ­- християни, сияещи от вътрешна, неземна радост и с горящи от свещен небесен огън сърца! Да надникнем в езическите тъмници!...Там им предстоят жестоки мъки. Но те не скърбят, не плачат... Те се радват и възторжени пеят Богу хвалебни песни! Да погледнем в огромните римски амфитеатри, препълнени с тълпи. Тук е цялата римска аристокрация! На арената извеждат християните, осъдени на смърт чрез разкъсване от диви зверове. Всички тия мъченици горят от свещен пламък! Коленичили, с устремен към небето взор, шепнат топли молитви... А лицата им ­- лица на ангели в плът, кротки, безметежни, одухотворени, са озарени от неземна радост!

Страшни, мъчителни, кървави сцени! Но... никъде ­- скръб; никъде ­- въздишка; никъде ­- плач! Навсякъде се чува победната песен на вярата. Радост грее в сърцата.

Това е победната сила на Христовата вяра, на тържествуващата Христова Любов, на вечната Божия радост! Който пребъдва в благодатно-молитвено общение с Бога, чрез Господа Иисуса Христа той пребъдва в истинската Божия радост! Радостта в Господа е един от “плодовете на Светия Дух” (Гал. 5:22). Боговеселието е най-висшата радост. Няма земна сила, която може да помрачи сиянието на тая духовна, свята радост! И Спасителят казва, че тази радост никой не може да ни отнеме. Нито неволите, нито страданията, нито смъртта дори!

Само едно нещо може да ни отнеме тая чиста радост ­- грехът. Грехът лишава човека от радостта в Бога. Сърцето вместо олтар на доброто се превръща в капище на дявола. Св. Йоан Златоуст казва: “Само радостта в Бога е “непреходна и безсмъртна! Тя винаги цъфти и никога не увяхва!”

“Боговеселието, или животът в Бога ­- пише св. Антоний Велики ­- е последната цел на всички подвижнически трудове и върхът на съвършенството”. Обилните струи на Божията благодат вътрешно озаряват християнина и го правят да сияе от духовна красота и радост; да излъчва светлина и небесно благоухание.

Характерен пример за това представлява лъчезарният светец на Руската православна църква -­ св. Серафим Саровски. Тая радост преливала бреговете на душата му и се разливала и на околните. Св. Серафим всички посрещал с нежното обръщение: “Радост моя!”

Велик харизматик, потънал в океана на Божията благодат! Велик в чудесата си! Велик в любовта си! Велик в светозарната радост, която греела в сърцето му! И посетителите, обласкани от лъчезарния старец, забравяли своите неволи и ставали съучастници на неговия небесен възторг. Неслучайно и зиме, и лете св. Серафим приветствал своите посетители с: “Христос воскресе!” В сърцето му постоянно греела тиха, благословена пасхална радост.

Човек жадува за радост и щастие. Но скърбите и страданията са цената на нашето високо нравствено достойнство. Скърбите и страданията са наши възпитатели.

Те водят до верни прозрения

Те са път към Божието Царство. Ключ за отваряне на златните двери на това Царство. Християнинът приема страданията като благословен жребий в живота...

Източник: https://bg-patriarshia.bg/easter-passover

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

(Възкресение Христово, ПАСХА)

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ

Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!

Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън ­ тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов ­ мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!

Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.

Великден е празник на вечната духовна пролет в живота.

Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб ­ радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин ­ боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна! ­ Вечно веселие!

Човешкото сърце жадува за радост. Радостта ­ това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.

Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости ­ извори на вътрешно щастие за сърцето.

И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!

Християнството е религия на живота и оттук ­ религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!

Нашият Спасител Иисус Христос дойде като Пратеник на радостта в света.

Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.

Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба ­ в Кана Галилейска ­ и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” ­ възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!

Рождественската радост и Пасхалната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христос!..

Източник: https://bg-patriarshia.bg/easter-passover

Евангелие от Иоан (11:1-45)

В онова време беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра й Марта. (А Мария, чийто брат Лазар бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си.) Сестрите проводиха да Му кажат: Господи, ето оня, когото обичаш, е болен! Като чу това, Иисус рече: тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий. А Иисус обичаше Марта, и сестра й, и Лазаря. А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше. След това рече на учениците: да идем пак в Иудея. Учениците Му рекоха: Рави', сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш? Иисус отговори: нали дванайсет часа има в деня? Който ходи дене, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят; а който ходи нощя, препъва се, защото светлината не е в него. Той рече това и после им казва: Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя. Учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него. Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: да идем и ние да умрем с Него. Като дойде Иисус, намери, че той е вече от четири дена в гроба. А Витания беше близо до Иерусалим, около петнайсет стадии; и мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, като чу, че иде Иисус, посрещна Го; а Мария седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Иисуса: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че, каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог. Иисус й рече: брат ти ще възкръсне. Марта Му каза: зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден. Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това? Тя Му дума: да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света. Като каза това, отиде та повика скришом сестра си Мария и рече: Учителят е тук и те вика. Тая, щом чу, става бързо и дохожда при Него. (Иисус още не бе дошъл в градеца, а стоеше на мястото, дето Го бе посрещнала Марта.) Иудеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире й, мислейки, че отива на гроба - да плаче там. А Мария, като стигна там, дето беше Иисус, и Го видя, падна при нозете Му и рече: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи. Тогава иудеите казваха: гледай, колко го е обичал. Някои пък от тях казаха: не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и тоя да не умре? А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Иисус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена. Иисус й дума: не казах ли ти, че, ако повярваш, ще видиш славата Божия?

Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи. Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/06_Vazkresjavane_Lazar/index.htm

Възнесение Господне

Четиридесет дни след Великото си възкресение Господ Иисус се явявал многократно на учениците Си. Разяснявал им царството Божие, отварял ума им за да разбират Светото писание (Лук. 24:45, 49). Потвърждавал обещанието Си за идването на Утешителя Дух Свети - третото Лице на единия Бог (Иоан 14, 16, 17). Всички се убедили, че Той е възкръснал наистина.

На четиридесетия ден от Възкресението им се явил за последен път. Апостолите по обикновеному били на молитва, в очакване Божието обещание да се изпълни. Както били събрани, Христос се явил сред тях, беседвал и ги извел от града на Елеонската планина (на около два километра от Иерусалим, до Витания, където бе възкресил Лазар).

Поразени и разтърсени издъно от Христовото Възкресение, някои ученици, които още не разбирали, че царството Божие не е от този земен свят, си помислили, че Христос ги е извел, за да им обяви едно свое земно, израилско царство (Деян. 1:6). Господ назидателно им обяснил, че хората не бива да се ръководят от своите лични, користни сметки и очаквания, а да следват Божия промисъл: "... не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец Е положил в Своя власт" (Деян. 1:7). Господ отново им изяснил слизането на Светия Дух, което се извършва на Петдесетница и Неговото абсолютно значение като сила, която оживотворява Църквата Христова (Деян. 1:4,5,8).

Като се изкачили на планината, Христос вдигнал ръце да ги благослови. Още докато ги благославял Се отделил от земята и, подет от облак, Се издигнал към небето при Своя небесен Отец (Лук. 24:50). Не изчезнал веднага от погледа им, а се издигал постепенно, докато станал невидим за погледа им в пространствената отдалеченост нагоре във висините. Апостолите се поклонили на Възнасящия се Господ и не могли да откъснат поглед от чудната гледка.

В този момент пред тях застанали двама ангели в бяло облекло, които им казали "мъже галилейци, какво стоите и гледата към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето" (Деян.1:11). Така небесните вестители потвърдили думите на Христа (Мат. 26:64) за Второто велико Негово пришествие и следващия от това Всеобщ съд.

По думите на св. евангелист Марко, Христос, като се възнесъл на небето, седнал отдясно на Бога (Марк 16:19). Това нагледно изражение означава равночестност с Бог Отец.

Всред апостолите била и св. Дева Мария, която, колкото болезнено понесла страданията на Господа на Голгота, толкова сега се възрадвала при съзерцание на Неговата слава.

Утешени от ангелите за раздялата, апостолите се върнали в Иерусалим, зарадвани, с готовност да вестят Евангелското слово. Нашият Господ пострада от човеците, биде разпнат, умря и възкръсна на третия ден, възлезе при небесния Си Отец; отиде отново там, дето е бил по-преди и седне отдясно на Божията сила. Заради нас прие на Себе Си в единството на Своето лице цялата човешка природа без нейния грях; Господ я възкреси от смъртта и, дарявайки й за втори път вечен живот, чрез възнесението Си я издигна на небето.

Празникът на славното Възнесение Господне се отбелязва от църквата още от IV-V век и принадлежи към подвижните църковни празници. С възнесението Си Иисус завърши делото на спасението. За всички повярвали в Него Спасителят откри небето, за да могат всички да станат съобщници на Неговия живот, да бъдат изкупени и спасени. Затова българският народ му е дал название с дълбок религиозен и богословски смисъл - Спасовден, Денят на Спасителя. Нека на тоя свят Спасовден ние усилваме молитвите си към Спасителя, за да Ни направи чрез Своя Дух съобщници на Своя живот, та като сме живи чрез Него, да съдействаме за процъфтяване на живота в мир, благополучие и радост.

Pravoslavieto.com

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Vaznesenie_Gospodne/index.htm

Четиридесет дни след Великото си възкресение Господ Иисус се явявал многократно на учениците Си. Разяснявал им царството Божие, отварял ума им за да разбират Светото писание (Лук. 24:45, 49). Потвърждавал обещанието Си за идването на Утешителя Дух Свети - третото Лице на единия Бог (Иоан 14, 16, 17). Всички се убедили, че Той е възкръснал наистина.

На четиридесетия ден от Възкресението им се явил за последен път. Апостолите по обикновеному били на молитва, в очакване Божието обещание да се изпълни. Както били събрани, Христос се явил сред тях, беседвал и ги извел от града на Елеонската планина (на около два километра от Иерусалим, до Витания, където бе възкресил Лазар).

Поразени и разтърсени издъно от Христовото възкресение, някои ученици, които още не разбирали, че царството Божие не е от този земен свят, си помислили, че Христос ги е извел, за да им обяви едно свое земно, израилско царство (Деян. 1:6). Господ назидателно им обяснил, че хората не бива да се ръководят от своите лични, користни сметки и очаквания, а да следват Божия промисъл: "... не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец Е положил в Своя власт" (Деян. 1:7). Господ отново им изяснил слизането на Светия Дух, което се извършва на Петдесетница и Неговото абсолютно значение като сила, която оживотворява Църквата Христова (Деян. 1:4,5,8).

Като се изкачили на планината, Христос вдигнал ръце да ги благослови. Още докато ги благославял Се отделил от земята и, подет от облак, Се издигнал към небето при Своя небесен Отец (Лук. 24:50). Не изчезнал веднага от погледа им, а се издигал постепенно, докато станал невидим за погледа им в пространствената отдалеченост нагоре във висините. Апостолите се поклонили на Възнасящия се Господ и не могли да откъснат поглед от чудната гледка.

В този момент пред тях застанали двама ангели в бяло облекло, които им казали "мъже галилейци, какво стоите и гледата към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето" (Деян.1:11). Така небесните вестители потвърдили думите на Христа (Мат. 26:64) за Второто велико Негово пришествие и следващия от това Всеобщ съд.

По думите на св. евангелист Марко, Христос, като се възнесъл на небето, седнал отдясно на Бога (Марк 16:19). Това нагледно изражение означава равночестност с Бог Отец.

Всред апостолите била и св. Дева Мария, която, колкото болезнено понесла страданията на Господа на Голгота, толкова сега се възрадвала при съзерцание на Неговата слава.

Утешени от ангелите за раздялата, апостолите се върнали в Иерусалим, зарадвани, с готовност да вестят Евангелското слово. Нашият Господ пострада от човеците, биде разпнат, умря и възкръсна на третия ден, възлезе при небесния Си Отец; отиде отново там, дето е бил по-преди и седне отдясно на Божията сила. Заради нас прие на Себе Си в единството на Своето лице цялата човешка природа без нейния грях; Господ я възкреси от смъртта и, дарявайки й за втори път вечен живот, чрез възнесението Си я издигна на небето..

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Vaznesenie_Gospodne/index.htm

В третата неделя след Пасха, наречена и Неделя на мироносиците, празнуваме съгласно синаксара от Пентикостара, жените носещи скъпоценно миро, които отишли при гроба да помажат тялото Иисусово, но неочаквано научили от ангела, че Той е възкръснал, а те стават вестителки на Неговото възкресение от мъртвите. Също в тази неделя се поменава благообразният (т. е. от благороден род) Йосиф и Никодим, които са били свидетели на погребението на нашия Господ Иисус Христос.

Св. жени-мироносици са учители на Църквата чрез начина им да бъдат вярващи

Тази неделя има особено значение, защото посочва, че в Църквата учим живата вяра в Иисус Христос не само от учението на св. апостоли, което е основополагащо за всички християни, но и от примера на светците. Затова в храма освен св. Евангелие и посланията на апостолите, четем също и житията на светците. Св. жени-мироносици от евангелията, написани от св. Марк и Матей, са посочени като велики учители на Църквата не толкова заради тяхното вероучение, колкото заради техните прояви на вяра и кураж, смирение и почитание към разпнатия и възкръснал от мъртвите Спасител.

Св. отци на Църквата, особено св. Йоан Златоуст, сравняват куража на жените-мироносици с твърде големия страх на Иисусовите ученици. Докато Неговите ученици (бъдещите апостоли) са се намирали събрани и заключени в една къща, поради страх от юдеите, рано сутрин, при изгрев, Мария Магдалина, Мария, майка на Яков и Йосия, и Саломия купуват аромати и отиват при гроба, за да помажат тялото Иисусово, съгласно юдейската традиция. Евангелието според св. Марк ни явява, че в душата на тези жени любовта или почитта към Христос е била по-силна от страха, че те са имали изключителен кураж, какъвто в утрото на Възкресението Иисусово Неговите ученици нямали.

Помазването на мъртвото тяло с аромати символизира в юдейската традиция почитането му и желанието за нетление

Мироносиците са вярващи жени, които са се възхищавали и са ценели Господа Иисуса Христа, а някои от тях били видели и Неговото разпъване и ридаели заради Неговите страдания. Затова с много скръб и уважение, сутринта рано, в първия ден на седмицата, който следвал след събота, те отишли при гроба Иисусов, за да изпълнят започнатото от Йосиф Ариматейски и Никодим дело. Двамата мъже били помазали с алое и смирна тялото на Христос преди погребението. Сега обаче жените донасят скъпоценно миро, за да почетат подобаващо Иисус, погребания Господ, и същевременно по някакъв начин да избегнат разлагането или тлението на тялото Му, подобно на желанието за неговото съхраняване.

Господнето възкресение, Негово преминаване във вечния небесен живот

Любовта и куража на мироносиците са били възнаградени с радостта да се срещнат със Самия възкръснал Христос. Жените-мироносици са апостоли на апостолите, т. е. изпратени от ангела при онези, които ще бъдат изпратени от Христос да проповядват Неговото евангелие.

Както заради тяхното отношение, изпълнено с благоговение и уважение, почит и любов към Христос, така и заради факта, че са повярвали в Неговото възкресение без колебание, без да задават допълнителни въпроси на ангела, жените-мироносици са се превърнали в учителки на Църквата, те са станали „апостоли на апостолите“, както ги нарича св. Йоан Златоуст, т. е. били са изпратени от ангела при онези, които ще бъдат изпратени от Христос да вестят в целия свят Неговото възкресение, бидейки основа на Всеобщото възкресение. Ангелът им е благовестил, а те са благовестили на Христовите ученици истината и радостта на Неговото възкресение. Жените-мироносици са първите човешки същества, които изповядват истината за Христовото възкресение, а начинът, по който Христос Господ възнаграждава тяхното благоговение и вяра е чуден. Той им дарява радост от радостта на Неговото възкресение, като ги среща по пътя. Тук съзираме тайната на Църквата – жените-мироносици стават икона на Църквата, изпълнени с благоговение към Христос и изпълнени с вяра, че възкръсналият от мъртвите Христос присъства посред нея. След като са чули евангелието на Възкресението, благовестено от ангела, и са повярвали на неговите думи, жените-мироносици стават причастни на радостта от самото виждане на разпнатия и възкръснал Христос, Който ги среща по пътя и им казва: „Радвайте се, не се плашете“. Който вярва в Христос и Го обича, се среща с Него. Тази среща с възкръсналия Христос преживяваме, когато целуваме всяка неделя иконата на Неговото Възкресение в църква, слушаме Евангелието на Неговото Възкресение по време на утринната, след което и литургийното евангелие, и в подходящия момент се причастяваме с Него от св. потир. Причастяваме се с Него близо до „мястото където са стоели Неговите нозе“ (на кръста и в гроба, от който е възкръснал), т. е. близо до трапезата на св. олтар, където се извършва Евхаристията или св. Причастие. Жените-мироносици, които са се поклонили на Иисус, прегръщайки нозете Му, ни посочват как трябва да Го приемем или да посрещнем възкръсналия Христос – с поклон до земята. От тях служителите при св. олтар са научили, че влизайки в св. олтар трябва да се поклонят до земята, все едно обхващат нозете на Спасителя Иисус Христос, символизиран от трапезата на св. олтар (гроба на Неговото Възкресение), на която постоянно се намират св. Евангелие, св. Кръст и св. Евхаристия (Неговото Тяло и Кръв), защото чрез тях се явява Неговата смирена и жертвена любов за Бога и за хората, любов по-силна от смъртта. От жените-мироносици научаваме, следователно, как да се държим в църква – мястото на нашата среща с възкръсналия от мъртвите Христос. Те не са казали нищо, а само са се поклонили и са обхванали нозете Му в знак на благоговение, уважение и голяма чест (съгласно Мат. 28:9). Следователно, когато се причастяваме с възкръсналия от мъртвите Христос, присъстващ в св. потир, повтаряме жеста на жените-мироносици, защото пристъпваме към Христос „със страх Божи, с вяра и любов“, при пълно благоговение и мълчание...

Източник: https://dveri.bg/...

В статията е ползван текст и от този източник:

текст: https://pravoslavenhram.com/%D0%B7%D0%B0-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/293

 Днес е скръбен и много тъжен ден.

Бог е разпнат на Кръст заради мен.

Между разбойници от двете страни,

трагедия от гордост и човешки злини.

 На главата Му сложиха трънен венец,

 на невинния и без грях Божи Агнец.

Христос със скръб и с много любов

отправи към Отец Своя молитвен зов:

„Отче, прости им, не знаят какво правят!“.

Людете не спряха да Му се подиграват.

Майката Божия гледа със скръбна душа.

Сърцето Ѝ майчино от мъка се раздра!

Сложиха Му надпис: „Иисус, Цар Юдейски“,

вменявайки Му вина с плана си злодейски.

Народът не вярваше, че Той е Син на Бог.

Пусна разбойник, а Иисус изпрати в гроб.

И ето че настана тъмнина по земята.

Иисус молитвен зов отправи към Отца.

Гъба с оцет с присмех Му дадоха да пие.

Кръвта Христова проля се греха да умие.

Иисус вкуси от оцета и предаде Богу Дух.

Завесата храмова раздра се и настана смут.

Прости ми, Боже, че се давя в светска суета,

грижи ме заливат и немаря за моята душа.

Пред Твоя Кръст, Господи Иисусе, идвам,

пред страданията Ти в сълзи се обливам.

Поклон пред кръстната Ти жертва, Боже!

Без Теб животът ми да продължи не може!

Източник:

икона: http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/Gospodski/Strasti_Hristovi/razpjatie/index.htm

текст: Цветелина Гергинова

Свети Георги Софийски Най-нови е български светец, чийто гроб се намира до олтара на столичния храм-ротонда "Св. Георги Победоносец". Трима от софийските светии носят името Георги - известни са още християнските мъченици свети Георги Софийски Стари (1407- 1437) и свети Георги Софийски Нови (1497- 1515).

Св. мъченик Георги Софийски Най-нови се роди в София от знатни родители - българи Иван и Мария през 1505 г. Той бил дълго чакано дете и родителите му се сдобили с него след дълги молитви към Господа Иисуса Христа и по застъпничеството на св. Георги Победоносец. Когато се родил младенецът родителите му го кръстили с името Георги. Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание. Като добри християни родителите му го възпитали в ревност към християнската вяра и Господа.
Когато бил 25 годишен баща му починал. Тъй като момъкът се славел с необикновена красота и добредетелност, турците, както обикновено постъпвали в такива случаи, пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.

Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обащания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатимата твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със запалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.

Последвала окончателната присъда на съдията - Георги да бъде обесен на главната стъгда (площад) в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още - тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Изтощен от дотогавашните страдания, светията умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това, те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата. В момента на смъртта на светията в София били видени множество знамения.

Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив – по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика, по които избивали малки благоуханни капчици течност като роса. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 г. (по други данни 1534 г). случилото се смутило турските власти и тялото било погребано до северната стена на олтарната част на старинен храм „Св. Георги Победоносец” – Ротондата. Погребението било извършено от тогавашния софийски митрополит Йеремия.

Майката на мъчения починала на 40-ия ден от смъртта на светията и била пограбана до нозете му.

Тези събития се случват по време на управлението на султан Сюлейман І Кануни (Законодателя) известен също като Сюлейман Великолепни. Този „Златен век” за османската империя е време на нечувани жестокости спрямо християните на територията на империята и много трудни времена за българския народ. Управлението на Сюлейман І и неговия баща Селим І е време на мракобесие и тежки гонения спрямо християнското население, време, през което са просияли множество християнски новомъченици имали доблестта да отстояват своята вяра...

Източник:

текст: https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/zhitiya/918-kratko-zhitie-na-sveti-machenik-georgi-sofiiski-nai-novi

фото: личен архив

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Това е част от стихирата, която четем всяка неделя на утринната служба след възкресното евангелие. Докато четецът я казва, свещеникът изнася Евангелието и ние го целуваме, като се покланяме и на Кръста, изобразен върху него. Това напомня на християните, че те могат да се спасят единствено, ако Евангелието стане основа и смисъл на техния живот, а Кръстът – начин на тяхното преображение.

Кръстът се издига на всеки купол на християнски храм и така ознаменува смисъла на Кръстната жертва за човешкото спасение. Носенето на кръст от християните и полагането на кръстния знак не са просто механични движения, а онагледяване на нашата принадлежност към реалността на Кръста. Църквата винаги е напомняла, че човекът се спасява чрез стремежа към богоподобие, а то се осъществява чрез подражание на Христа. Днес мнозина стават църковни учители, но малцина от тях разбират жестоката и страшна реалност на Кръстната жертва – страдания, съразпъване, печал и победа над смъртта. Ние не подражаваме на Божия Син само в Неговото учителстване; това подражание е преди всичко в Неговата любов към човека – до кеносис: „А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лука 9:23). Не само в храма, не само през поста или на празници, а всеки ден. Кръстопоклонната неделя напомня това ежедневно кръстоносене и съразпъване чрез подражание на Христа, което се постига не чрез следване на Господа като нравствен образец, а в усвояването на Неговия божествен живот.[1]

За този живот в Христа ни напомня Синаксарът на Кръстопоклонна неделя: „… Кръстът се нарича и Дървото на Живота, което е било посадено посред рая; затова и светите отци са го въздигнали насред светия Велик пост, припомняйки ни едновременно блаженството на Адам и това как той се е лишил от него, припомняйки ни също, че вкусвайки от това Дърво, ние повече не умираме, а се оживяваме…“.[2]

Заради придобиването на този живот, изборът на кръст в света изглежда безумство за човека, но то е необходимо условие за богоподобието. Земната мъдрост не може да обясни такъв избор, „защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (1 Кор. 3:19). Човекът обаче решава кое безумство да избере: на мъдростта на света, който е преходен, или на Кръста – който е път към вечността.

Св. Теофан Затворник казва, че има три кръста, които са спасителни за нас.

Първият кръст за човека са скърбите, страданията и лишенията. Светецът пише, че те са нишките, които ни свързват с Христовия кръст, защото от него извират спасителни за нас сили. Ако не сме свързани с Него, нашият кръст ще тежи, а ако сме благодарни за скърбите в този живот, кръстът, който носим, ще е лек и благодатен.

Вторият кръст са нашите страсти и похоти. Ние не можем да ги победим без да се поклоним на Христовия кръст и да го приемем. Покланяйки се на Кръста и славейки го, ние му предаваме и страстите си, за да ни помогне в борбата с тях. Без Христовия кръст тази борба е обречена на неуспех. Затова има толкова молитви към честнѝя Кръст, а една от вечерните молитви е тази: „Огради ме, Господи, със силата на честнѝя и животворящ Твой Кръст и ме запази от всяко зло“.

Третият кръст е предаността на Божията воля. „Да погледнем към Голгота. – казва св. Теофан. – Там кръстът на благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод от предаността на Божията воля – безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? – Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се е молел в Гетсиманската градина да Го отмине тая чаша, но решително е добавил: „… обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39)“.[3]

Има и друг вид кръст, който е мъчителен и не е спасителен за нас. Това е кръстът на разбойника, който е стоял вляво от Христа. Той е роптаел за своето наказание, въпреки че го е заслужавал, и този кръст изобразява онези, които служат на страстите и роптаят срещу скърбите. Такова роптание не примирява човека с Бога, а го отдалечава още повече от Христа.

Кръстът събира в себе си живота, смъртта и възкресението – от раждането, през кръщелния купел, до гроба – в очакването на вечния живот. Целият цикъл на човешкия живот се концентрира в жертвата на Богочовека. За нас обаче е трудно обяснима смъртта на Източника на живота, Който… не може да умре.

Митр. Антоний Сурожки казва: „Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той е отдал Своя живот, приел е невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение. Господ Сам е взел на Своите плещи първия кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца са взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек от Кръста Христов, който изглежда толкова страшен“.[4]

„Какво ли не е направил кръстът? – казва св. Йоан Златоуст в своите проповеди. – Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе“.[5]

Християните нямат друг избор, освен този, който прави Христос – да направи земята небе. Тихата печал на Кръста в средата на Великия пост събужда очакването за това ново небе и този нов живот в светлата радост от Възкресението. Очакваме и знаем, че Животът победи смъртта и Богочовекът ще върне човека отново при Себе Си.

Твоят Кръст, Христе, е нашата сила, Твоята смърт – нашето възкресение, а Ти – Предвечният Живот – нашето спасение...

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,72198/view,article/?fbclid=IwAR0TD1G9W69qZfjUFz7vBiZmE9CHT6Uj5bTqZ9HnmsqfRL-HVWSiWxQ2fU0

Слънцето изгря величествено, излизайки от своя чертог и обгръщайки нежно Троянската планина.  Птичият хор с омайни песни приветстваше новия ден, предвещаващ тиха надежда.

Покрит с планинско наметало, на брега на река Черни Осъм се издигаше най-големият старопланинки манастир − „Успение Богородично“. Той беше истинско молитвено пристанище за всяка нуждаеща се душа. А стенописите в манастирската църква бяха от възрожденския художник Захарий Зограф. Те говореха чрез образи за чудото на вярата. Тук се намираше и иконата на света Богородица Троеручица – Пътеводителка. По време на османското робство тя била нестихваща надежда, даваща опора на страдащия български народ. Оттогава и до днес пред Нея стават много чудеса, а Тя милва с Майчина любов молещите се пред Нея.

В едно ноемврийско слънчево утро пред иконата дойде младо семейство. Това бяха Пена и Найден от село Орешак. Те дълго се молиха, след което оставиха дарове за храма и си тръгнаха. Семейството дойде да благодари на Бог и на света Богородица за новородилия им се младенец, когото нарекоха Марин. Момченцето растеше здраво и благословено под молитвената десница на неговите родители. Майка му имаше нестихваща вяра в Бога. И несъмнено пося зрънцето на вярата и в сърцето на малкия си син. Тя го водеше на служби в манастирската църква всяка неделя и на всички големи празници. Разказваше му за Бог, за светиите, учеше го на любов към Бога и непрестанно се молеше той да стане Божи служител. Така малкият Марин се изкачваше по небесната стълба на вярата още от детските си години. Животът му беше като в интересно училище по Благочестие. А благият Бог по Своя промисъл имаше необикновена мисия за него занапред.

От малък Марин обикна Бога и всяко Негово творение. Любуваше се на планината, на реката, на цветята, на птичия хор. Благодареше на Бога за тази неповторима и изящна красота, която е сътворил за нас, хората. Обичаше България от цялото си сърце. Често ходеше в храма и се молеше с чиста детска вяра.

В една Възкресна нощ Марин присъстваше на Пасхалната служба. Камбаните биеха тържествено, манастирът приличаше на небесна приказка, която неустоимо те приканва да влезеш в нея. Свещниците бяха препълнени с горящи свещи и всичко беше огряно от малките им пламъчета. Момчето почувства, че небесната и земната църква са едно неразделно цяло. Хората заедно с  ангелите и светиите от небето ликуваха в единен поздрав: „Христос Воскресе!“

Марин, окрилен от радост, застана пред лика на любимата му Божия Майка и горещо Я помоли да изпълни цялата земя с Възкресна радост и мир.

Една нощ през Светлата седмица момчето сънува необикновен сън. Ангел Господен му се яви в сияйни одежди, държащ в ръката си необикновен светилник. Материалите, от които беше изработен той, бяха молитви и добри дела, а пламъкът в него отразяваше степента на силата на вярата в Бога. Ангелът погали момчето по главата, подаде му светилника и му каза, че трябва да свети и да не угасва. Сънят свърши, но това беше и реално събитие в духовния свят. Наистина Бог чрез светъл Ангел благослови Марин за бъдещото му служение.

С благословията на родителите си Марин отиде да учи в Духовната семинария в град София. Копнежът към Бога запали у него постепенно желанието да стане монах. Един ден той написа писмо до Зографския манастир в Света гора с молба да бъде приет за послушник, след като завърши образованието си. Писмата тогава се пускаха в кутия, която се преглежда от учителите, преди те да изпратят кореспонденцията. След няколко дни един от учителите го заговори и му каза, че не е задължително да бъде монах, че може да бъде полезен за Църквата и като свещеник. И така, писмото не стигна до Светогорския манастир, явно учителят го беше задържал. Това неизпратено писмо беше ключов момент от Божия промисъл за Марин. Бог беше решил той да остане и да служи на България.

Този развой на събитията не сломи вярата на момчето. Той продължи да върви с ревностна вяра по Божия път. Няколко години по-късно, през 1941 година, Марин прие монашески чин с духовното име Максим –  на името на св. преподобни Максим изповедник. В продължение на 30 години след това Максим продължаваше да се изкачва по небесната стълбица, а духовният живот му носеше истинско удовлетворение.

През 1971 година се реализира Божият промисъл, за който Бог го подготвя от малко момче. Максим бе избран за Патриарх на Българската православна църква по време на атеистичния режим. Едно несъмнено благословено призвание, но изпълнено и с много изпитания и предизвикателства за вярата. Така патриарх Максим стана Светейши отец на Българската православна църква и на българския народ. Виждайки неговите духовни подвизи и ревност по Бога, врагът на човешкия род – дяволът – се опитваше по различни начини да угаси светилника на вярата му. В това безбожие, което цареше наоколо, поднебесните духове на злобата яростно нападаха Архиерея с отровните си стрели, но той с търпение, вяра, молитви и добри дела успяваше да съхрани светилника на вярата в сърцето си невредим. Онзи светилник, който Ангел Господен му подари, когато беше още малко момче. С този неугасим пламък на вярата, той беше стожер и пазител на църквата ни. От малко момче с времето той стана благ, мъдър и сияен отец, който обичаше всички и се грижеше за благото на Църквата. Бог го призова при Себе Си на 98-годишна възраст. Неговият светилник осветява България и днес от небесните селения. Приживе, водещ ни по пътя към небето, сега той ни благославя с отеческата си десница оттам.

Вечна и блажена да е паметта му!

 Автор: Цветелина Гергинова

снимка: https://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1914_patr_Maxim/index.htm

Сведения за празника

На Петдесетия ден от Господното възкресение Дух Свети слязъл над апостолите във вид на огнени езици и ги обдарил с благодатните дарове.

Празникът се нарича Петдесетница, защото това събитие е станало в деня на старозаветния празник Петдесетница, който отбелязвали петдесет дни след юдейската Пасха. Руската православна Църква го нарича Ден на светата Троица.

За старозаветните Петдесетница бил един от трите велики празника. Първоначално празникът отбелязвал завършването на жътвата на ечемика. Празнувал се с приношение на хляб и жертвени животни като ден на радост и благодарност, припомнящ странстванията в пустинята и освобождението от Египет. В по-късни времена на този ден се отбелязвало получаването на Синайското законодателство, петдесет дни след излизането на евреите от Египет. Празникът бил тържествен и радостен, в Ерусалим се стичало голямо множество хора, за да принесат в благодарност на Бога установената от закона жертва.

За апостолите денят бил двойно свят, защото е денят на Възкресението - неделния ден. Събрани в Сионската горница, където пребивавали в постоянна молитва след Възнесението на Христос, сред тях била и св. Богородица, и други вярващи - всичко сто и двадесет души.

В десет часа сутринта (третия час по еврейско време), настанал голям чул шум от небето. Като че ли вихрушка се спуснала над къщата, дето били събрани. И "явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух"(Деян. 2:2-3). Това бил видим знак на благодатните дарове на Светия Дух. Бидейки безтелесен, Светият Дух избрал чувственото знамение. "Но никой не бива да си мисли - поучава св. Лъв Велики, - че в това, което било видимо за телесните очи, се е явило Божественото същество на Светия Дух. Човешкият взор, както не може да вижда Отца и Сина, така не може да види и Светия Дух".

Още щом божественият огън пламнал в душите на апостолите, изпълнени с даровете на Духа те започнали да прослявят величието на Бога, като заговорили на разни, непознати за тях дотогава чуждоземни езици.

Тъй простите галилейски рибари били умъдрени, духовно просветени в разбиране на истините на вярата. Това им дало бодрост, сила и мъжество да идат по всички краища на света за проповед на Евангелието, с готовност да отдадата и живота си за вярата Христова.

Шумът от небето привлякъл към къщата множество юдеи "и всички се чудеха и маеха"(Деян. 2:7). Послучай празника в Иерусалим на тоя ден са се били събрали хора от най-различни народности. И всеки чувал на своя си език думи, прославящи Бога.

Като не могли да си обяснят това необикновено чудо, мнозина от насъбралите се помислили, че апостолите са просто пияни от сладкото вино, въпреки ранния час.

Тогава свети апостол Петър произнесъл първата християнска проповед. Пояснил на множеството, че апостолите не са пияни, а изпълнени от Дух Свети, и ги приканил към покаяние. Думите му проникнали в сърцата на слушащите го юдеи. В този ден приели вярата в Христа, кръстили се и се присъединили към първата християнска общност около три хиляди души (Деян. 2:1-41).

Трикратно Иисус Христос дарил на учениците Си Светия Дух: преди страданията - неявно (Мат. 10:20), след възкресението Си, духвайки върху тях - явно (Йоан 20:22) и в този момент, когато им Го изпраща съществено.

След този ден апостолите установили празника Петдесетница и наставили християните да възспоменават Светия Дух всяка година. През ІV век св. Василий Велики съставил коленопреклонни молитви, които се четат и до днес на празничната служба.

На Св. Петдесетница вечерната служба се съединява с утринното богослужение (след св. Литургия се извършва вечерня), защото молитвите за изпросване даровете на Светия Дух са коленопреклонни, а до Петдесетница в знак на духовна радост, на богослужението не се коленичи. В молитвите на този ден измолваме сущо Господ да помене всички починали наши родители и братя. На Великия прокимен: "Кой Бог е велик като нашия Бог? Ти си Бог, Който вършиш чудеса." - от олтарните двери се хвърля орехова шума към богомолците. Шумата напомня за огнените езици над главите на апостолите. Вярващите отнасят тази шума по домовете Си за благословение.

Денят на Светата Петдесетница от древни времена се смята за рожденият ден на Христовата Църква, създадена не от суетата на човешки тълкувания и размисли, но по Божествена благодат...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Petdesetnica/index.htm

Веднъж Господ Иисус Христос минавал покрай Генисаретското езеро. Видял двама брата – Яков и Йоан – да кърпят заедно с баща си Зеведей рибарските си мрежи. Призовал ги да тръгнат подир Него. Те оставили баща си, мрежите, кораба и тръгнали веднага подир Него.

Оттогава те били непрекъснато със Спасителя.

Заедно със Симон Петърте присъствали при възкресяването на Иаировата дъщеря, а също и при преображението Му на планината Тавор. Пак със Симон Петър двамата братя били най-близко до Богочовека в Гетсиманската градина, когато Той се молел с къврава пот преди страданията Си на Голгота.

На Тайната вечеря Йоан седял до Господа, Когато Иисус Христос казал, че един от учениците Му ще го предаде, Йоан се облегнал на гърдите Му и Го запитал какво говори.

Като висял в страшни мъки на Голготския кръст, Господ Иисус видял до Себе Си пречистата своя Майка и "ученика, когото обичал".

На пресветата Си Майка казал:

- Ето син ти!

А на ученика си Йоан:

- Ето майка ти!

Йоан взел при себе си св. Богородица като същинска своя майка и се грижил синовно за нея до блаженото й Успение.

В първия ден на седмицата, преди разсъмване, Мария Магдалина дошла на гроба Господен. Потърсила, но не намерила в него тялото на Спасителя. И побързала да съобщи това на Петър и Йоан. Двамата ученици отишли веднага на гроба. Пръв дошъл Йоан, надникнал в гроба и го видял празен. Симон Петър също влязъл в него и го видял празен. Йоан също влязъл. Влязъл и пръв между учениците повярвал във възкресението на Христа.

След възкресението Си Господ се явявал много пъти на Своите ученици. Явил се и при Генисаретското езеро. Пръв Йоан Го познал и казал на Симон Петър:

- Господ е.

След Възнесението господне Йоан живял в Йерусалим с другите апостоли. Молел се често с тях в храма. На Петдесетница заедно с тях получил благодатните дарове на Пресветия Дух.

Оттогава проповядвал усърдно Евангелието и обръщал юдеи и езичници към Христовата вяра.

Един ден тръгнал с апостол Петър за Йерусалимския храм. При храмовите врати човек, хром по рождение, почнал да проси от тях милостиня. Те нямали сребро и злато. Дали му това, което имали – изцерили го. Той станал и проходил.

Това чудо привлякло към тях множество народ. Апостолите проповядвали пред всички истината за Спасителя – за живота Му, за изкупителните Му страдания и за възкресението Му. Зовели всички да се покаят и да се обърнат към Него, за да получат спасение.

Повярвали и се кръстили хиляди.

Първосвещениците и началникът на храма задържали двамата апостоли под стража. На другия ден били изправени на съд пред синедриона. Забранено им било да проповядват истината за Господа Иисуса. Но Петър и Йоан отговорили на съдиите си:

- Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога; защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули!

Пуснати били на свобода под заплаха. Въпреки опасността обаче те продължили да изпълняват Христовата повеля. И числото на вярващите непрекъснато се увеличавало.

До успението на света Богородица Йоан пребивавал в Йерусалим. След това се отправил с ученика си Прохор да проповядва словото Божие в Мала Азия.

Двамата стигнали в град Ефес. Тук живели в голяма бедност. Условили се за слуги в едно семейство. Господарите им били езичници. Отнасяли се към тях строго, жестоко. Възлага ли им най-тежки работи. Наказвали ги немилостиво. Йоан и Прохор понасяли всичко търпеливо. Служели усърдно и покорно.

Но скоро Бог им открил път към благовестничество.

Починал един момък, син на Диоскорид, предстедател на градския съвет. Бащата бил така поразен от смъртта на сина си, че сам умрял внезапно. Целият град бил развълнуван.

По Божие внушение св. апостол Йоан отишъл в дома на Диоскорид. Помолил се. И Бог възкресил сина и бащата. Като видели това чудо, някои нарекли Йоан магесник, а други – Бог и син Божи. Но св. Йоан обяснил на всички с чия сила извършил чудото. Повярвали и се кръстили също стопанката на къщата и възкресените баща и син. Те поканили апостола да се пресели с ученика си у тях, за да продължи да ги учи на Божия закон.

Чрез това чудо евангелската проповед в Мала Азия получила големи успехи. Вярата в Христа Бога се разпространявала непрестанно. За това помагали и последвалите многобройни чудеса и особено добрия пример на апостола. Като поучавал с думи, той поучавал и с дела. Показвал със собствения си пример, какъв трябва да бъде християнинът. Обхождал той села и градове, проповядвал, откривал църковни общини, поставял епископи, презвитери, дякони. Призовавал всички да следват неговия пример...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/09.26_sv_ev_Joan.htm 

Кратко животоописание

"Съществуването и преуспяването на моя народ и на вярата на моите предци е и моята лична съдба" (Св. Евтимий Търновски).

Свети Евтимий е роден около 1327 г. в Търново – столица на тогавашна България. Израснал в благовъзпитана семейна среда, надарен щедро от Бога с богати заложби, още твърде млад Евтимий се издигнал високо със своите знания, мъдрост и чист духовен живот.

Добил за времето си добро светско образование, но духовните му търсения го отвели до Килифарския манастир, където около 1350 г. станал монах под духовното ръководство на преподобния Теодосий. По-късно, в продължение на седем години пребивавал в Цариград и в Атонската Света гора.

Завръщайки се в родината, св. Евтимий се усамотил в пещера недалеч от Търново и построил там църквата "Св. Троица". Скоро при него се заселили ревностни ученици и се образувал цял манастир, превърнал се след време в огнище на просвета и чист духовен живот. Тук св. Евтимий написал жития и похвални слова, поправил богослужебните книги съобразно с гръцките първоизточници, превел други текстове. Създал с времето школа за подготовка на богослови, литургисти, преписвачи на богослужебните и свещените книги, познавачи на гръцки, църковнославянски и на родния говорим език. Житиеписецът Григорий Цамблак сравнява делото на св. Евтимий със стореното от законодателя Мойсей и от египетския цар книголюбец Птолемей.

Славата на св. Евтимий като голям молитвеник, строг аскет, просветен и вдъхновен проповедник го довела до патриаршеския престол през 1375 година. Той станал патриарх по всенародно желание в една от най-бурните и страшни епохи в историята ни. Проявил се като истински пастир. Служил на Бога и народа без отдих и почивка. Когато в столицата нахлули турците и започнали да безчинстват, Евтимий смело се изправил срещу техния предводител и го накарал да спре ужасната сеч. Сред писъците, бодър и силен с пророческата си осанка, той издигнал глас: "Не бой се, народе-мъченик, вярвай в Божията правда и милост! След Голгота иде Възкресение!" Със заповед на султана патриархът бил изпратен на заточение някъде в Родопите.

Къде точно е бил заточен великият патриарх на осиротяла България не се знае. Предполага се, че е издъхнал през 1401 – 1402 година.

Паметта на патриарх Евтимий се чества на 20 януари.

Източник: сайт Pravoslavieto.com

Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски

Най-сияйната личност всред светите предстоятели на Българската православна църква – архиепископи и патриарси – е несъмнено св. патриарх Евтимий Търновски.

Той се родил около 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски род Цамблаковци. Дълбоко религиозен и с вродено влечение към богосъзерцателен живот, той се присъединил към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир около 1350 година Евтимий толкова напреднал в духовния аскетически подвиг, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за свой пръв помощник, а самият той се уединил в гората на безмълвие (исихия). Там всеки ден привечер Евтимий бил длъжен да ходи с доклад, като давал знак за своето приближаване с чукане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не отговорил. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия старец. Той го видял да стои като огнен стълб в своята богосъзерцателна молитва. Това видение било от голямо значение за личната духовна опитност на Евтимий.

Когато през 1363 г. св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите ученици, между които на първо място Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий умрял много скоро след пристигането в патриаршеския манастир "Св. мъченик Мамант". Тогава Евтимий минал в знаменития цариградски манастир "Студион", където бил на голяма почит от страна на благочестивия народ. Това е важно свидетелство за неговата висока духовност още на оная му възраст.

Но прогонен от опасната за аскета – разслабваща и възгордяваща – народна почит, той заминал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, несъмнено поради духовната си близост с учителя на неговия учител, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата между България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво голямо съкровище на българските царе и обследван лично от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий макар и невинен бил заточен на остров Лимнос.

Освободен от заточението, отегчен от злите сплетни и обхванат от родолюбиво чувство, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-после, след седемгодишно странстване, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не пожелала да остане в шумната столица, затова той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил църква "Св. Троица". Скоро се събрали около него ревностни ученици и се образувал цял манастир...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/01.20_sv_Patriarh_Evtimij.htm

Житие на св. мъченик Игнатий Богоносец

Апостолите Христови веднъж спорели помежду си кой от тях е най-голям. Иисус Христос, като чул за какво спорят, повикал едно дете, прегърнал го, поставил го сред тях и казал:

"Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно. Който се смири като това дете, той е по-голям в Царството небесно. И който приема едно такова дете в Мое име, Мене приема"(Матея 18:2-5).

Върху това дете, което прегърнал Иисус Христос, пребъдвало Божието благословение. Според преданието това дете е Игнатий Богоносец, който по-късно бил ученик на св. Йоан Богослов, а след това епископ на Антиохийската църква. Като такъв той се удостоил да приеме за името на Христа мъченически венец.

Св. Игнатий, възведен от съвета на всички св. апостоли за епископ на Антиохия, мъдро управлявал паството си, без да жали трудове и грижи, като проявявал във всичко апостолска ревност. Той безбоязнено и усърдно проповядвал словото Божие и мнозина довел до познание на Христа. Пръв въвел в Антиохийската църква пеенето на божествените песни от два хора, което после било прието и от другите християнски църкви. Паството наричало своя епископ Богоносец, защото той самият казвал, че носи в сърцето си Бога.

По случай победите на император Траян (98-117) в Антиохия били устроени тържества и веселия. Християните не могли да вземат участие в тържествата, понеже те били свързани с езически обреди. Съобщили за това на императора, обвинявайки особено техния епископ като враг на езическите богове. Траян, като пристигнал в Антиохия, го повикал:

- Ти ли се наричаш Богоносец – запитал го той – и се противиш на нашите повеления, като се стараеш да водиш цяла Антиохия след твоя Христос?

- Аз съм – твърдо отговорил епископът.

- Та какво е това название – Богоносец? – запитал царят.

- Богоносец е тоя – отговорил Игнатий, - който носи Христа в душата си.

- Та ти носиш твоя Христос в себе си? – пак го запитал Траян.

- Наистина Го нося – казал светият Богоносец, - защото в словото Божие е написано: "Ще се поселя в тях и ще ходя между тях"(2 Кор. 6:16, Лев. 26:12).

Траян дълго се опитвал да склони Игнатия да се отрече от Христа, като осмивал вярата му и му обещавал почести и слава, ако се отрече. Но на всички увещания Богоносецът отговарял, че за него е по-добре да страда за Христа, отколкото, като се отрече от него, да живее във величие и слава. Съдиите, мислейки да го изобличат със собствените му думи, казали му: "Ти сам говориш, че твоят Бог умрял. Може ли мъртвият да спаси и да дарува живот? Нашите богове ние считаме безсмъртни".

- Моят Господ и Бог станал човек за нас – отговорил Игнатий, - и за нашето спасение и по собствено благоволение приел кръст, смърт и погребение. След това възкръснал в третия ден, като съкрушил вражеската сила, възлязъл пак на Небето, откъдето слязъл да ни дигне от падението и отново да ни въведе в рая, из който ние така злополучно сме били изхвърлени. Той ни е дарувал повече блага, отколкото сме имали по-рано. Кой от вашите богове е сторил подобно нещо?

След това св. Игнатий започнал да разкрива с примери от езическата митология всичката нелепост на езичеството. Тогава Траян го осъдил на смърт. Отвели епископа в тъмница, за да го предадат след това да бъде изяден от зверовете. Но като знаели, че често твърдостта на мъчениците сред тежките страдания довеждала езичниците към вяра в Христа, решили да пратят Игнатий за наказание в Рим, където народът ще види в него обикновен престъпник, осъден на смърт за своите престъпления.

Така и направили. Траян тръгнал на поход, а Игнатий, свързан с вериги, бил отправен за Рим. Но нито умората от далечния път, нито близостта на смъртта не могли да сломят в него твърдостта на духа. Той радостно отивал на смърт за името на възлюбения Христа, като утешавал християните, които с плач се трупали около него по градовете, през които минавал: Селевкия, Смирна, всички градове на Мала Азия. Той в Смирна прекарал известно време със св. Поликарп, също ученик на св. Йоан Богослов, и оттам написал послания до църквите – Ефеска, Магнезийска, Тралийска и Римска. Тия послания, стигнали до нас, съдържат истинското християнско учение. В тях е изразена пламенната любов към Бога и към ближните. Пълен с искрено смирение, Игнатий пише на ефеските християни:

"Аз не ви заповядвам като такъв, който има власт, понеже, макар и да съм свързан с Христа, не съм още съвършен в Христа. Аз сега току-що начевам да бъда Негов ученик, а ви говоря като учител. Покрепете ме чрез вашата вяра, вашето търпение! Любовта ми към вас ме подбужда да ви пиша и да ви моля да следвате пътя Господен!"

Игнатий убеждава християните да пазят помежду си единодушие и любов, да се покоряват на своите пастири, да се предпазват от лъжеучители, каквито имало много по онова време.

"Непрестанно и усърдно се молете за всички – пише той, - защото и неверните могат да се обърнат. Вашият свят живот да им послужи като наставление... Не изоставяйте молитвените събрания! Чрез тях отслабва властта на дявола, и силата му се разрушава чрез единодушието на вашата вяра".

Виждайки какво участие християните взимат в неговата съдба и как са огорчени от смъртната присъда над него, Игнатий започнал да се бои да не би римските християни да се опитат да го спасят. Затова той от Смирна им написал послание, в което се стараел да ги убеди, че отива на смърт доброволно и ги моли с нищо да не пречат на неговото смъртно наказание.

Скоро след това Игнатий напуснал Смирна и се отправил за Рим. По пътя написал още три послания, от които едното било до Поликарп, комуто дава наставления за задълженията на епископа.

Като приближили до Потиола, той искал да слезе на брега, за да тръгне по пътя, по който някога вървял св. ап. Павел, но силният вятър попречил на кораба да спре, и след известно време излезли на брега на Остия и оттам продължили пътя за Рим. Спътниците скърбели за него, римските християни силно желаели да го спасят. Но той повторил просбата си и бил предаден в ръцете на управителя. Управителят, като узнал волята на императора, заповядал да приготвят зверовете, и в празничен ден, пред многоброен народ, Игнатий бил доведен на мястото на наказанието. Придружавали го християни и заедно с тях той се помолил да прекрати Господ гонението, да даде мир на Своята Църква и да внуши на всички вярващи взаимна любов.

Като слушали, че постоянно повтарял името на Иисус Христос, езичниците запитали защо така често повтаря това име. Св. Игнатий отговорил, че понеже в сърцето му е написано името на Иисуса Христа, затова устата му изповядват Този, Когото той винаги носи в сърцето си.

Бог дарувал на св. Игнатий сила безбоязнено да срещне ужасната смърт. Преди смъртта, обръщайки се към народа, той с висок глас казал:

"Знайте, римски граждани, че не за злодеяние и престъление съм осъден на смърт, а за моя Бог, от Чиято любов съм завладян и Когото ненаситно желая! Аз съм Негова пшеница и чрез зъбите на зверовете се смилам, за да стана чист хляб за Него!"

Едва успял да изговори тия думи, и лъвовете се нахвърлили и го разкъсали. Християните събрали неговите кости и по-късно ги пренесли в Антиохия. Дълго те плакали и скърбели за него. На някои от тях светецът се явявал, като ги утешавал в скръбта.

Когато Траян узнал как мъжествено и радостно Игнатий отишъл на смърт за своя Бог, съжалил, че го осъдил на смърт, и като се убедил, че християните са люде честни и добри, във всичко покорни на неговите закони, освен в случаите, когато законите са противни на тяхната вяра, той заповядал да ги оставят на мира и да прекратят всяко гонение против тях.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година,под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Страдание на светия свещеномъченик Игнатий Богоносец

По времето, когато Траян се възкачил на римския престол епископ в Антиохийската църква бил свети Игнатий, Богоносец по название и по дела, който приел епископията след свети Евод, приемника на апостол Петър. За този божествен Игнатий се разказва, че когато бил малко дете, а Господ Иисус Христос живял на земята с хората и учел народа за Царството Божие, веднъж родителите на Игнатий стоели сред народа и слушали Божиите словеса, излизащи от устата на Спасителя, като били взели и детенцето си със себе си. Като погледнал към тях, Господ повикал при себе си отрока Игнатий, изправил го посред народа, прегърнал го и като го взел на ръце, рекъл:

- "Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно",и "който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема"(Мат. 18:3:5; Марк. 9:37; Лук. 9:48).

Така свети Игнатий бил наречен Богоносец, защото бил носен на ръце от Въплътения Бог, а също и защото носел Бога в сърцето си и в устата си, бидейки съсъд, подобен на свети апостол Павел, съсъд избран, за да носи името Божие пред народите и царете. Отначало той бил ученик на свети Иоан Богослов, заедно със свети Поликарп, епископ Смирненски. След това бил поставен от съвета на всички свети апостоли за епископ в Антиохия, където по-рано от другите места се появило иметохристияни*.

Поемайки управлението на църквата, той проповядвал благочестието, без да щади силите си, като проявявал във всичко апостолска ревност. Този свят иерарх въвел в църквата пеенето на божествени песни от два хора, подобно на ангелските ликове, защото, като се сподобил с Божествено откровение, той видял как ангелските ликове пеели на смени: когато единият лик пеел, другият мълчал, а когато пеел другият лик, първият слушал; когато единият лик свършвал песента, другият започвал; по такъв начин ангелските ликове прославяли Света Троица, като сякаш си предавали песнопението един на друг. Като получил това откровение, свети Игнатий въвел този ред за пеене на свещените песнопения отначало в своята Антиохийска църква, а оттук този прекрасен чин бил възприет и от всички църкви**. Този Богоносен архиерей бил добър ръководител на църковните чинове и съвършен служител на Христовите тайнства***, а после и мъченик, даден да бъде разкъсан от зверовете, за което ще бъде казано по-нататък...

Източник: https://www.pravoslavieto.com/life/12.20_sv_Ignati_Bogonosec.htm